twilight-vampire-bg

twilight-vampire-bg

ГЛАСУВАЙТЕ! .: BGtop.net :. Топ класацията на българските сайтове
 
ИндексКалендарВъпроси/ОтговориТърсенеПотребителиПотребителски групиРегистрирайте сеВход

Share | 
 

 Първа глава

Go down 
АвторСъобщение
Black_Rose

avatar

Брой мнения : 33
Points : 67
Reputation : 3
Join date : 16.06.2010
Age : 25
Местожителство : Somewhere in the middle of nowhere

ПисанеЗаглавие: Първа глава   Пет Юни 18, 2010 12:49 am

Глава първа

- Един Sigourney Weaver и един Will Smith.
Лиз Ортехо плъзна два големи хамбургера на масата - единият с авокадо и брюкселско зеле, а другият с чушки и сирене. След това изкача. Клиентите очевидно бяха туристи. А всеки турист, който идва в кафенето "Crashdown" има поне по един въпрос за ... случката в Розуел.
- Е, твоето семейство от тук ли е ? - попита мъжът с тениска на "Изгубени в космоса". Русата жена седяща от другата му страна подхвърли отворена тетрадка и се вторачи в Лиз.
- Да - каза Лиз. - Моят пра-пра-пра-прадядо наследил ранчо извън града. Баща ми е в Розуел от тогава.
Жената махна капачката на химикала си. Мъжът си прочисти гърлото. "Ето че пак се започва", помисли си Лиз.
- Е, тогава някой от твоите роднини да ти е разказвал някакви истории за... сещащ се, катастрофата на НЛО? - попита мъжът.
Тези двамата бяха напълно побъркани. "Сигурна съм, че имат всеки епизод на Досиетата Х на касета", помисли си Лиз.
- Ами... - поколеба се Лиз. - Предполагам, че не е проблем ви покажа. - Тя извади една протрита черно-бяла снимка от джоба си и внимателно я остави пред тях. - Приятелка на моята баба е направила тази снимка на мястото на катастрофата, преди правителството да разчисти.
Двамата туристи се наведоха над неясната снимка и я изучиха внимателно.
- Еха... - смънка жената. - Това изглежда точно като извънземното от видеото с аутопсията - възкликна мъжът. - Същата огромна глава и малко, неокосмено тяло. Трябва да я имам във моя сайт за Инцидента в Розуел. - Той посегна за телефона.
- Ще си мъртъв до края на седмицата. - Лиз грабна снимката. - Само защото са минали петдесет години от катастрофата не означава, че въздушните сили искат да се разкрие истината. Те все още искат всеки да вярва на историята за метеорологичният балон като прикритие. - обясни им.
Лиз се озърташе нервно из кафенето. Тя искаше да бъде сигурна, че баща й не може да ги чуе. Ако я беше чул да разказва тази история, щеше да й откъсне главата и да закуси с нея.
- Не трябваше да ви показвам това. Забравете го, окей? Не сте го виждали никога. - Лиз забърза към щанда.
Мария ДеЛука раздруса главата й, пращайки русите й кичури около лицето.
- Много си лоша.
- Ей, те ще имат страхотна история когато се върнат вкъщи, а аз ще имам страхотен бакшиш. - отговори Лиз.
Мария въздъхна. - Ти и твоите големи бакшиши. Никога до сега не съм виждала толкова алчна за пари сервитьорка.
Лиз сви рамене - Знаеш как се чувствам. Имам нужда от колкото се може повече пари, защото...
- Един ден след като се дипломираш е adios и hasta la vista, baby, - прекъсна я Мария. - Знам, знам. Ти няма да прекараш живота си в град, който има само два киносалона, една боулинг алея, един стар комедиен клуб, един още по-занемарен клуб за танци и тридесет извънземно-вманиачени туристи.
Лиз трябваше да се усмихне. Нейната най-добра приятелка си направи почти перфектното мнение за нея.
- Предполагам, че често го повтарям, а?
Мария сграбчи кърпата за съдовете и започна да бърше щанда.
- Само по десет пъти на ден откакто съм пети курс, - пошегува се тя.
- Ако нямах пет хиляди роднини, които да ме наблюдават през цялото време, - каза Лиз - може би щях и да се забавлявам от време на време. - Тя въздиша. Представяйки си свят, в който не трябва постоянно да внимава да не направи нещо - каквото и да било, което може да накара голямото й обичащо семейство да се тревожи за бъдещето й. Тя беше първата дъщеря в семейството, запътила се към колеж и семейството й искаше да е сигурно, че тя ще остане в правия път. Не като сестра си Роза.
Лиз извади шепа монети от джоба си и ги изсипа на тезгяха.
- Еха, - каза Мария. - Страхотни бакшиши! Май трябва и аз да си направя снимка на бебе-кукла, която някой е оставил за твърде дълго на слънцето. - Мария сгърчи нос. - Но надали ще се справя с цялото "ще си мъртъв до края на седмицата" нещо, без да изпуша.
