Изповед...

Заглавие: Изповед... Съб Авг 01, 2009 12:57 am

Изповед

Аз ли бях това?? Гледам се, усещам болката в мен, и сякаш тя е обсебила живота ми... Преди живеех, а сега се боря да преживея и един час... Щеше ми се да не съм те срещала, а същевременно съм благодарна, че познах такава Любов. Дори и като знам, че ти не изпитваш същото... Дори и като знам, че Обичта ми е Несподелена, как мога да спра да те обичам? Дишам, ходя и говоря, но нищо от това не е истинско. Играя една роля, и само Ти си този, който може да ме направи щастлива... Само ти ме караш да съм себе си, само с теб се чувствам цяла... А трябва да си далеч от мен. Всеки ден те виждам, и стоя отстрани, като нямам смелостта да ти кажа думите, които всъщност крещя в ума си... Не мога да се позная, чудейки се как така Ти ме промени за един миг, а след това страдам цяла вечност...
Колко пъти съм слушала за Любовта? Колко пъти Tя е главна тема за Разговори, за Мислене и Творчество...
Аз не пиша това като поредната история за Любовта... Пиша го за теб. Как бих искала да ти кажа какво значиш за мен, всеки път като те погледна, или всеки път, когато болката ме прониже, че си тръгваш от мен... Ти си тръгваш, а аз съм безпомощна и не мога да те задържа. Слаба съм, не смеейки да ти призная как всеки удар на сърцето ми е за теб. Как Ти промени целия ми свят, преобръщайки го само с един поглед в невероятните ти очи...
Но не, ти не знаеш. И как би могъл, след като има толкова причини да не ти кажа. Причини, правейки ме уязвима. Да, страх ме е... Страх ме е, че ще страдам от реакцията ти, когато разбереш за чувствата ми. Ужасява ме това, че ще знаеш за Любовта ми, карайки ме да продължавам да се измъчвам, криейки я... Съмнявайки се, че би отвърнал на чувствата ми. И пак се връщам, където бях. Крия Любовта си, от страх, че ако разбереш за нея, ще стане по-лошо и ще страдам повече.
Пак този омагьосан кръг. Понякога мъката не е краткотрайна, а агонията съпровожда всеки твой дъх... Страдайки, че не мога да ти кажа какво изпитвам, а ако ти кажа, ще страдам повече...

П.с.: Е, дано Ви е харесало... Това е просто едно разказче, което написах в тъжен момент. djenny_m (Моля да ми кажеш как да те наричам, за да не е по ник :]] ), ме помоли да го кача и аз се съгласих да го споделя с Вас. Пишете какво мислите, като разбира се приемам и критики, естествено... ^^

Заглавие: Re: Изповед... Чет Ное 26, 2009 4:34 pm

И така, една вечер преди да си легна точно, нещо ме "прихвана" и започнах да пиша... И ето го резултатът, реших да Ви го покажа..
Надявам се ще разберете Посланието, но най-вероятно за всеки е Различно...

Просто мисли...

Какво ли ни кара да търсим Любовта? Седнах и се замислих над това... Късно е, би трябвало да съм в леглото, а аз стоя и се чудя над този въпрос.. Какво ни кара наистина? Това, че ни прави щастливи ли? Не знам.Не винаги Любовта е щастие, тя може да бъде и Болка.И не спирам да се чудя... А и защо толкова упорито се търси Любов? Дали можем без нея...? Уау, стоя, и пак се замислих над тази дума... Та какво толкова е тя? И може ли да бъде сравнена с други неща – Приятелство например? Нямам идея какво точно трябва да бъде Това чувство – може би не съм го опознала. Може би, за моите кратки 17 години не съм изпитала всичко... Да, и ако е така, какво ме кара да разсъждавам над Такава тема? Има още много да уча.Има още много да изпитам... Но все пак, не е като да не знам какво е Любовта.Може би не е същата, като тази, която търся, но все пак... Все пак обичам.Обичам сестра си, семейството си... Приятелите.Обичам малките неща, които ме радват. И все пак... Няма го единственото нещо, което да обичам – Той.Но, какво толкова? Това е просто Любов,нали? Ще дойде, когато е писано, или както казват напоследък – Когато най-малко очакваш.А дотогава... имам още много да науча... Много, през което да премина – като Други увлечения, например.И какво? Трябва ли да страдам, че не съм открила Любовта? За Бога!!! Не съм от онези самосъжаляващи се Момичета, които постоянно се оплакват, че Страдат Заради нещо, или най-често – Заради Някого... Е, какво толкова? Защо толкова трябва да се страда? Това е просто увлечение. Да, имало е чувства, но е свършило – преодолява се. Не съм от момичетата, които биха тръгнали да се самосъжаляват... Да, бях отхвърлена... И какво? Но бях силна, повярвах в себе си, стегнах се и си казах „Ще го забравя!”... И го забравих! Това е... Толкова просто и същевременно толкова сложно... Но без драма, самосъжаление, излишни сълзи.. Така се получават нещата – така човек се оправя.Както казва една приятелка – „Животът си тече, въпреки че ти си спряла на едно място... Той продължава, независимо от теб.Той няма да те чака – изправи се и Продължи напред с него.” Това е. Нито повече, нито по-малко. И все пак, продължаваме да Търсим Любовта.А дали и тя ни търси? Това едва предстои да разберем в Живота... усмивка