Тhe Gift of The Death/Дарът на Смъртта

Резюме:

"Дарът на смъртта" е сборник от разкази на вампирска тематика.
Във всеки един разказ се говори за различини личности, различни векове.
Героите нямат нищо общо помежду си, освен същността си.
Разказите са малки по обем, но показващи най-важния избор в живота на даден човека - бесмъртието или смъртта.

Тема за коментари: тук

1 Разказ

Качихме се и потеглихме. Беше забавно, имаше много смях и музика. Беше малко след четири следобед, когато стигнахме долината. Разпънахме палатките, събрахме дърва за вечерта и насядахме по земята. По едно време някое от момчетата предложи да се покатерим. Съгласих се и тръгнахме на горе по планината. Целта ни беше пътят от другата страна.
Някои бяха останали в лагера, така че те щяха да ни чакат на шосето. Вече бяхме на върха, а пред нас се стелеше плътна мъгла. Неусетно се оказахме заобиколени от мрак.
Беше здрач. Продължихме напред. Не можехме да се върнем.
Беше странно, сякаш ме наблюдаваха милиони кръвожадни очи. Всъщност бях сигурна, че нещо ме гледаше. Настръхнах. Това страх ли беше? Не. Това беше по-силно, това беше ужас... Онзи неконтролируем ужас, който те обзема, когато знаеш, че предстои нещо. Нещо опасно. В следващия миг чух глух удар, последван от писък. Обърнах се и съзрях приятелите си на земята. Приближих се към едно от момчетата.
- Крис, Крис, чуваш ли ме? - тихо попитах аз.
Никакъв отговор. Наведох се и осветих тялото на приятеля ми, с джобното ми фенерче. На врата му имаше две дупчици, по блузата - няколко капки кръв. “Не, не това е невъзможно!“ - крещяха мислите ми. Никое животно не можеше да убие толкова бързо и така тихо. „Но това е немислимо!“ - продължиха собствения си ход, размислите ми. “Възможно е!“ - прозвуча непознат мъжки глас в главата ми. Изпуснах фенерчето, вдигнах глава. Пред мен стоеше висока фигура. Не виждах нищо друго освен, че бе мъжка. Зад него имаше още четири фигури.
- Възможно е! - понесе се същия мъжки глас от първата фигура. “Изглежда той е водачът.“ - замислих се аз. Какво за бога правех? Защо не бягах с писъци?
- Да аз съм лидерът тук. И наистина, защо още не си побягнала? - запита ме меко гласът.
Поех си дъх, затворих очи, извърнах се рязко и побягнах бързо надолу по склона. Знаех, че ако падна, с мен е свършено. Онзи щеше да ме довърши, щеше да ме убие също както приятелите ми, с които се бях смяла преди по-малко от час, а сега лежаха безжизнени. Усещах как по лицето ми се стичат сълзи. Но не беше само това. Той беше зад мен, знаех го. Но защо ме оставяше да му избягам? Защо? Защо?... “Харесва ти, нали?“- изръмжах в мислите си. Сякаш можеше да ги чуе, сякаш можеше да влезе в съзнанието ми. “Права си, харесва ми! Много си прозорлива.“- засмя се ангелският глас в главата ми.
Тази нощ нямах късмет. С периферното си зрение видях как нещо подобно на вълк изскочи от гората зад мен и ми се нахвърли. Озовах се на повече от 15 метра от мястото, на което стоях преди секунди. То беше още на гърдите ми и се канеше да ме разкъса. Тежестта му притискаше гръдния ми кош, дъхът ми излизаше накъсано.
Какво, за Бога, беше това? Две чудовища в една нощ?
Голямото куче беше махнато от мен. Не чувах нищо, но пък усещах болката. Тялото ми гореше. Не можех да стана от земята. Сякаш бях премазана. Щях да умра тук, докато двата хищника се избиваха за „плячката“. Малко преди да загубя съзнание, усетих две студени и силни ръце да ме повдигат нежно от земята...

***

Страх ли ви е от мрака? Някога и мен ме побиваха тръпки, но вече не. Защо ли? Защото аз съм едно от „децата на мрака“. Точно така, аз не съм сама. Аз съм със своята вечна любов. Със своето минало, своето настояще и своето бъдеще. Самотникът , който ми даде нов живот, онази нощ, в онази планина, на онзи хълм, в онази гора, той ми подари „Дарът на Смъртта“. За да бъда с него до края на вечността. За да го придружавам по пътя на греха, сеейки смърт заедно с НЕГО.

2 Разказ

В зората на света хората бяха примитивни създания, но чувството им за самосъхранение беше по-силно от това на днешните индивиди. Това спасявало тези тъй „непросветени” човешки създания.
Жалко, че младият мъж, който се разхождаше из дебрите на дивите гори, тази нощ, не вярваше в страховете на народа, не вярваше и на собствените си тъмни съмнения.
Тази вечер, този млад Аполон търсеше себе си, търсеше мястото, на което принадлежеше. В аквамаринените му очи блестеше притаен пламъкът на тихата лудост. Вятърът засвири протяжната си песен, развявайки златните коси на пътника. Как беше „пробил” в тези гъсти дебри? Това не беше вятър от природата, това беше Силата на едно създания… на злото.
Ангелските черти на мъжа придобиха умилено изражение. Тя – единствената, която наистина го обичаше, беше тук, тук при него. Две алабастрови женски ръце обвиха кръста му. Пищно тяло се притисна в гърба му. Русокосия мъж се обърна с лице към придружителката си. Тя беше прелестна. Кърваво червените й коси, толкова меки – като от коприна, се разстилаше на вълни чак до закръглените й бедра. Алабастровата й кожа „светеше” в мрака, пълните й устни го приканваха да я целуне. А очите й, горско зелени й очи го гледаха с такава страст, такава жажда…
„Не мога да издържа!” Помисли си мъжът миг преди да впие жадните си устни в нейната мека плът. Леко стенание се изтръгна от устните на червенокосата принцеса на нощта. С неочаквана сила тя притисна своя любовник към едно от близките дървета. Сладките й устни се плъзнаха по мускулестия му врат.
- Отпусни се, любов моя! – приласка го тя с треперещ, от едва сдържан глад, глас.
Младият мъж я послуша. Перлено белите й зъби подразниха кожата му, последва рязка болка. Беше впила зъби в него! Вълни от наслада се разливаха по тялото му. Тоя я хранеше… О… Да… Да… дааааа…
Прелестното създание се отдръпна. После нежно придърпа главата на избраника си към гърдите си. Там, където от една малка прободна рана, кръвта й се стичаше на тънко ручейче между гърдите й.
- Пий, любими мой, пий… - изстена жената – прегърни с мен мрака.
Той нежно облиза струйката кръв, а след това засмука раната. И прегърна мрака, прегърнаха го заедно. Двамата влюбени… Завинаги!