- Просто се упражнявай пред огледалото. Така направих аз. - каза й Лиз.
- Ще са нужни много тренировки - оплака се Мария. - Всеки разбира кога лъжа. Десетгодишният ми брат е по-добър лъжец от мен. Мъжете, с които майка ми се среща никога не ми вярват, когато кажа, че ми е приятно да се запознаем. - изсумтя Лиз. - Голяма изненада.
Тя отвори касата и уедри монетите си в банкноти. Още 33 долара за фонда „Hasta la Vista”. Всъщност 33 долара и 73 цента. Табелката "Отворено" се разлюля докато вратата на кафето се отваряше. Макс Евънс - висок и рус, с убийствени сини очи, и Майкъл Гуерин - тъмен и интензивен, бавно се запътиха към ъгловата кабина в дъното. И двамата бяха ученици в гимназията на Лиз и Мария.
- Естествено, че ще седнат в твоя раздел, - промърмори Мария.
Лиз и Мария покриваха по 6 от дванадесетте кабини с форма на летяща чиния на кафето. Те бяха разделили закусвалнята през средата отпред – назад, за да може всяка да има по две кабинки до прозорците. Те бяха най-популярни.
- При теб идват туристите и готините момчета, а аз получавам онези двамата - продължи Мария. - Тя посочи с брадичка най-близката до вратата кабинка. - Водят голяма кавга. Мръщят ми се всеки път щом се доближа до тях.
Лиз погледна злобно двамата мъже в кабинката. Единият беше голям и пълен, а другият - по-дребен, но мускулест. Бяха се навели един към друг през масата и говореха оживено. Тя не можеше да чуе какво казваха, но и двамата изглеждаха бесни.
- Мисля че след тези типове заслужаваш хубава маса. Може да поемеш Макс и Майкъл. - предложи Лиз.
Мария присви сините си очи. - Добре, какво става?!
Лиз уви ръка около раменете на Мария. - Ти си най-добрата ми приятелка. Не може ли просто да направя нещо за теб от добро сърце?
- Не. - Мария повдигна ръката на Лиз. - Повтарям – какво става?
- Нищо, - настоя Лиз, - просто искам да си почина за малко от всичките тестостеронови наркомани.
Мария повдигна вежда. - Превод моля.
- Момчета - обясни Лиз. - Писна ми от тяхното…мъжество.
- Не всички момчета са като Кайл Валенти - каза Мария. - Например Алекс. Той е страшно готин.
Алекс Мейнс наистина беше страшно готин. Лиз не можеше да повярва, че бяха приятели само от година. Имаше чувството, че го познава от цяла вечност.
- Права си. Алекс е най-добрият, но той не се брои.
Мария се смръщи. - Защо не?
- Защото е...Алекс - каза Лиз свивайки рамене. - Той не е момче момче. Не като Кайл. Трябваше да видиш Кайл днес след училище. Не иска да приеме факта, че няма да изляза отново с него. Дори падна на колене и ме преследва по коридора с изплезен език, молейки се. Всичките му приятели гледаха, смеейки се като идиотите, които са всъщност. - На Лиз й се прииска да знаеше карате. Щеше да даде на приятелите му нещо, на което да се посмеят.
- Колко романтично. И този класически ход не те убеди да излезеш отново с него!? - Гласът на Мария се повиши в изкуствен шок.
- Ъъ – това би било не, и няма да излизам с когото и да било за известно време - заяви Лиз. - Ще си стоя вкъщи, ще си вземам горещи вани и ще нося удобни стари анцузи.
Лиз го очакваше с нетърпение. Честно казано, повечето момчета, с които бе излизала – не че бяха толкова много, не бяха загубеняци като Кайл Валенти. Кайл си мислеше, че на Лиз ще й е приятно да стои на дивана до него, гледайки го да играе на нинтендо. Дори не й предложи да опита! Но и при останалите момчета имаше „еднаквост” у тях.
- Любовният ми живот е жалък. - Промърмори Лиз. - Имам нужда от малко време за себе си.
- Мога да ти приготвя някои страхотни билкови масла за вана, - предложи Мария. - Но ако спреш да излизаш на срещи, ще има доста недоволни момчета в гимназия „Ulysses F. Olsen.
- Кой например? - настоя Лиз.
Мария хвърли поглeд на кабинката където Макс и Майкъл седяха.
- Макс Еванс. - каза тя.
- Макс? - повтори Лиз. - Макс ми е приятел. Не се интересува от мен по този начин.
- О, моля ти се - отвърна Мария - Как може да не е заинтересован? Приличаш на някакъв вид Испанска принцеса или нещо подобно с дългата си черна коса и невероятните си бузи. И да не говорим за кожата ти. Въобще знаеш ли какво е "черна точка"? Плюс това си и умна и...
- Спри! - Лиз държеше двете й ръце.
