Eдно есе

Ами, искаше ми се да пусна и нещо свое тук, за да чуя вашето мнение. Стихове не пиша, а за по-дълги неща като фикове не ми се задържа интереса и спирам да пиша. Затова намерих едно есе, което бях писала за училище, но което реших, че е прекалено емоционално и така и не го занесох. Просто не мисля, че съучениците ми биха разбрали емоциите, с които написаното е свързано с мен. Иска ми се да чуя вашето мнение - харесва ли ви или не и защо. Още съм малка и писането не ми се отдава много, но желание имам. Темата сама съм си я измисляла, но трябваше да е във връзка с "Дамата с рентгеновите очи".


Винаги можем да различим искрената усмивка от фалшивата. Естествено, освен ако този срещу нас не е опитен актьор, но такива случаи са рядкост. Искрената е връзка между движението на устните и изражението на очите, а насилената – само мимика. В днешни дни голяма част от обществото ни е като на маскен бал – престорени движения, престорени усмивки... Но хората са си го казали – „Прекалено хубаво, не е на хубаво.” За това трябва да бъдем малко по-естествени и да внимаваме кога и пред кого лъжем.
Всеки ден се сблъскваме с различни хора – на пръв поглед забелязваме външния им вид – това е, което ни подтиква да се сближаваме с тях, но и което ни отблъсква от тях. Ако ни посрещнат с усмивка – ние също бихме отвърнали с такава, но при една незаинтересованост на човека срещу нас – често обръщаме една не съвсем откровена страна. След това обаче, се сблъскаваме и с разнообразните характери и възгледи за живота и всичко около нас. Това, което много често не виждаме, за жалост, са истинските хора с истинското им настроение и мнение. И това не означава, че хората не са добри – напротив, просто да си искрен може да струва много в днешни дни. Малко са тези, които не се страхуват да са открити изцяло за околните, не се страхуват да бъдат отхвърлени, защото това е най-честата причина за прикритостта ни. Като деца, още неопознали лицемерието и лошите страни на човешкия нрав, се усмихваме повече, по разговорливи сме... С времето обаче, когато ни предаде близък човек или просто с растежа си, започваме да променяме и някои части от характера. Тогава някои си остават по детски искрени и вземащи от живота с пълни ръце, а други стават по-затворени и трябва време и търпение от другата страна, за да бъдат премахнати стените. Въпросните стени са като обвивка на реалността, а пред тях се крие просто едно бледо копие-маска. Често си поставяме такива маски, защото мислим, че така прикриваме недостатъците си, но всъщност така изглеждаме още по-слаби. И може би го разбираме, но продължаваме със страха си напред. Колкото и зле да звучи въпросният ежедневен маскарад, всеки от нас има от време на време нужда да избяга от реалността. Тогава поне по няколко часа, не даваме воля на емоциите и чувствата си, оставаме насаме с мислите си. Всеки крие по нещо само за себе си и би го споделил с най-близкия си приятел, но важното е не всички да знаят тайните и нерадостите ти, а да имаш смелостта да се изправиш срещу тези, които веднъж рабрали ги – ги правят публично достояние. Такива хора вече, не мога да нарека добри. Дори и когато се криеш зад маска по една или друга причина, всичко си има граници и трябва да знаеш къде да спреш. В противен случай се оплиташ в лъжи и измислиции и когато един ден всичко излезе наяве, се получава както в приказката за лъжливото овчарче. Неистинността в човешките взаимоотношения е възпята и описана по много начини и в много стилове, което ни показва, че това го има не само около нас, а се е превърнало в поредната световна мания. Поетите и писателите в миналото рядко са коментирали в произведенията си подобен тип въпроси – тях са ги вълнували войни и национални герои, но може би по-съвременните автори се замислят и правят тази част от живота част и от своите разкази. Много добър такъв пример е „Дамата с рентгеновите очи”. В него главната героиня е заслепена, егоистична и самовлюбена, но носи маска на една важна и принадлежаща на висшето общество дама. Ако трябва да се напише по едно подобно произведение за всеки един от нас, то ще преливаме от иронични разкази, осмиващи и сравняващи външният и вътрешният ни вид. И нека все пак не слагаме всички хора под общ знаменател. Има и такива, които правят всичко възможно, за да са максимално себе си, без излишни преструвки и насилени усмивки. И все пак според мен, обществото, в което живеем не е достатъчно либерално и не разбира всички странности на характерите достатъчно добре, за да си позволим да споделяме тайните си и да приемаме лесно хора до себе си. Може би чак когато остареем и улегнем достатъчно, бихме си дали сметка, че някои неща са излишни, но го разбираме прекалено късно...
В заключение, бих казала, че когато сме обградени от добри и искрени хора, които не се смеят на глупави шеги, само за да не разочароват този, който ги разказва, ще бъдем по-щастливи, дните ни ще минават по-лесно и не бихме се замисляли толкова върху чуждото мнение.