Мария беше най-лоялният човек, който Лиз познаваше. Ако беше нейн приятел, ще е до теб независими от нищо. Лиз и Мария са приятелки откакто бяха във втори курс, когато се грижеха за едно ранено птиче.
- Добре, ще спра, - отговори Мария. - Но повярвай ми, Макс Евен е повече от заинтересован. Той вероятно има татуировка на гърдите с думите "Принадлежи на Лиз Ортехо" Макс...
- Здравей, Майкъл! - каза Лиз шумно докато той отиваше към щанда. Тя се надяваше, че той не е чул разговора им.
- Хей. - Майкъл прекара пръсти през черната си коса, правейки я на още бодлички. - Чудех се ако имате молба за работа, дали ще мога да я попълня.
На Лиз й беше трудно да си представи Майкъл да работи в кафенето, да бърше масите и да прави промени в персонала. Изглеждаше твърде нормално, твърде обичайно за Майкъл. Той би трябвало да си намери работа като Морски тюлен или нещо подобно. Майкъл винаги се занасяше, но явно всичко има своя край. Лиз сe пресегна под щанда и извади купчина с молби.
- В момента нямаме никакви места. Но ще поговоря с баща си и ако се появи нещо, ще ти се обадя.
- О, мисля че скоро ще имате място наистина бързо, - отговори Майкъл със сериозен тон. - Освен ако баща ти не харесва сервитьорки, които стоят и клюкарстват вместо да наглеждат масите. - той намигна.
Мария хвърли своята кърпа за съдове към него. Майкъл се засмя.
- Аз ще отида, - каза Мария. Тя взе две менюта и последва Майкъл до неговата кабинка.
Лиз хвърли бърз поглед към Макс... и осъзна, че го гледа право в светлите сини очи. Те бяха със необичайна сянка, странна и красива. Не синьото от небето или океана. Макс задържа втренчения поглед на Лиз за секунда, след това погледна встрани. Мария не беше права за Макс, нали? Лиз познаваше Макс от трети курс. Той й беше партньор по лаборатория откакто бяха студенти във втори курс. Но те никога не прекарваха време заедно извън клас. А и Лиз не беше доловила нито един сигнал, че Макс иска да бъдат повече от приятели.
Лиз сграбчи най-близката поставка за салфетки и я напълни. Какво ли би било да излизаш с Макс? Той не беше точно нейния тип. Беше тих и малко самотен. Той виждаше света по-различно от повечето хора. Макс казваше неща, които карат Лиз да спре и да се замисли. Както когато онези учени от Шотландия клонираха овца. Много хора си мислеха кои биха клонирали ако можеха - учени или атлети или може би кинозвезди. Но Макс беше по-заинтересован дали може или не може да бъде клонирана душата - и ако не може, какво значи това. Да прекарваш време с Макс определено не е скучно.
Лиз избърса капка мляко от щанда. Тя премести бутилката кетчуп милиметър встрани така че да е перфектно изравнена с горчицата. После отново хвърли бърз поглед към Макс. Никой не можеше да отрече, че момчето беше красиво. Ако имаше календар на готините момчета в гимназия Ulysses F. Olsen, Макс щеше да е на него. Висок, строен, рус, с наситени сини очи... Лиз усети лицето си да пари. Беше страмно да мисли за Макс по този начин, През по-голямата част от времето забравяше, че е неземно красив. Макс си беше просто Макс. Тя не можеше...
- Не искам парите утре, искам ги сега!
Гневният глас прекъсна мислите на Лиз. Тя надигна глава и видя всички в кафето да гледат втренчено мъжете в кабинката до вратата. Пълничкият мъж свиваше и отпускаше юмруците си докато гледаше злобно мускулестия мъж. "По-добре да повикам татко от офиса" помисли си тя. "Изглежда спорът им щеше да загрубее"
Лиз се обърна към вратата с надпис "Само за служители".
- Има пистолет! - извика Мария.
Лиз се обърна към закусвалнята. Сърцето й блъскаше в гърдите й. "Не. О, не." Само това можеше да мисли. Отново и отново. Мускулестият мъж опря оръжието към главата на събеседника си.
- Няма да са ти нужни пари, ако си мъртъв. - каза той. Гласът му беше спокоен. Спокоен и студен.
Клик. Той махна предпазителя. Лиз искаше да побегне, искаше да изпищи за помощ, но беше парализирана. Устата й отказваше да се отвори. Краката й отказваха да помръднат. Едрият мъж наддаде боен вик и се хвърли през масата срещу мускулестия мъж. Оглушителен гръм изпълни стаята. Лиз излетя назад, удари се в стената зад нея и се свлече на земята.
Лиз усети как топла течност се разлива от стомаха й и попива в униформата. "Има твърде много кръв - Лиз чу Мария да плаче. Но тя звучеше някак далеч, толкова далеч...

Макс се изправи от мястото си в кабинката. Незабавно Майкъл го хвана за ръката и го дръпна обратно на мястото му.
- Пусни ме! - каза Макс. - Лиз умира. Какво правиш?
- Не ТИ какво правиш? - Майкъл затегна хвата си около ръката на Макс. - Да не планираш да я излекуваш по средата на ресторант? Защо направо не изпратиш покана на правителството "Здравейте. Тук съм. Елате и ме хванете" ?
Майкъл беше прав. Излекуването на Лиз щеше да привлече внимание... много внимание. Но можеше ли да остави Лиз да умре, когато знае, че може да я спаси... това беше невъзможно.
- Готов съм да рискувам. - каза той на Майкъл.
- Ти си готов да поемеш риска. Но аз? Ами Изабел? - настоя Майкъл.
Макс не откъсваше очи от масата. Той не отговори. Би рискувал живота си за Лиз, но как можеше да рискува и животите на сестра си и най-добрия си приятел?
- Ако правителството има доказателство, че един от нас съществува ще знаят, че има и други. - продължи Майкъл
- Не мога да спра кървенето! - крещеше Мария иззад бара.
Сърцето на Макс биеше бясно в гърдите му. Лиз умираше!
- Ще измисля нещо. Обещавам. - каза той в бързината.
Преди Майкъл да успее да го спре, Макс претича до бара, подпря се на него и го прескочи. Болка изпълни съцето му, когато видя Лиз. Той преглътна тежко. Мария притискаше дебела кърпа към стомаха на Лиз, но нищо не можеше да спре кръвта, която се разливаше от огнестрелната рана.
Макс чу бащата на Лиз да дава адреса на линейката. "Ще е твърде късно", помисли си Макс. Знаеше го. Виждаше го. Ореолът от цвят, заобикалящ Лиз, обикновено беше топъл, бляскав кехлибар, който караше Макс да желае да се увие в него. Но сега аурата й беше замъглено, мръсно кафяво. И потъмняваше все повече с всяка секунда. По-тъмна и по-тъмна докато жизнените й сили се изцеждаха от тялото й. Аурата на всеки човек беше различна, уникална като пръстов отпечатък. Но единственият момент, когато аурата на човек ставаше черна, беше смъртта му. Макс издърпа Мария от пътя си, опитвайки се да игнорира трепетите от страх, които преминаваха през тялото й. Искаше да я успокои, но не можеше да губи и секунда. Коленичи до Лиз и постави ръцете си над раната. Пръстите му се покриха с кръв. "Обичам я!" Мисълта експлодира в съзнанието му. Беше истина. Макс го пазеше в тайна дори от себе си. Не беше разумно да обича човек. Не беше безопасно. Но не можеше да му се противопостави. Обичаше Лиз и нямаше да й позволи да умре.
- Пуснете ме да мина - викаше баща й - Искам да я видя!
Макс не помръдна. Не отговори. Трябваше да се концентрира върху Лиз - само тя имаше значение. Той затвори очи и започна да си поема дълбоки, равномерни вдишвания. Опитваше се да се свърже.
"Мисли си за Лиз" заповяда си той "Каквото и да е за нея. Как косата й винаги ухае на жасмин. Как трапчинка се появяваше на лявата й буза всеки път щом се усмихнеше. Как обожаваше да разказва глупави вицове на извънземни. Как концентрирано го слушаше докато говори. Ахх, почти успя. Почти се свърза. Трябваше да се приближи още съвсем малко...
- Линейката почти пристигна - промърмори Майкъл зад него.
Макс си пое отново дъх. Изображения преминаха през съзнанието му толкова бързо, че едва ги различаваше. Плюшено куче с отхапано ухо. Комплект по химия "Г-н Младши". Русо момиченце, държащо малка птичка. Лиз на около 5 години в розова рокля на сладкишчета. Свети Валентин. Гмуркане от височина. Своето лице... Свърза се. Усещаше кръвта, течаща от тялото на Лиз като своя. Усещаше дъха й в дробовете си. Чуваше ритъма на сърцето й в ушите си."Първо куршумът" каза си Макс. Насочи вниманието си към тялото на Лиз. Към тяхното тяло. Да. Ето къде беше. Усещаше точно къде е куршумът...оловото... молекулите на оловото. След това ги разкъса. Само така можеше да го опише. Разкъса ги и куршумът се разпадна на безвредни микроскопични частици, който се разпръснаха в кръвта й.
- Линейката паркира отпред - каза Майкъл, но звучеше далеч, толкова далеч...
Макс се концентрира върху соматичните клетки на Лиз. Клетките на тялото й... на стомаха й... на мускулите и сухожилията...на кожата... Този път вместо да ги разкъсва, той ги притисна с ума си. Сближаваше ги и лекуваше. Макс усети ръце на раменете си, който го тресяха.
- Трябва да се отделиш. Сега, Макс! - заповяда му Майкъл - Лекарите влизат през вратата.
И той се отдели. Отново сам. Студена вълна премина през тялото му и той потрепери. Макс бавно вдигна ръцете си и погледна корема на Лиз. Изпод кръвта кожата и беше цяла и ненаранена. Той въздъхна облекчено. Лиз отвори очи и го погледна неразбиращо.
- Аз... Ти...
- Ще ти обясня всичко по-късно - прошеона Макс - Но сега имам нужда от помощта ти.
Той взе бутилка кетчуп от бара и я счупи в земята. После изсипа съдържанието върху униформата на Лиз.
- Счупила си бутилката когато подна. - каза й Макс - Нали, Лиз? Счупи бутилката когато падна, това е всичко.
Мъж и жена, облечени в бели униформи, се появиха зад бара.
- Всички да се отдръпнат. Направете ни място. - инструктира ги жената.
Макс отстъпи назад. Дали Лиз изобщо беше разбрала какво иска от нея? Лиз се изправи с усилие.
- Добре съм. - каза тя. Гласът й прозвуча дрезгав. - Скочих, когато чух изстрела, и паднах. Аз... аз счупих тази бутилка кетчуп и се разля по униформата ми. - Тя вдигна счупената бутилка, така че всички да я видят.
След това Лиз погледна към Макс. Тъмнокафявите й очи преливаха от емоции. Той усети как дъхът му засядапе в гърдите.
- Всичко е наред - повтори тя.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя http://littlefromall.free.bg
 
Първа глава
Върнете се в началото 
Страница 1 от 1

Права за този форум:Не Можете да отговаряте на темите
twilight-vampire-bg :: Преводи :: Roswell High" - Книга 1 : The Outsider на Melinda Metz.-
Идете на: