Разни фикове.

ДЪЩЕРЯТА НА МАФИОТА.
Продължение


Стояхме на леглото и пиехме шоколад. За първи път от доста време насам се чувствах добре. За разлика то мексикански ми дом, тук можех да се раздвам на тишината, която беше прекъсвана единствено от залното кукдкудякане на Хуанито.
- Може ли да те попитам нещо? - сръбнах си от шоколада.
- Да?
- Ами от вчера...някои работи ми се губят. Помня само как влязох с гръм и трясък в стаята. После ми е като бяло петно. Какво стана после?
Игнасио се изчерви.
- Ами то, такова...дълга история е.
- Аз съм ти съпруга. Няма на къде да бягам. - цитирах го.
- Ами от един момент нататък спомените ми се губят...но ще започна от началото. Седях си на дивана, когато ти нахълта и започна да викашКаза ми, че явно съм гадател щом съм познал, че искаш бебе, ама ти сама си го каза. Казах ти, че си пияна, а ти ми отговори" ЧИ КАК ДА СЪМ ТРЕЗВИНА? АЗ СЪМ ЕДНО ПУСЛУШНУ МУМИЧИНЦИ И НЯ'А ДА НАПРА'А ТАКИВА НИЩА ТРЕЗВИНА. КА'Т 'АЗАХ, ЧИ СЪМ ЖЕНИНА МИ ДАДОХА ДА ЦОПКАМ." - изчервих се -После ме хвана за врата и ме завлече към стената. Каза, че ще ти направя бебе, а после ме попита дали съм разбрал. После ме метна на леглото и започна да ме събличаш. Аз те хванах и ти казах да се успокоиш, но ти ме блъсна. Тогава те хванатах и те притиснах към леглото. Ти си сви ръката и ме фрасна в корема. Беше доста силничко. Тренирала ли си нещо?
- О, ами две години тренирах бокс. - бях по - червена и от домат.
- Това обеснява нещата. После ти тръгна да ме гониш из стаята като започна да събаряш нещата. Междувременно кокошката откри алкохова и взе да пие. Видях го като ме гонеше около масата. Затичах се към вратата. Мислех да изляза и да те оставя малко да се поуспокоиш. Но изведнъш и пилето откачи и взе да бяга насам - натам заедно с теб. Хуанито скочи върху дистанционното и включи телевизира. Даваха "История на френските кабарета" и бяха пуснали кан-кан. Доста подходящата музика за случая. Аз побягнах към вратата, но щом ме видя ти откачи и събори гардероба върху мен и ми каза, че никъде няма да мърдам. Хвърли ми блузата в лицето и остана по сутиен. - изчерви се - аз се измъкнах от гардероба и се опитах да те хвана. Ти крещеше нещо от рода, че си обичала да те гонят. Изведнъж, докато бягаше, ти се препъна в пилето и падна на леглото. Не можах да спра навреме и паднах върху теб. Тогава си ударих главата в шкафчето. От там нанатък нищо не помня.
Крясъкът ти ме събуди. Нямах представа какво става. Видях те да падаш и те хванах. Сложих те на леглото. Докато спеше реших да се опадя на камериерките да почистят, но имаха свободен ден, затова реших сам да почистя. Помислих си, че едно ПУСЛУШНУ МУМИЧИНЦИ - изимитира гласа ми - иска да му е чисто. После ти се събуди.
- Значи сме правели... - проговорих засрамено.
- Не е сигурно. Никой от нас не си спомня какво е ставало.
Скрих главата си засрамена под завивките.
11


И ето, че един месец измина. Не мога да отрека, че беше весело. Имахме си от всичко по малко - от искания за бебе до пияна кокошка. Как вървяха нещата с Игнасио? Ами може би 5 от 10то балната система. Напоследък ми се беше появил някакъв титаничен апетит и Игнасио беше принуден постоянно да е в кухнята и да ми готви. Изгладнявах през 5 минути. Ама дали съм се притеснявала, че може да съм бременна? Абсурд! Каот бях на 5 имах подобен случай. Бях бягала на едно състезание. Гашите ми се закачуха на един гвоздей... и останалото ми навява много неприятни спомени. Та титаничният апетит се дължеше на това, че се срамувах от пиянските ми изпълнения. Когато продуктите в кухнята свършиха Игнасио беше принуден да се обади на рум сървиса. Така от няколко дни аз и Игнасио почти не ставахме от леглото и гледахме единственият канал на телевизора - National geographic. За мое нещастие беше седмицата на бебетата и аз останах принудена да озная всико за бебетада от А до Я. Ще им напиша едно хубаво гневно писмо. Най - гадното беше, че не можех да излизам от хотела, по простичката прична, че навън имаше два метра сняг. И така аз, Игнасио и Хуанито научихме почти всико за бебета. Направо вече ми идеше да изръмжа и да се нахвърля на телевизора като куче на пържола. За мое нещастие на Хуанито и Игнасио им харесваше, така че трябваше да се примиря със всички 187 предавания за бебета. Вече сънувах и бебета!
В хотела бяха надули парното до дупка, така че май си спечелих меден месец 2 в 1 - Ню Йоркски изгледи и хавайска жега. трябваше да спа с ношница, а Игнасио с долнище на анцук. За Хуанито нямаше спасение, той не носеше дрехи, а пера.И ето, че пак се появи онова прокето бебе от предишният ми сън. То ме преследваше, а миризливият му памперс се люшкаше зад него. Изведнъж видях Игнасио и започнах да тичам към него. Прегърнах го и започнах да викам "Пази ме!" с цяло гърло като се притисках колкото се може повече към него. Бебето се приближаваше. изведнъж спря до Игнасио и започна да се усмихва.
- Тати! Тати!
- Не е ли страхотно! Вече може да говори! - игнасио ме погледна по най - очарователният начин.
- Мога и да пея! - изведнъж бебето запя химна на Италия. После все за растеи да расте и да побелява, докато не с епревърна в кулата в Пиза само, че с крака. Надигна единият си крак и започна да го спуска за да ни смаже.
- ПАЗИ МЕЕЕ! - прегърнах Игнасио все едно от това зависи живота ми.
Изведнъж се събудих и осъзнах, че съм стиснала Игнасио през кръста, а той ме е прегърнал. Станах рязко от леглото и започнах да проверявам дали съм цяла.
- Ох! - поех си глъдка въздух. - Какво стана? - не можех да се осъзная.
- Ами незнам. Сънувах нещо и изведнъж те чух в съня си да крещих" Пази ме!" Тръгнах да те гоня и те прегърнах.
- Сънувах най - откаченото нещо изобщо. Някакво миризливо бебе ме преследваше. После се почви ти. Прегърнах те. Бебето те нарече татко и взе да пее италианския химн, после взе да расте и се превърна в кулата в Пиза и щеше да ме смачка и аз те прегърнах и то си вдигнах крака... - докато му разказвах ръхомахас с ръцете си все едно исках да го омагьосам.
- Ами Алесса не иска да развалям кошмара ти, но аз не съм правил никакви деца още по - малко пеещи италианския химн, превръщащи се в разни кули. Така, че това е било просто кошмар.
- Мислиш ли? - не бях много сигурна. Знех, че такова нещо няма ама беше толкова реално.
- Алесса, беше грешка да гледаме "Ловци на духове". Онова човече те е стесирало тотално. И повярвай ми, ако такова нещо наистина съществува и аз го видя, първо на теб ще кажа. Сега си лягай.
11


Ето, че седяхме в самолета и чакахме да излетим към Мексико. Какво щях да кажа на наще? "Мамо, татко здравейте! Ами случиха се някои неща. Не се съдете, но се напих, а покрай мен напих и пилето. Опустошх хотелската стая и мисля, че правих секс с Игнасио, но не съм много сигурна.". Баща ми щеше да ме нашамари като 5 годшна, но чакай малко... те ме ожениха наслиа, значи те са в нарушение. Не мога да повярвам, че приемам нещата толкова спокойно. Педи месец ме ожениха насила, а сега си стоя тук и мисля как да им кажа, че съм напила кокошката.На 17 тия си рожден ден се напих и съборих гардероба върху Игнасио. Като си помисля, че като бях малка исках клоун за рождения си ден, то сега вършех работата му по - добре и от него. Колко съм пестелива! Но все пак като си помисля каво съм пречинила на Игнасио в пиянские ми мигове ми става някак жал. Сигурно е очаквал някое мило и добро момиче за жена, а те му връчиха пияна 17 годишна тийнеджърка и кокошка. Сигурно не му е много приятно да виси тук с някаква с 17 годишна пикла, вместо да рисува и да търси истинската любов.
Вече летяхме към Мексико. Както често се случваше напоследък, си мислех за Игнасио. Каква егоистка съм! Когато на Игнасио му се налагаше да излиза извън стаята ми ставаше нещо. Все едно бях робот, който изключваше щом той си заминеше.ставаше ми случн, някак гадно, но когато той се появеше се зареждах мигновено, все едно аз да бъда батерия, сложена в зарядно. Да, ако аз бях батерия AA или AAA, Игнасио щеше да бъде моето зарядно.
Но изведнъж стана нещо много странно. От самолета, аз и Игнасио се пренесохме в някакава стая, чиито стени се свиваха. Накрая с Игнасио бяхме свити между четорите стени. Чувствах дъха му. Стените, които опираха в гърбовете ни се преместиха още малка, карайки телата ни да се предвижат напред. Телата ни бяха прекалено близо, от което се...целунахме. Беше съвсем леко, но това предизвика нещо неочаквано. Не зная какво стана, но аз и Игнасио откачихме и започнахме да се целуваме все едно от това зависи живота ни. Стените паднаха.
Рязко отворих очи и си поех дъх. След това се стреснах. Бях си в моята стая, в Мексико.
- Принцеса "О. Игнасио, целуни ме!" Най - сетне се събуди! - Панчито стиеше на леглото ми.
- Посмей да си казал на някого и ще видиш разстрела си! - била съм казала на Игнасио да ме целуне на сън? О, Пначито, посмвй да проговориш.
- Как съм си в стаята?
- Драскача те пренесе от летището до тук. Вярно ли е, че сте напили кокошката?
- Това е мит! Питай "Ловците на митове". А и Панчито, посмей да си казал на някого!
- Ще мълча, но при определени услови. Нищо не е безплатно сестричке!
- Каква?
- Запасите ти от желирани бонбони!
- Ти си луд! За нищо на света не ги давам! Аз обожавам желирани бонбони!
- Добре тогава....МАМО!
- Штт! Добре ето! - дадох му каквото искаше. - Изнудвач!
Майка ми влезе в стаята.
- О, миличка, ти се събуди! Виж, нося ти и храна. Мексиканска кухня. - подаде ми един поднос. Хапнах си малко. Не беше зле! След 15тина минути Игнасио влезе в стаята.
- Какъв сън му удари. 14 часа. Как се чувстваш?- седна на леглото.
- Доб.... - изведнъж ми стана лошо. Мексиканското отиде на краката на Игнасио.- ..ре.


- Е, Алесса, това бяха тестовете!
От цяла вечност ми правеха разни тестове. Как не заспах и защо трябваше да виакме доктро?
- Кога ще са готови, докторе? - Игнасио седеше облегнат на стената до леглото ми.
- Утре ще ви ги донеса. - доктора излезе от стаята.
- ОХХХ!
- Да не ти е пак зле? - Игнасио се хвърли към мен.
- ДАААААА! - проплаках.
- Този пък съм подготвен. - извади един леген и седна на леглото.
- Ти не разбираш! Аз съм ужасна!
- Това пък от къде го измисли?- -прибла легена.
- Бях ужасна булка, напих се, а сега то повърнах на обувките!
- Първо - беше прекрасна булка. Второ - и аз бих се напил, ако не бях руснак и алкохола не ми действаше така слабо. Трето, е ами, това наистина беше гадно, но пък може да си болна. Тогава е оправдано! - усмихна ми се.
- Странно е. - гледах замислено тавана.
- Кое?
- И халюцинацията ми каза, че съм красива булка.
- Е, значи халюцинацията разбира от булки.
12


- Мамооо! Мамооооо! Ставай, хайде де! - сбърчих вежди. Изведнъж някой ме цеуна по врата. - Хайде де, мамо, ставай! - отново ме целуна по врата.
- Ох, Игнасио, още 5 минути, обещавам, че ставам.
Изведнъж леглото започна да се клати. Навъсено отворих очи. На леглото скачаха три деца - две момичета и едно момченце. Момченцето беше с кафява коса, а момиченцата бяха руси и сташно ми напоняха за... Игнасио.
- Честит рожден ден, мамо! - едното от момиченцата проговори и ми подаде една писунка. - Ние я направихме.
На рисунката иамеше две високи фигури, три по - мънички и някаква червена топка.
- Какво е това? - попитах сочейки червената топка.
- Но мамо, това е Хуанито! - момиченцето ме гледаше все едно съм най - голямата глупачка на света.

Изведнъж всико изчезна. Всико беше бяло.
- Мамооооо, мамоооооооооо. - някой шепнеше из нищото. Звуците Ми причиниха невероятна болка. Бях принудена да притисна с ръце ушите ми.
- Игнасио, обичам те! - женски глас се разнесе причинявайки ми остра болка.
- И аз, Пенелопе. - гласа на Игнасио се разнесе и усетих как нещо се спуска по ръцете ми. Погледнах... ръцете ми кървяха.

Събудих се с писъци. Нещо топло и силно ме стисна. Игнасио ме държеше в желязна хватка към тялото си. Щом го видях с еразпищях още по - силно и скочих от леглото. Затичах се към долния етаж.
- Хей, Алесса, какво правиш тук? Не трябва ли да си в леглото?
Тъкмо щях да им отговоря, когато Панчито влезе в стаята и започна да плаче. Държеше якаква космата топка. Хуанито!
- КАКВО СИ МУ НАПРАВИЛ!?!!?!?!
- Алесса, аз наистина не исках...- Панчито ревеше колкото глас има - .. ама той ми се усукваше за храна и аз му дадох малко бонбони...
- ДАМ СИ НА КОКОШКА БОНБОНИ?!?!?! - щях да убия Панчито. В Италия искахе да има животно. В Мексико си има и всема, че го трови с бонбони. Скочих заплашително срещу Панчито, но тогава чух някакъв странен звук. Хуанито се размърда и след това от клюна му падна нещо гадно и лигаво. Бонбоните.
- Този път ти се размина, но ако не ги беше изхвърлил? - панчито пак започна да реве.
- Алесса, не тормози брат си! Вместо тов ми кажи кога ще излязът резултатите от теста?
- Утре. - отговорих му и се запътих нагоре с Хуанито.
13


Явно днес Господ ме беше благословил. Бях ощетена и не получих моята доза откачени сънища. Но аз не мога без екшън, затова вместо да обяснявам на дълго и широко ще дам статистика на креватниме ми приключения.
1х скачане на сън върху леглото
5х падания от леглото
3х пискания като, че все едно ме колят

Заради тези, привидно малки нещица, почти всики жители на малката ни къщичка бяха дошли поне по един път в стаята ми да питат какво става. След всяка тупордия в стаята, Игнасио притичваше веднага. Най - накрая му писна да бяга като луд и заеви, че ще спи тук, домъкна един дюшек и легна.

На сутринта намерих главата ми във вуздуха. Странно нали? Вдигнах глава, но бързо съжалих защото я ударих в нещо твърдо. Огледах се и видях, че седях върху дюшека на Игнасио, който се намираше на гардероба. Изведнъш зениците ми се разшириха. Това беше дело на някой зложелател, носещ титлата брат!
- Ингасиооо. - започнах да шепна в ухото му. Трябваше да намерим някакъв начин да слезем от гардероба, който за съжаление беше най - високото нещо след къщата. Изведнъж нещо ме хвана през кръсна и ме придърпа надолу. Игнасио ме прегурна доста здравичко.
- Игнасиоооо. - започнах да го ръчкам в корема - Ставаййй.
- И аз те обичам, миличко. - моля? Аз му казвам, че трябва да става, той ми вика, че ме обичал. Да не играехме на развален телефон?
- Игнасио, ставай! Върху гардероба сме. - започнах да го люшкам заедно с мен наляво - надясно. Но заедно с мен и Игнасио, гардеробът също затънцува танца на събуждането. Започна грациозно да се клати във всички посоки, докато накрая не полетя надолу.
- Игнасиоооо! - ох, нямах време да го събуждам, трябваше да го предпазя. Издърпах дюшека и го използвах като защитна стена менжду нас и пода. Строполихме се долу.
- Каквооо? - Игнасио проговори сънен.
- Сети се господина да се събуди! Ние вече паднахме от гардероба.
- Какъв гардероб?
Тъкмо щях да му отговоря, когато в стаята ми се чу някакво трещене и пукане. Подът на стаята ми взе да пропада! Нямах време да реагирам. Докато се усетя бяхме стингали първият етаж по трудният начин.
- Какво става тук? - семейството ми веднага беше пристигнало, а стях имаше още хора. Разпознах един - докторът.
- Ами, тате, паднахме от гардероба, а после продънихме стаята ми.- докато татко се опитваше да осъзнае казаното, аз се обърнах към доктора, който явно не беше свикнал с екшън естеството на връзката ми с Игнасио. - Какви са резултатите?
- О, ами нищо притеснително. Имате хранително натравяне, явно мексиканското не ви понася.
Един от мъжете направи знак на баща ми да отидат в другата стая. Доакто всики гледаха дупката, аз и Игнасио се приближихме до тях без да ни забележат.
- Значи не е бременна? - не прозвуча като въпрос. - Няма бебе, няма брак.
- Но не можем да ги разведем, такива са правилата на договора.
- Забрави смотания договор! Никой не го спазва. Възползвах се от него само за да пробутам на някой мекушавия си син., а твоята пикла беше доста подходяща. Онова леке и едно бебе не може да направи!
Бях бясна. Онзи какъв беше, че да ни обижда! Тъкмо щях да му кажа това-онова, когато Игнасио ме хвана за ръката и ме повлече на някъде.
14


Вървяхме през прахта. Когато взехме да наблизаваме близките хълмчета ми каза да си затворя очите. Постиянно вървеше обърнат към мен, явно познаваше мястото. Щом стигнахме началото на едното, той сложи ръцете си върху очите ми. Добре, че тбеше равно. Ако бях в Италия досега щях да съм си счупила крака. Игнасио махна ръцете си.
- Тадам!
Огледах се. Колкото и да се опитвах да видя нещо, виждах само тъмнина. Тогава се обърнах. Пред мен стоеше пустоща.
- Довел си ме в пещера? - погледнах го с подбелени очи.
- Не е просто пещера! Опитай пак, но този път на светло. - натисна нещо.
светлина озари пещерата. Очаквах да видя някаква купчина прах, но вместо това имаше картини, много картини. Заедно с тях имаше също и диван, хладилник, телевизор. Приличаше на къщичка.
- Ъ, живееш в пещера?
- Да. Живея в пещера с кабелна, интернет...
- Сигурно имаш прекаран и газ?
- Е, не, но може да си прекарам. - ухили ми се.
- Та какво правим тук?- размахах пръст наляво и надясно.
- Не знаеш ли? Ами аз току що те отвлякох и сега си ми заложница в пещерата.
- Ами ако не искам да съм ти заложница. - демонтративно се запътих към изхода, н отокагва Игнасио ме хвана и вдихна на рамената си. От тази ми позиция имах чудесната възможност да го удрям по гърба, така че веднага се възползвах от нея. Сяках не усещаше ударите ми. Вместо да охка, той ме сложи на дивана.
- Та защо ме отвлече?
- За да не се разведем.
- Ама защо?
- Как да ти го кажа? Ох, не ме бива в тези работи. - хвана се за главата - Ох... ами свикнах с теб.
- Не е ли малко егоестично да ме дъжиш тук, само защото си свикнал с мен? Купи си папагалче. Пък и как ще издържим тук? Температурите падат рязко.
Игнасио извади едно дистанционно. Натисна един път и вратата на пещерата се затвори. Чакай малко...пещерата имаше врата!?!?! Натисна още един път и огън лумна... в камината. натисна още един път и врата се отвори, а огъня изгасна.
- Ъм, Игнасио, не искам да прекъсвам представянето на техно джаджите ти, но кой беше онзи мъж?
- Баща ми.
- А защо иска да се разведем?
- Децата за него са много важни. Не, че се грижи за тях, но иска да ги има. Защо мислиш има още 14 освен мен?
- Уоу! А аз мислех, че моите братя са много.
- Даже са много малко. Ох, толкова е гадно. Стараеш се да му се харесаш, а после взема да ти вика, че си отрепка. Какво иска от мен? Да направя това ли? - изведнъж ме целуна. Вкамених се.
- И аз съм така - най - сетне проговорих - и баща ми иска да правя така - целунах го.
- Ужасно е да те карат постоянно да правиш така - целуна ме отново.
- Знам! Толкова е дразнещо постоянно да ти казват да правиш това- целунах го.
- ЕТО ГИ! - момичешки глас се чу от входа. След това видях брат ми (заради случката с Хуанито, Панчито пак не го вземах за брат).
- Посмей да си й направил нещо! - брат ми викаше на Игнасио, като ме буташе към изхода.
Когато вече бях долу до мен застана едно момиче. Беше на мойнте години, с дълга черна коса.
- Здравей! - подаде ръката си. - Аз съм Пенелопе, бившето гадже на Игнасио.


15


Ъ, някой да превърти малко назад...
- Здравей! - подаде ръката си. - Аз съм Пенелопе, бившето гадже на Игнасио.
Още един път.
- Аз съм Пенелопе, бившето гадже на Игнасио.
Още един път.
- ...гадже на Игнасио.
Игнасио си е имал гадже!?!?!?! Тази малка мексиканска пуйка! Идеше ми да й скоча върху главата и да й направя прическа достойна за пуйка. Щях да приложа плана си в действие, но изведнъж пак се сетих, че ставам егоистка. И аз си имах бивше гадже. Наблегнах на последната дума. Добре, че не стоях дълго на едно място, а почти веднага се осъзнах.
- Здравей! - поех ръката й. - Аз съм Алесса, жената на Игнасио. - наблегнах на титлата си.
Онази, Пенелопе, ме погледна все едно й бяха сложили от онези свещички за спадане на температурата.
Още от запознанаството ни се появи една мислена черна дъска на която пишеше "Алесса vs. Пенелопе". След диалогът ми, невидима ръка сложи една чертичка в моята графа.

Прибрах се вкъщи. Бях посрещната с едно голямоооооооо конско от баща ми, че не съм трябвало да подслушвам. Аз пък му теглих едно голямоооооооооооо невнимание. Реших да се поразходя, току виж съм умряла от жажда.
Докато вървях се пресрещнах с Пенелопе, която отиде при приятелките си. Започнаха да си шушукат нещо. Бих си вървяла най - спокойно по пътя ако Пенелопе не си беше отворила гадната уста.
- Днес видях Игнасио. Станал е много секси, направи ъх...- -Изпъшка. Върви си по пътя Алесса, върви...- Припомних си как целува. Целувките му са толкова жарки, направо изтръпвам когато ме докосне. - Върви Алесса, върви си. - А той взел, че се оженил за някаква пикла, която дори не може да го целува както аз. - тази вече прекали! Ще види тя...
Докато Пенелопе дрънкаше колко го бива в целуването Игнасио, аз я бутнах леко с пръст.
- Да? - Пенелопе се обърна. В този момент я фраснах с всика сила.
- Какво има, италианке? Да не си забравила да си смениш памперса? - тая на много нахакана ли ще ми се прави. Хванах я за косата и задърпах колкото сила имам. Но изведнъж и тя ме хвана за косата. Започнахме да се дърпане взаимно, като същевременно се движехме към близкото калчище. Спънах се в нещо и полетях заедно с Пенелопе.


Седях си подпрян на кухненския плот, когато Панчито нахълта в стаята.
- Игнасио, няма да повярваш! - беше задъхан. - Алесса... - пое си отново дъх.
- Какво за нея? - в следващия момент бях хванал Панчито и го тръсках.
- Алесса...тя....пребива Пенелопе в калчището!
Какво??!?! еднага хукнах натам. Алесса си удряше доста силничко като беше пияна. Знаех, че не е нарочна, но много болеше. Какво ли беше да те удря Алесса нарочна? По - добре да не знам.

Щом стигнах до калчищети водях две кални чудовща да си разменят удари. не можех да познач кое беше Алесса, защото и двете фигури бяха омазани с кал. Не ми пукаше коя коя е, трябваше да ги разтърва! Затичах се към едната, която ме блъсна с лакът в корема. Това беше Алесса, познавах ударите й.
След няколко минути ожесточена борба да ги разтървем, аз и няколко момчета, май 6 или 7, успяхме да ги отделим.
- АЛЕССА, КАКВО СИ МИСЛЕШЕ, ЧЕ ПРАВЕШЕ?
- не е ли очевидно - биех бившето ти гадже.
- АМА НЕ МОЖЕШ ТАКА ДА ПРАВИШ С ХОРАТА. НИЩО НЕ ТИ Е НАПРАВИЛА!
- Така ли? Ако на теб някой ти каже - Станала е много секси. Припомних си как целува. Целувките й са толкова жарки, направо изтръпвам когато ме докосне. А тя взела, че се оженила за някакъв пикльо, който дори не може да го целува както аз. Как би реагирал.
- Ще му смажа гадната мутричка и ще го...- Игнасио май не беше осъзнал, че това ми е казала Пенелопе, но после се усетии. - Ще си вървя спокойно по пътя.
- Ау така ли?!?!? Аз пък съм сигурна, че това, което каза Пенелопе не е и наполовина вярно!
- Сериозно ли? - погледа ме скептично.
- Знаеш ли, мисля, че дори повече от половината.
- Да се хванем да бас!
- Дадено. - подадох му кутрето си, но вместо да го хване, той ме придърпа към себе си и ме целуна. Имах чувстворо че калта по мен гори и се превръщах в глинена статуя. Пенелопе беше 100% права.

16


- Родителите на Пенелопе са подали обвинеие в съда. - тук има съд?!??!!? Уоу! - Но родителите на Пенелопе склониха на споразумение, в което или ще се върнеш в Италия, или ще те съдят.
- Супер! - заскачах от радост. - Чуваш ли Игнасио, заминаваме за Италия!

На следваият ден в точно 9 часа 38 минути и 25 опа и 6 секунди стиях пред входната ни врата или по - скоро остатъка от нея. Беше останала само касата. Тия мексикански побоища не мога да ги разбера. Уж е празник, а пък се трепеш!?!?! СЛава богу, си заминавах в Италия, където най - странното беше боят с домати. Като се замисля съществуването ми в Мексико не беше толкова ужасно. Ожених се, напих се заедно с кокошка, целувах се с мъжа си, набих момиче. В Италя едва ли би станало така. Верочтно щях да се чудя кои обувки да си избера или коя рокля ми отива повече. Така, че преестоя ми в Мексико беше така да се кажа, един вид "порастване" Наистина станах доста олегнала след брака. Добре де, излъгах. Ама и Хуанито е виновен! В Италя едва ли щях да имам кокошка бодигард, която се напива. Ето, невинна съм.
- Алесса, хайде де! - Игнасио ме викаше.
- О да, сега ще излезе, че сте чакали мен. От кога стоя тук! - хванах дръжката на куфара си и го затътрих по стълбището. А пропуснах да кажа, че по време на престоя ми тук, направихме и стълбище. Не питайте как се отиваше на втория етаж преди да го направим. Просто беше ужасно! Колемцата на куфара се затърколиха по дъските. Чуваше се слабо пукане на нещо, но не му обърнах внимание. Бях по минала половината разстояние между етажите, когато се чу силен пукот и аз се намерих в нещо черно. Бях хлътнала в стълбището. Хоакин само футбол може да играе! Хванах се за една част от дъските, които не бяха потънали с мен и се измъкнах от дупката. Поотупах се малко.
Гумите на колата се въртяха като грамофонни плочи. Сле дняколко часа щях да си бъда в Италия.
- Забравих да купя храна! - изведнъж мама се удари по челото. Излезе от колата и отиде до близкия магазин. След няколко минути се върна. Тъкмо щяхме да потеглим, когато покрай мен мина Пенелопе. Дали да я оставя намира? Неееее! Хайде като з апоследно. Свалих стъклото на прозореца ми и изсвирках както ме беше научил Хоакин. Пенелопе се обърна.
- Хей, Пенелопе, калта вкусна ли беше?- попитах я миличко. Игнасио все да се смее.
Колата потегли. оставяйки Пенелопе с отворена уста. Жалко, че беше за последно!

Едно нещо не с ебеше променило с идването ми в Мексико - мразех самолетите. Заспах на рамото на Игнасио, който не беше напускам Мексико и сега гледаше все едно са му казали, че е катож да Винчи.
- Алесса, моя прекрасна бела! - чух глас, които ме стресна. Не беше на Игнасио или който и да е било в самолета. Беше на един мой спомен...

17


Защо наще ме водиха в съвсем друг край на града? Къде бяха блоковете? И защо тук имаше само къщи? Нещо ми намирисваше и това определено не беше Хуанито, който неитлъчно ни следваше още от летището, отказвайки да отиде заедни с братята ми. А те къде бяха?
Родителите ни (не знам защо Игнасио настияваше да ги наричам така) спряха пред някаква къща. Това май трябва да е някаква супер модерна къща, защотот изобщо не приличаше на къша. Нямаше покрив, а почти всичко беше от скъкло. Майка ми извади един ключ, който беше хубав като къщата и отвори входната врата. Баща ми хвана куфарите и ги пренесе.
- Понеже нещата между вас вървят учудващо добре, ние и родителите на ИГнасио решихме....- баща ми изглеждаше притеснен. - Решихме да ви купим куща, чао! - последното изречение той каза много бързо. После със скороста на светлината се изниза заедно с майка ми.
Седях като закована пред куфарите и гледах все едно са ме фраснали с поднос от училищната закусвалня. Бяха ни купили къща? Затова е било всико! Аз нали им бях казала, че не искам къща! Бях ме го говорели! После от кого съм няследила това да не чувам какво ми казват хората!
- АХХХ! - стиснах ръцете си в юмруци. На всико от горе бяха и обзавели! Някой ме хвана през кръста.
- Успокой се!
- Ама те знаеха какво мисля по въпроса и пак го направиха.
- Гледай от положителната му страна - колко момичета, които не са завършили гимназия има дизайнерска къща в Италия? Има и още един плюс - имаш си своя кола.
- И кола ли има?!?!!?
- Не, две са. Тъкмо няма да се срамуваш мъжът ти да те кара на училище.
- Ама аз няма книжка!
- Тогава официално съм ти гадже и ще те карам на училище. Впрочем ще сме в едно и също.

Седяхме на ледлото в спалнята. Игнасио прави толкова хубав шоколад, направи не е истина.
- Хайде да гледаме телевизия! - Игнасио хвана дистанционното и натисна червеното копче.
- Здавейте уважаеми телевизионни зрители - разнесе се гласа на водещия. И българска телевизия ли имахме вече? Божеее! - Аз съм Димитър Пачков....- имахме българска телевизия... - гледайте новия сезон на "Разрешена любов" - ако досега исках да се скарам на наще, то сега се заливах от смях. Явор е толкова як, направо...

След като свърши предаването....
- Коя сцена най - много ти хареса? - това предаване задължително ще го следя.
- Тази с полата с Елица и гинеколога. - фраснах го по рамото. - Добре де, тази с Елица и София.
- Простак! - отново го фраснах.
- Тази в която Явор разбира, че Елица му е сестра. Уцелих ли? - инстиктивно закри рамото си.
- Да. Сега спи. - завих се с завивката.
- Супер! Тъкмо ще сънувам Елица! - сритах го под завивката и заспах.

17




В неделя не стана нищо особено. С Игнасио гледахме "Титаник". Стаята беше обсипана с кърпички.
През ноща го чух да казва "Елица". Съборих го от леглото и го изгоних от стаята. Спа на дивана. Сам си го просеше!

Понеделник...най - омразният ден в седмицата. Първият ден на новата седмица. Мъките започват от начало, а почивката си остава един скорощен болезнен спомен.
Миризма на нещо приятно ме събуди. Все още сънена се запътих към кухнята. Не знаех много - много къде се намират стаите, но изстинктите ми ме отведоха на правилното място. Игнасио правеше палачинки. Беше с една престилка на сърчица.
- Страхотна престилка! - похвалих го, все още сънена.
- Благодаря! - ИГнасио се изчерви. - Ето! - подаде ми една чиния, пълна огоре с палачинки.
Боже, хубави са колкото и шоколада!
- Е, днес е първият ни ден в гимназията, вълнуваш ли се? - седна до мен и ме погледна.
- Ни най - малко. Мразя училището като цяло.
- Не бъди мрачна от сутринта! И аз съм бил в гимназия. Да те пратят в казарма е далеч по - страшно.
- Тогава ти пожелавам късмет, защото си записан в моята лична казарма - гимназията.

Ето ни пред "казармата". Защо ли всики ме гледаха все едно са ги настъпали? Защо момичетата ми пращат въздушни целуки и ми намигат? Опа, грешка, не били за мен, а за Игнасио. Беше ме прегърнал с една ръка, а с другата държеше нещата ми. Държеше се много мило, като се има скандала кайто имахме сутринта. Ама той да не си мислеше, че ще го пусна с пончо на което пише " I ♥ Mexico"?

Часовете ги прескачам. Който иска да слуша как спах д азаповяда. По едно време ми се счу нещо, че някакъв му паднала ябълка на главата и открил, че е залепен за земята, но не разбрах в кой предмет беше, а може би съм го сънувала.

След като часът по Биология свърши и мечката Алесса (тоест мен) се събуди от зимния сън дойде и интересната част.

Вървях си към стиловата. Отново щях да ям гадости. Не зная защо яденето беше толкова гадно, но мисля, че това, че тук правят нещата за ядене за "Страх" играе известна роля. Та запътих се към една маса от която Игансио ми намахаше.
- Как беше първият ти ден в гимназията?
- Уау! Беше страхотно!
- Игнасио, не ми се обиждай ама ти си застрашен вид. Готвиш, рисуваш, харесваш гимназията, странно е!
- Ами по - добре се обади на някоя защитна ораганизация.

В този момент вратата на солвата се отвори.Този пък какво правеше тук!?!?! Не тябваше ли вече да е завършил? А да, пилешкият му мозък не му позволява.
18


- Здравей, Алесса! - поздрави ме и седна до мен. Ама да не беше полудял?
- Здравей...Луи. - процедих през зъби.
Луи Жербер. Ще го запомните лесно, фамилията му се римува на жабар, което издава и някои от качествата му.Моят кошмар, как можех да забравя, че той още ще е в гимназията? Белецжка към мен - Луи ще повтаря минимум 5 години. Изкарай си разрешително за оръжие.
Бившето ми малоумно гадже седеше пред мен и ми се хилеше. И защо ли бяхме гадйета? А да, милият ми тако отново се намеси и ми каза да дам шанс (под това се разбираше да станем гаджета) на милото (как пък не) момче от Жерберови. И така изхабих 7 месеца от цкъпия си животец за да нося захарен памук на жабчо.
- Виждам, че си се върнала с твоя...ъ, братовчед.
- Не, Луи, гадже. Игнасио ми е гадже.

Поповата лъжичка Луи беше подло настъпан от мен. О, моля ви, не ми ръкопляскайте!

- Та значи, Луи, ти е бивше гадже? - Игнасо ме следваше към Драматургията.
- Послей да го наречеш още веднъж така и ще отнесеш по - голем бой от колкото този за Елица!
- Тежък е живота на мъжете под чехъл.

Драматургия, за какво ли я учехме? Намразих предмета още в 8 клас, когато трябваше да играя Зайченцето Бяло, пред всичките момчета само по потник и боксерки.

- Днес деца, ще разпределим ролите за "Ромео и Жулиета". Знайте, че това е една сериозна постановка и искам да се отнесете сероизно към нея.
На всеки един от класа бе раздадено листче, което трябваше да отворим след като всико е раздадено.
- И така деца, отворете листчетата.
С огромно нежеланое отворих моето лисче, но не го прочетих веднага, защото умът ми беше заглушен от истеричните писъци на Луи, които само да мен ми се струваха толкова ненормални.
- АЗ СЪМ РОМЕО!!!! Е, КОЯ Е МОЯТА ЖУЛИЕТА?
В този момент погледанх листчето си и ми идеше още сега да се самоубия. Върху бялата хартия съвсем четливо бе написано "Жулиета".
- НЕЕЕЕЕЕ! - писъци в стил "колят ме" се разнесоха от устата ми, карайки цялата класна стая да се обърне към мен.
Мразя Драматургията!

19


След Драматургията всички думи започваши с Р и Ж бяха забранени. Опитах се да обжалвам пред господина, но той ми каза, че такъв бил късмета ми. Трябвало е да се гордея, че съм щяла да играя Жулиета. На всичкото отгоре, господина беше промрнил сценярия и трябваше да се целувам с ромео много повече от предвиденото. но след всичкото това нещастие имаше и лъч светлина - Игнасио щеше да играе Парис с който целувките също бяха увеличени.
Мъжът ми, за разлика от мен, прие много спокойно факта, че ще се целувам с Луи, защото цитирам "това е за изкувството"


Стоях зад сцената и оглеждах реквизита. Дали имаше нещо, което да убие Ромео? Може ви въжетата? Или тежеститите? Ще мисля в движение.
- Хайде, хайде, Жулиета, Парис!
И ето ме на сцената с Игнасио, по - точно на леглото. Според сценария сега трябваше да се целуваме страстно на леглото (нищо че в пиесата го нямаше това). Така, че сега си лежах на леглото и се целувах с Игнасио. Целува се както и готви - страхотно! Ох, толкова ми харесваше. Дали Шекспир не може да пренамише историята?
- Ромео, давай! - чух зад сцената. Сега Игнасио трябваше да се махне от леглото и да дойде Ромео, но незнайно защо Игнасо не се махаше от леглото, даже когато и Ромео се появи на сцената. От публиката се чу хихикане.
- Ама тоя защо не с емаха? - чу се господина зад сцената, а Ромео се изкашля.
- Ъ, Жулиета...
- Ох, Ромео, разкарай се! - вече тотално пренаписвахме историята. Продължих да се целувам с Парис.
- Парис, разкарай се!
- Я се махай! - Игнасио продължи да ме целува. Вече май си измислихме наша история.
Изведнъж Ромео избута Парис от леглото, взе ме и побягна.
- Пусни ме!
- Няма. Ти трябва да се целуваш с мен. Такъв е цценария!
- Тогава отказвам ролята! - започнах да го удрям по гърба.
- Не можеш! - пусна ме. - Сега ще ме целунеш! - насочи се към мен.
- Няма! - този явно не разбираше от дума. аз не исках да се целувам с него. Жабар! Но ето, че той продължаваше да приближава устните си към мен. Игнасио ми беше забранил да се бия, но това беше кризистна ситувация. Тъкмо, когато Ромео се приближаваше още повече, му ударих едно курше.
В залата избухна смях, а зад сцената господина ни пращаше при рогатите.
- Много ли пропуснах? - чу се един глас от публиката.
- А не, само Жулиета фрасна Ромео.
20


Аз и Игнасио станахме много известни след постановката. В училище бяхме нещо като знаменитости. Постоянно ни поздравяваха за това, което беше станало по наша вина на Луи. Господинът ни намрази, защото някой от публиката беше записал случилото се и сега то беше достояние на 4 милиона души в You Tube.
Игнасио предложи да потренираме това с целуването, защото някой сигурно щял да хареса идеята ни и щял да ни покани да направим продължение. И така с Игнасио се упражнявахме почти всеки ден, но така и не ни повикаха. Да се похваля - видеото ни е в топ 5 в Европа.

- Хей, Алесса, Игнасио, здравейте! - някакво момиче, което дори не познавах ни намахна.
А, запознах ли ви с Доминик? Той беше единственият ми приятел в гимназията. С Игнасио веднага си паснаха. Те двамата са опасна комбинация, особенно за една домакиня.
- Хей, брато, дай пет! - Доминик и Игнасио си удариха ръцете.
- Здрасти, Доминик! - Игнасио го поздрави.
- Как е жената? - само Доминик знаеше за това, че сме женени.
- Зле. Има 3 по Алгебра, направи ще ме убие с поглед. - погледнах го ядосано. - Виждаш ли за какво говоря?
- Пич, не се занасяй с нея, да не свършишпкато Ромео. - вече всички викаха Ромео на Луи. - От представлението не се е мяркал тук. Разправя се, че си му счупила челюста. А, Игнасио, знаеш ли, че се запознах с един много добър хирург?
- Когато Алесса откачи ще ми звъннеш, нали? - сритах Игансио.
- Игнасио, аз казвала ли съм ти какво сънувам напоследък? - погледнах го.
- Какво?
- Явор, миличък. - погледнах го.
- Какво е Явор? - Доминик ни гледаше въпросително.
- Игнасио знае.

В часовете беше пъна скука. Седях си на чина и гледах госпожата. Учителката мислеше, че я слушам, но всъщност гледах кръжащите около бюрото мухи. Изведнъж някой ме бутна. Обърнах се и някой ми пъхна една бележка в ръцете.

Алесса и Игнасио,
поканени Сте на парти в къщата да семейтво Жербер.
Луи


Това пък какво трябваше да значи?
21


- И все пак мисля, че не е хубаво да отиваме! Той е идиот!
- Алесса, поканил ни е! Не може да откажем ако нямаме основателна причина.
- Намислил е нещо, казвам ти! Той е жабар, не може просто така д ани покани! Има нещо гнило.
- Ох, Алесса, като магаре си!
- МОЛЯ?
- Имах предвид ,че си инатеста, не че си магаре! - започна да маха отбранително ръце.

И ето, че сега Парис водеше Жулиета при Ромео. Жулиета не беше особенно съгласна, затова Парис беше принуден на няколко пъти да я носи.
Бележка към мен - убий Парис.

Пред къщата на Жабарови се бяха отворили вратите на пиянския рай. Алкохол и пияници. спомних си за моите пиянски преживявания и ме заболя сърцето.
Навсякъде имаше пияници. Исках да си ходя. Започнах да търся Игнасио и след търсене из почти цялата къща го открих на двора. Седеше заедно с Луи.
- Игнасио, да си ходим. - прошепнах му.
- А, Алесса, добре дошла! Как беше Мексико.
- Добре, благодаря! - хванах Игнасио за ръката.
- Но на къде бързаж, Алесса, моя прекрасна бела? Не искаш ли да видиш едно състезание с мотори?
- Не.
Вместо да се откаже от откачената си идея той се обърна към Игнасио.
- Хайде да те видим, мексиканче! - Луи му каза подигравателно.
- Приемам. - Игнасио сви ръцете си в юмруци.
- Даже и ако залога е една нощ с нея? - той посочи мен.
- Моля те, не приемай! - замолих се в ухото му. - Той е много добър.
- Алесса, не знаеш доста за мен. Бива ме не само в готвенето и целуването. - прошепна ми той. - Приемам! - извика на Луи.
- Ами тогава хайде! - подаде му един мотор.
- Не се състезавам с трошки, съжелявам. Имам собствена машина. - изчезна на някъде и след няколко минути се върна с някакъв син мотор, чиято класа беше много над този който му даде Луи.
- Да започваме!
В следващия момент щях да припанда. Мъжът ми захвърча със бясна скорост по пътя. По - добре да прекарам нощ с Луи от колкото да се случи нещо на Игнсио.
1...2...3...4 минути. Времето минаваше мъчително. Къде бяха? Дали Игнасио беше добре? Някакъв рев приближаваше към нас. Кой беше? Дали беше добре? Всичко щях да преживея, стига да е добре Игнасио. Светлини ме заслепиха.
Не можех да повярвам на това, което видях. Игнасио цял, целеничък, слизаще от мотора си.
- Ти го победи!?!?!!! Победи Луи?!?!?! - не можех да повярвам.
- Да. - как можеше да каже само ДА!?!!? ЧАкай малко...
- Ти от кога иамш мотор? Наща ли са го купили заедно с колите?
- Не, мой собствен е.
- Ох и мотор ли караш вече? ти си невероятен и... си добре! - прегърнах го.
- Алесса, да не мислиш, че ще пзволя на онзи жабар да те има една нощ?
- Какво пък, като иска да умира. - разсмях се.
- Алесса, не забравяш ли нещо?
- Какво?
- Наградата.
22


Край на платоническата ми любов с Игнасио. Жалкото е, че мен никой не ме пита, когато уговаряха облога. Хубавото във всико това беше, че поне нямаше да прекарам ноща с Луи, което далеч беше по - страшно от предстоящото.
Ето, че стояхме пред вратата. Странно защо, ме побиха тръпки.
- Затвори си очите. - ставаше все по - страшно.
Изведнъж Игнасио ме вдигна на раменете си и ме понесе през стълбите. Какво беше намислил? Изведнъж ме сложи на нещо меко. Майчице!
- Отвори си очите.
Плахо товорих очите си и за моя изненада вместо на леглото, бях седнала на стол, който беше до малка масичка, с една свещ в средата. Игнасио какво си намислил!?!?!!?!!
- Е, харесва ли ти?
- Кое?
- Вечерята.
Ох, Боже, благодаря ти! Ако знаеше какво си помислих в първия момент, а то било вечеря. Благодаря ти!
- Алесса, добре ли си, Алесса! - игнасио ме гледаше притеснен. - Виж имаме си и иконом!
в стаята влезе някой, който погледнах с крайчеца на окото си. Изведнъж се разсмях.
- Доминик, приличаш на пингвин с тази папионка! - от смях удрях ръката си в масата.
- Да, да много смешно! Та сега ще поръчвате ли нещо и ли да стоя тук като шут?
- Ами искаме нещо за ядене.
Доминик изхвърча от стаята и след няколко минути се върна.
- Хора, в хладилника ви няма нищо. Намерих само сладолед и някакво пиле, което ядеше салам. Та харесвате ли печено пиле, защото май само това има?
- Какво пиле? - попита Игнасио
Изведнъж скочих от масата и се втурнах към кухнята, крещейки "Хуанито". Намерих го в една дълбока тенжера, където стоеше проскубан.
- Искал си да опечеш Хуанито?!?!!?!!?!
- Кой? - Доминик не разбираше.
-Все едно, не ни трябва иконом. Чао! - затиках Доминик към вратата.

След като изгоних Доминик се обърнах към Игнасио.
- Май ще ядем сладолед.
- Така изглежда. Съжелявам, че накарах Доминик да ни бъде иконом. Провалих всичко.
- Шегуваш ли се? По - романтична вечеря не бях имала. - разсмях се.
23


- Госпожице Монтез, мисля, че това не е добра идея. Не бива да се забърквате в неприятности.
- Даниел, да не мислиш, че твоето мнение имат някаква тежест над мен? - изсмях се. Този слуга си мислеше, че с някава си проста загриженост ще промени плана ми.
- И пак Ви казвам, че това, което правите не е хубаво, госпожце. Ще си навредите.
- Още една думичка и ще си навредиш сам. Изпратили поканите?
- Да, госпожице.
- Старахотно! По - добре не може и да стане! Две овчици ще дойдат. Едната ще направи бебче, а другата ще го приеме. Гениално! Миличката ни Алесса, ще плачка. - отново се разсмях. Плана ми работеше перфектно. И двамата щяха да приемат поканите, така, че трябваше само да чакам пристигането им. От там нататък поемаха женските трикове.

24


- Игнасио, директора те вика. - изведнъж в стаята се зашушука. Игнасио, най - мирният от момчетата е виман в дирекцията? Това е странно.
Игнасио се изправи и излезе от стаята. Какво ставаше? Изпитах някакво гадно чувство в корема, такова, което никога не съм усещала. Това не вещаеше нищо добро.
Игнасио не се върна от дирекцията и се наложи да прекарам следващите четири часа сама. бях свикнала да бъда сама за много повече от четори часа, но с това чувство беше непоносимо. Когато се прибрах в къщи видях, че има разхвърляни по пода дрехи. Водеха към спалнята. Когато влязох вътре видях Игнасио с един гигантси куфар, който беше натъпкан с картини и дрехи.
- Какво става? - попитах уплашено.
- Хей, Алесса, не се плаши. Заминавам.
- МОЛЯ?!?!?
- Ами днес ме извикаха в дирекцията за да ми дадът една покана. Избран съм за едно месечен стаж в Мексико при един от най - великите худижници в Латинска Америка. Видял е картините ми и ги е харесал. Ще замина за един месец.
- Какво? - погледнах го. Идеше ми всеки момент да се разплача. Ето защо е било онова чувство.
- Не гледай така, за да си сигурна, че съм добре, ще взема и Хуанито със себе си.
- Един месец?
-Да, само един месец. Аз и Хуанито ще се върнем абсолютно непокътнати.
- Обещаваш. - щях да се разплача.
- Обещавам. - целуна ме.

В Мексико някой се смееше. Планът му се беше сбъднал.
25


Днес Игнасио се връщаше и аз бях няй - щасливито момиче на света. Очаквах го на летището един час. Онова странно чувство в корема не ме напускаше от како си беше тръгнал, но той ми обеща, че ще е добре. Вярвах му.
Седях на една пейка и съсредоточено гледах стрелките на големият часовник. Още 15 минути и той щеше да е тук. Той щеше да се върне! Без него и Хуанито, къщата беше някак празна. Липсваха ми.
Напоследък постоянно се сещах за Луи. Щом видех мотора на Игнасио веднага си припомнях онова състезание, където Луи беше загубил. Струваше ми се странно, че не предприе никакво отмъщение срещу Игнасио. Когато нещо не му беше угодно, той си отмъщаваше на човека, причинил му неудобство. А сега - нищо. От един месец не се беше мяркал. В училище разправяха, че е отишъл на някакво рали.
Самолетът му кацна. Видях го как слиза по малките стълбички и се затичах към него.
- Игнасио! - прегърнах го силно, но той не ми отговори. Беше някак странен и блед. Вместо весело момче сега виждах съсухрен старец. Това не беше Игнасио, по не вътрешно.
Докато караше не каза нищо, така направи и вкъщи. Само стоеше и гледаше в една точка. Бях притеснена, а онова чувство започна да се засилва.
- Игнасио, добре ли си? - притеснявах се з анего.
- НЕ! НЕ СЪМ ДОБРЕ! ЩЕ ПРЕСТАНЕШ ЛИ ДА ПИТАШ? - разкрещя ми се той и отиде горе.
Бях го попитала само един път. Какво му ставаше? Иззвъняването на звънеца ме извади от мрачните ми мисли. отворих вратата и замръзнах. Пред мен стоеше...
- Пенелопе. - процедих през зъби.
- Виж, няма време за теб! Има по - важни неща, къд ее Игнасио?
- За какво ти е? - тази от къде с евсе?
- Не се прави, че не знаеш. Само го прикриваш! Това е сериозно, Алесса! - пъхна ми някаква пръчка в ръцете.
- Бременна съм!
Епилог


- Идвай!
- Момент мамо, нали трябва да им кажа каква стана! - извиках й. Та ето какво стана....
След като Алесса разбра, че Пенелопе е имала вземане-даване с щъркела, изгони Игнасио. Не искаше изобщо да ги вижда. Изгори всичките му снимки и изхвърли всичко негово. Той й обясняваше, че това, което казва Пенелопе не е истина и бебето не може да е от него. "Значи наистина си спал с нея?" каза му тя и му метна една саксия. "Не помня, бях пиян." - й каза той, докато държеше удареното от саскията място.
От тогава те не си говореха. Понеже в Мексико имало някакъв кодекс на честа, Игнасио беше принуден да предложи брак на Пенелопе. Понеже тя беше от известно семейство медийте щяха да го отразят. На Алесса не й беше много ястно защо и италианските новинари си врът носа в тази сватба, но го правеха. Тя никога нямаше да забрави един ден....
- Хайде де, господине! Пуснете малко телевизия, приключихме. - моляха се всички.
- Деца, ще ми се карат.
- МОЛЯ ВИ!!!!!!! - класът ревна.
- Добре де, добре. - каза ядосано учителя и все малкото дистанционно.
" Тази сватба е най - очакваната в Мексико и Латинска Америка. Дищерята на милионера Карлос Монтез - Пенелопе Монтез (19) ще се жени. Късметлията - Игнасио (20) ще наследи всички богатсва на Монтез, понеже избранницата му е единствено дете. - Алесса погледна хората около нея. Всички гледаха втренчени в телевизора, а из стаята се чуваше "Игнасио, нашия Игнасио". Само от един ъгъл се чу "Пенелопе". Автоматично се обърна към този, които го каза - Луи. - "Състоянието на Монтез възлиза на 300 милиона долара, което ги прави най - богатите мексиканци в света."
- ПЕНЕЛОПЕ!- изведнъж Луи се изправи. - ДА ЗНАЕТЕ, ТЯ Е МОЯ! ДЕТЕТО АЗ ГО НАПРАВИХ! ИМАМ ДОКАЗАТЕЛСТВА! - изхвърча през стаята и остави Алесса с отворена уста.

След един месец сватбата на принцеса Монтез беше отменена. Игнасио се прибра у дома, където го чакаше Алесса. Не знам какво е ставало през ноща, но ако питате мен... ъх, гнусно е! На абитюренския си бал Алесса беше с Игнасио. После се обжениха, след това...
17. VII. - родиха се...."
- Исабел, Франческо елате да ми помогнете! - мама се опитваше да готви. Не й вървеше особено, но това беше тайна. Ако питате мен, татко готви по - хубаво, но както казах - тайна е.
- Идвам мамо...
- Ама Исабел, какво е това!?!?!? От къде намери пончото на баща си.
- Не знам, но ми харесва. Това I ♥ Mexico страшно ми харесва.
- Как е Хуанита?
- Мамо, не ми се обиждай ама Хуанито и Хуанита е малко банално. както и да е гледат си хуанитенцата.
- Къде е брат ти? От колко време го викам.
- О, ами чичо Панчито го тормози горе.
- Ами къде са останалите?
- Ядат чили с дядо.
- Казвала ли съм ти колко обичам Мексико? - идеше ми да й кажа "Да мамо, за хиляден път!", но вместо това отговорих с едно простичко...
- Да.
Край

СЪНОВНИКЪТ

1. Странно

Напоследък сънувам много реални сънища. Откачено е ,но съм сто процента сигурна, че последните месеци всички сънища които сънувам се сбътват. Сънувам кога ще ме изпитат по история, или, че ще ни направят изненадващ тест по алгебра, но снощният сън беше глупост. Не мисля, че има нещо пророческо в него. Сънувах, че се връщам от поредния скучен ден в училище и поглеждам към съседската къща. Не мога да разбера какво е значението на този сън. Както казах откачено е. Трябва да спра да мисля за глупости.
- Аш, ставай. Ще закъснееш!- майка ми ме изкара от унеса.
Веднага скочих от леглото и влетях в банята. За петнайсет минути успях да се измия и да подредя някакси косата си която след снощният късен душ беше щръкнала във всички посоки. Застанах пред гардероба, и без много да му мисля, грабнах първото нещо което видях. Не че щях да закъснея. Просто не ме свърташе. Каква ирония нали? От едно скучно място, на още по- скучно. Но не трябваше да се оплаквам, вече не бяхме в Лос Анджелис,така че трябваше да свикна с малкия град.
Слязох набързо по стълбите, влязох в кухнята, поздравих мама,татко,и брат ми близнак- Джаред, взех си препечена филийка,изпих една чаша портокалов сок. Илязох така бързо, както и слязох и на излизане видях само учудените физиономии на семействто си. И аз не знаех защо бързам толкова, но се учудих на себе си, когато започнах мислено да благодаря на родителите ми, че решиха да купят на мен и брат ми отделни коли. Карах както обикновено- доста бързо и стигнах за нула време в училище. Паркирах на обичайното си място и забързах за първия си час.
По пътя срещнах Роуз, Натали и сестрите Конърс, които също бързаха за часовете си.
-Здрасти, Ашли! – Роуз, както винаги усмихната и в добро настроение, е най-добрата ми приятелка тук. Страхотен човек е, но много се вживява във всичко. Е поне с нея никога не е скучно. Има някакъв чар. Не е много висока, около 160см., но пък за сметка на това има страхотна коса- много светло кестенява, почти руса и дълга до кръста. Очите й са светл зелени с много странни кафеви нишки. От друга страна Натали и сестрите Конърс, Мелинда и Алисън бяха с подобна външност. Всичките брюнетки и с кафеви очи със странен оттенък с изклучение на очите на Мелинда, които бяха сиви. Е, очароватена компания си бяхме. Те са страхотни.
Стигнах до тях и поздравих:
-Здравейте момичета, как сте?
-Как може да сме?-Имаме история. Касметлийка си, че нямаш часове с госпожа Евънс.
-КОШМАР!!- казаха в един глас и всички започнахме да се смеем, останалите ученици ни гледаха учудено.
Сбогувах се сприятелките си и тръгнах за първия час. Физическо. Обичам спорта, но определено не ме бива много. Пълно бетствие. Но някак си се справям. Когато пристигнах тук, осъзнах, че има по-фрапиращи случаи от мен. Първият звънец би. Но как е възможно? Не се бях забавила чак толкова много с момичетата. Затичах се. Не биваше да закъснявам.
*****

Пффф... Училището винаги се проточва сякаш с векове... А днес няамше нищо интересно. Явно напразно съм бързала днес. Хубавото беше, че съм тук от почти два месеца и днес най-накрая спряха да ме зяпат и одумват,но започнаха да говорят за новото семейство което ще идва след седмица. Горките, съчувствах им ,сега всички говореха само за това. На обяд,в междучсаията и дори в часовете. Доста е досадно. Роуз постоянно се чудеше дали ще има момчета и дали ще са готини. Е, нормално е, но направо главата ми щеше да се пръсне. Никой нищо не знае за тях и все пак продължават да се чудят и да шушукат. Не ми се мисли какво е било преди аз да пристигна. Натали, каза,че всички са научили възможно най-много за мен още преди да пристигна. Но не съм мислила, че в моя випуск се намират най-големите клюкари в даскалото, а уж в 11 клас е вече различно. Е, аз както повечето хора казват, съм се родила на средна възраст.
Но както и да е. Аз съм най-обикновено момиче. Висока 175см.,зелени очи,черна коса,прилично тяло. Винаги съм била затворена а когато навлязох в пубертета майка ми, подпомогна изолираността ми, като за рождения ми ден ми подари пръстен, който ме задължава да си остана девствена до сватбата.Глупаво, и много досадно, но нямах избор. Но не това ме спираше да контактувам с хората, а глупавите обсебващи предупреждения на майка ми. Когато се преместихме, видях възможност да си намеря приятели. Оказа се по-лесно от колкото си го представях. В началото, когато всички ме зяпаха и си шушукаха, бях напът да се откажа. Но като се сетих за училището това ме навя на мисълта, че още имам час.
Седях сама. Както винаги. Освен по италиански, където седим на групи точно там се запознах и с новите си приятелки...
Всеки ден се точеше толкова бавно, чудех се със какво съм го заслужила. Но мислите ми прекъсна побутване по рамото, което май беше знак, че ме питат нещо. Вдигнах глава и Мелинда, както й стана навик, все да ме спасява в часовете по химия, ми продиктува въпроса на учителката. Веднага отговорих:
- Калий.-госпожата ме похвали и си продължи монолога.- Благодаря. - прошепнах на Мелинда и й намигнах. Нямах нужда от помощ с материала, но часовете с тази учителка чисто и просто, или ме приспиваха, или ме караха да мисля за глупости. И като се сетих за глупости в главата ми изникна снощният сън. Щтях да продължа мисленият си монолог, ако не беше звънеца. Ислава богу!
Запробивах си път навън и най-после усетих чистия въздух. Забързах се към колата си. Не беше кой знае каква, но поне успях да убедя нашите да е нова и по възможност колкото се може бърза. Баща ми, не беше много „за” часта с бързото, но му обещах, че ще бъда внимателна и той се съгласи. Толкова беше лесен за убеждаване, особено с репутацията ми на 35 годишна. Ето в такива моменти ми харесваше да ме мислят за такава каквато не съм. Накарах братовчед си да си „поиграе” с двигателя и сега това беше Тойота с двигател на Порше. гордеех се с моето бебче и с това, че успях да накарам братовчед си да я "пооправи" преди да се преместим и, че го подкупих да не казва на нашите.
Качих се в колата, запалих и чух познатото мъркане. Това винаги ме успокояваше, а сега и накара още кънтящият в главата ми глас на Роуз да спре. Пуснах си музика и потеглих. Имах доста път.
Живеехме в края на градчето в доста голяма къща на три етажа. Нямахме съседи или поне не още. Пак този глупав сън. Трябваше да поработя над концентрацията си.
Имаше само една къща наоколо и все още никой не се бе нанесъл. Тя беше същата като нашата самоче не зелена, а жълта. А от задния двор започваше гората, в която ми стана навик да се разхождам. Много е успокояващо. А и намерих едно страхотно място, където можех да ходя и с колата и пеша. Това беше моето място. Намалих на приемлива скорост, тъй-като вече бях на нашата улица и спрях на алеята. Несъзнателно погледнах към съседската къща. Табелата „Продава се” я нямаше. Точно както в съня ми. Какво става тук?
2.Странникът


Другата част от седмицата минаваше също така мудно, както всяка друга. Всички продължиха с поддържането не еуфорията около пристигането на новите. Ех, колко беше хубаво, че могат да наричат някой друг „новия”.
Отново сънувах странните си „пророчески” сънища, но нямаше какво да означават. От деня, в който видях, че табелата „Продава се” я нямаше, сънувах едно и също лице, което с всеки сън ставаше все по-ясно. Днес беше петък. Миналата вечер видях изцяло лицето. Беше невероятно красиво,на момче, вероятно с година по-голям от мен и господи, беше невероятно красив. Помислих си: „Какво ти става Ашли, това е извратено!”, да сънувам умопомрачително красиви типове, сякаш ще се сбътдне.
Почувствах се странно, когато разбрах че наистина искам да се сбътдне. Имаше нещо много интересно и интригуващо в това лице. Веднага изтласках тези мисли от главата си и се опитах да се съсредоточа върху монолога на госпожата по химия. Беше особено трудно, но се опитах да слушам. Ето в такива моменти ми се искаше да не седя сама. Да имам с кого да убия времето.
Започнах да си драскам в тетрадката и осъзнах, че съм скицирала лицето на красавеца от съня ми. Е, край с опитите за концентрация. Но забога какво от това? Защо да не помечтая? Така или иначе нямаше да се сбътдне.
Звънеца би. Но след това се сетих, че имаме извънреден час по рисуване. Ето това са минусите да си в паралелката по рисуване. Ех, поне ще има с кого да си говоря. Или по-правилно, ще има кой да ми говори. Но монолозите на Роуз ми бяха забавни. Всички умирахме от смях, когато оглеждаше момчетата и им даваше оценки от едно до десет, с бонус от нея, по някой коментар. Общо взето, когато съм с тях, никога не е скучно.
А и беше добре, че имаше кой да приказва, защото можеше случайно да се изпусна и да кажа за красавеца от сънищата ми. Не, че не исках да им кажа, но първо - не знаех как ще реагират и второ – ужасно ме беше срам. Не беше в мой стил да сънувам красавци. По-скоро в стила на Роуз.
Събрах си нещата и се подготвих психически. Сигурно пак щяхме да рисуваме тикви. Скука. Няма ли наи-сетне да стане нещо интересно в това училище?
Стигнах до стаята и, разбира се Роуз ме фиксира направо от вратата.
-Здрасти Роуз,как беше днес?
-О, няма да повярваш какво стана.
-Така ли?-направих се, че съм въодушевена. Какво можеше да се случи на това място?- Разкажи ми.
-О,стига ще ти хареса.-познавше ме по-добре от колкото си мислех.- Вече занем със сигурност кога пристигат новите!!
-Така ли?-прозинах се- И?
-Ами не е ли вълнуващо? Също се знае колко и какви са.
-По-точно?
-В смисъл, че ще са момиче и две момчета. Супер!!
-О, я стига какво толкова. Не мислите ли, че няма да им е приятно,като разберат как ги одумвате така.
-Честно ли?- Не мисля, че ще разберат. Пък и какво, ако разберат?
Цялата групичка се настани на обичайните си места и оставихме Роуз да разкаже подробностите а “новите”. В края на часа, се чувствах като Шерлок Холмс, който току-що е засипан с улики, които не може да свърже. Понякога беше наистина сложно да се следи какво говори Роуз.
Звънеца би, най-сетне и ние нашата групичка се отправи към аркинга. Докато излизахме от сградата Роузоли да я закарам до тях. Колата й се „разваляше” за трети път тази седмица. Знаех, че тя просто си намираше извинение да се повози на колата ми. От както пристигнах ми повтаря колко е готина. Оказа се че колата ми е най-хубавата в цялото градче. Много е досадно ако някой жземе да те разпитва всевъзможни неща за возилото ми. Добре, че колата на брат ми беше по-хубава.
Съгласих се да откарам Роуз. Нямах бърза работа, пък и нямаше какво да правя в къщи. Тръгнахме в пълно мълчание накрая реших, че нещо не е наред щом тя не говори. Попитах я:
-Роуз, добре ли си? Много си тиха. Да не е станало нещо?- и й хвърлих един
Поглед за да видя как ще реагира. Както предполагах, наведе глава и се изчерви. Тази червенина и от самолет можеше да се види.-Какво има? Знаеш, че можеш да ми кажеш.
-Ами...- започна, но не довърши. Явно беше много повече от колкото си мислех. Аз също я познавах добре.
-Не може да е чак толкова зле. Какво има?
-Виктор ме покани на среща.-изтреля думите толкова бързо, че едвам успях да разбера какво казва.
-А, готиният от часа по биология.-казах и тя ме погледна учудено.-О, стига това, че не ми е интересно, когато говориш за момчета, не значи, че не те слушам. Та, какво му каза?
-Че ще си помисля.
-Защо? Нали го харесваш?
-Да, но исках да те попитам какво мислиш. Колебая се.
-Защо, че може да те изяде ли? Ха! Не те разбирам харесваш го и в същото времв го отрязваш.
-Не съм го отрязала! –възрази ми тя и чак след секунда се усети, че точно такъв бурен отговор целях да получа, за да я накарам да си признае, че иска да излязат. Покилеба се за момент и после продължи:-Още утре, ще му кажа, че съм съгласна.
-Така те искам!
-Да... А като заговорихме за момчета, защо отказа на Питър последните милион пъти? А?-погледнах я злобно. Май това е целяла. Да извърти разговора така. Тя много добре знаеше.
-Мисля че знаеш.
-Аз мисля, че не знам. Пръстенът не те спира да ходиш на срещи нали?Какъв ти е проблема тогава?
-Е, не е само пръстена.Не мисля, че го харесвам чак толкова, че да изляза с него. Готин е, но само толкова.
-Добре,добре. Както кажеш.
-Да и ще се видим утре.
-Какво?-погледна ме учудено.
-Пристигнахме, Роуз.
-Ама как пристигнахме толкова бързо? О, вярно ти и твоето бясно каране. Ами тогава ще се видим утре. Чао, Аш.
-Чао.
Тя иалезе и щом затвори вратата потеглих с бясна скорост. Реших да се поразходя и подкаарх извън града. Карах през гората и спрях на моето място. Една пътечка покрай пътя водеше до една стара и порутена малка къщичка, заобиколена от гората с малка полянка отпред и ручейче, което протичаше от едната страна. Беше ми лщбимото местенце. А и се чудех как може никой да не го е намерил досега? Това беше идеалното място за живеене. Винаги когато дойда тук, не ми се иска да си тръгвам.
Но изведнъж, не знам какво ми стана, скочих от камъка на който бях седнала стигнах до колата с бягане и отпраших към къщи. Бързах така, все едно ще пропусна нещо много важно. Стигнах до вкъщи за нула време. Но точно преди да паркирам на обичайното си място на алеята, видях камион с вещи паркиран точно пред къщата отсреща. Явно някой все пак се нанасяше.
И точно тогава със смях от къщата излязоха едно момиче и едно момче. Бързо паркирах и излязох и зяпах с интерес. Момичето ми помаха, а аз й се усмихнах. Тя и момчето, което държеше за ръка, бяха неописуемо красиви. Момичето беше мъничко с длга черна коса и от далече си личеше, че очите й бяха ярко зелени, като моите. А момчето не беше много по-високо от нея, също с черна коса и кристално сини очи. Говореха си и се смееха. От камиона излязоха мъж и жена, може би техните родители, но ми изглеждаха твърде млади за да имат деца и носеха два кашона. Извикаха към къщата някакво име което не чух добре. И точно щях да се прибирам, явно бяха поредното обикновено семейство. Макар и сама да не си вярвах. И тогава го видях, тъкмо излизаше от къщата. Погледна ме и се усмихна, сякаш се познаваме от векове. Беше той. Беше момчето от съня ми.
3.Запознанство


Цял ден не спрях да мисля, как сънят ми се сбътдна, как го видях. Изглаждаше още по-красив от колкото в съня ми. А когато го видях днес да ми се усмихва, нещо се пречупи в мен. Нещо се промени. Никога не съм мислела, че ще се чувствам объркана и несигурна относно себе си.
Реших да се разсея. Седнах на бюрото, което беше точно пред прозореца и започнах да пиша домашни. Не беше най-ефикасния начин за разсейване, приключих за нула време. Зачудих се, какво да правя. Взех си mp3-то от чантата си. Сложих си слушалките и пуснах една от любимите ми рок банди, седнах на перва за на прозореца.
Тъкмо се потопих в музиката и забелязах движение откъм отсрешната къща. Родителите, каквито ми се стори че са, излязоха и тръгнха към нашата къща. Щом стигнаха пред вратата, аз вече бях изгаях от любопитство за какво идват. Спрях mp3 -то и го оставих на перваза. Застанах на стълбищната площадка, откъдето се виждаше идеално вратата.
-Здравейте! Ние сме новите ви съседи, семейство Райс.-казаха двамата съседи.- Аз съм Саймън, а това е съпругата ми Ема.
-Здравейте, приятно ми е. Аз съм Аманда Харолдс.- каза майка ми.
-Бихме искали да поканим, Вас и вашето семейство на вечеря днес.-щом казаха тези думи,аз се препънах в стапалото и паднах по задник.
-Ъъъ... Здравейте. Приятно ми е. Азз съм Ашли Харолдс.-казах и се изчервих. Това беше най-грандиозното ми появяване. Не, че имах намерение изобщо да се появявам.
-О,да! Мисля, че те видяхме днес.-каза жената,Ема.
-Да, аз бях. Нанесихте ли се вече?
-Да нямахме много вещи и приключихме бързо. Много е хубаво тук. Хората са много мили.-Ха! Да знаеха как ги одумват, щяха да са на друго мнение.
-Радвам се, че ви харесва. Ще бъде хубаво да има някой наоколо.
-Е, за това са съседите нали?
-А като споменаме съседи, семейство Райс ни поканиха на вечеря тази вечер. Много мило, нали?
Направих се на изненадана:
-Да, наистина.
-Ще изчакаме баща ти да се върне о ще отидем-каза майка ми и след това се обърна към Ема и Саймън- С удоволствие ще дойдем.
-Чудесно! Е, май ще е по-добре да се прибираме за да се приготвим. До довечера Ашли, Аманда.
И си тръгнаха. Майка ми ме гледаше какзяпам след тях и каза:
-Интересни хора нали?
-Да, наистина. Много интересни. Е мамо, аз отивам да се приготвя.
-Да миличка отивай. Щом баща ти се върне, тръгваме.
-Добре мамо.-казах вече качвайки се по стълбите.
Застанах пред гардероба и започнах да ровя из нег. Не знаех защо се впрягам толкова. Отиваме росто на вечеря при новите съседи. След сякаш векове ровене, намерих това което търсех. Любимата ми бяла рокля. Нямаше да ми кажат нощо, защото все пак беше май месец. Роклята беше бяла,дълга до коляното, с къс ръкав и прилепваше плътно към тялото. Харесваше ми, не само, защото ми седеше перфектно, но и защото беше удобна и стилна. Вързах косата си наконска опашка. Ако исках да я подредя както трябва, щеше да ми отнеме часове. И като споменах времето, татко се беше прибрал. Обух си белите пантофки, сложих си колието с форма на луна, което мама ми подари и слязох долу.
Погледнах се в огромното огледало в коридора и влязох в хола. Баща мо бвше облечен,също малко по-официално от обикновено. Погледна ме и очите му щяха да изкочат от орбитите:
-Леле, Аш това ти ли си?
-Не татко. Това е злата ми близначка.
-Изглеждаш страхотно!-изчервих се и се направих на засрамена:
-Така ли?
-Определено.- едно голямо раво на послушната дъщепя. Мисията е изпълнене. Чух стъпки и мама слезе. Беше със синя рокля и синя жилетка. Косата и беше разпусната. Приличах толкова повече на баща си. Той беше с черна коса и зелени очи. Докато мама беше със руса коса и зелени очи.
Татко отново се опули:
-Ех, незнам какще оживея с тези две красавици в къщата.
-Благодарим за комплиментите татко. Сега може ли да тръгваме?
-Да права си Аш. Да тръгваме.
Излязохме заедно и застанахме прд вратата на съседите. Почуках. На вратата се показа Ема. Също беше облечена в бяла рокля. Беше ослепителна. Почувствах се нищожна как може да има такива хора? Не че не я харесвах. Беше много мила. Просто покрай нея ме избиваше на комплекси.
-Здравейте!-каза тя и се усмихна, като показа ослепителните си зъби. Е, не не беше честно.
-Добър вечер, госпожо Райс.
-О,моля те наричай ме Ема.
-Благодаря, Ема.
-Здравей, Ема. Благодарим за поканата.
-Най-сетне всички сте заедно.
-Да,приятно ми е. Аз съм Бил Харолдс.
-И на мен. Ема Райс или просто Ема. Нека влезем и да ви представя на останалите членове на семейството ми.
Баща ми тръгна след нея и ние ги последвахме. Влязохме в хола. Същия като нашия. Различаваше се само по мебелите. Беше семпло обзаведено, но стилно. Стените бяха в ярки цветове,а мебелите – бели. На дивана седяха момичето и момчето, които видях по-рано днес.
-Ашли това са Кейтлин и Пол. Ще сте в едно училише.
-Приятно ми е.-казаха в един глас и се засмяха
-Аз съм Пол.-каза момчето и се усмихна широко.
-А аз, съм Кейтлин.
-Аз съм Ашли.
-Нека отидем в трапезарията и да оставим децата да се опознаят.
Родителите ни и Ема излязоха и аз останах с Пол и Кейтлин.
-Е, харесва ли ви тук?
-Да, много е красиво и спокойно. И хората изглеждат много мили.-каза Пол.
-Да, наистина. Няамам търпение да се запозная с децата от новото училище.
-Не ви се иска да ги опознавате. През цялата седмица вие сте най-голямата атракция. Говорят само за вас. Шушукат си и предполагат всякакви откачени неща за вас.
-Така ли? Много странно.-каза Кейтлин.
-Наистина са много досадни. Но предполагам, че всичко ще отшумии след най-много месец.
-Е, това трябва да е успокоение.-каза някой. Обърнах се. До вратата седеше той. Усмихна ми се, а аз го зяпах. Не можех да откъсна очи ит него.
-Здравей! Аз съм Даниел. А, ти трябва да си Ашли?-седях и не можех да кажа и дума. Осъзнах се, чак когато Пол и Кейтлин започнаха да си шушукат.
-Ъъъ.... Да, аз съм Ашли. Приятно ми е.- на живо изглеждаше още по-зашеметяващ. А от близо. Направо сърцето ми спря. Беше висок, чернокос със сиви очи в някакъв много странен почти бял нюанс. Беше идеален във всяко едно отношене. И сега седеше на краеслото от другата страна на стаята и ме гледаше. Минаха пет минути. Кейтлин се прокашля.
-Мисля, че вечерята е готова. Да отиваме в трапезарията.
Станахме и аз тръгнах с останалите. По времв на вечерята разговарях с Пол и Кейтлин, които седяха от двете ми страни. А Даниел. Е той седеше в другия край на масата между баща си и баща ми. Разбрах доста неща за семейство Райс по време на вечеря. Акто и че ядат лук. Къмкойто съм алергична. Ема нямаше токъде да го знае затова докато се опитвах да си поема дъх се извиних и излязох на верандата. Лесно намерих пъря. Все пак ъщата беше същата като нашата,
Излязох на верандата и вдишах дълбоко. Стденият вятър злезе и аз не знам откъде. Вече не ми се гатеше толкова, колкото замрузвах. Чух вратата да се отваря, но не си направих труда да отворя очи. Някой сложи яке на раменете ми. Вдишах дълбоко още веднъж и аромата му толкова силен и божествен достигна до мен. Ззагърнах се по плътнов якето и тъкмо пнечих да благодаря, когато чух някой да казва:
-Изведнъж стана студено, а?- беше Даниел. Отворих очи и сърцето ми отново спря за миг. Не е честно да ина такива хора като Ема и Даниел, а и останалите от семеиството им.
-Ъъъ.... Да. Наистина.-отговорих. Явно в негово присъствие можех само да ъ-кам.
-Чудех се... Дали не би ми помогнала да наваксам. Нали знаеш, с ученето.-той се усмихна и вече не можех да откажа. Пък и не исках.
-Ами,добре. Утре може да дойдеш у нас и да ми кажеш програмата си. Ще ти помогна с каквото мога.
-Благодаря. А утре кога?
-Към 10?
-Да, идеално. Наистина ти благидаря.
-Няма проблем. Винаги се радвам да помогна, пък и нямам какво да правя цял уикенд.
-Е, тогава ще се видим утре в 10.


4. Опознаване


Тръгнахме си от семейство Райс към 11.30. След десерта седнахме в хола и започнах да си говоря с Кейтлин. Тя се оказа много приятен човек. Открихме,че имаме сходни интереси, любими автори, книги, музика. Незнам как, но точно десет минути след началото на разговора ни, вече разбрах, че тя ще е една от най-добрите ми приятелки. Разбрахме се, в неделя да излезем и да я представя на приятелките си. Така в понеделник, няма да и е скучно в часовете, когато познава някого.
Тръгнахме си и всички дойдоха да ни изпратят на вратата. Даниел дйде до мен и мн напомни:
-да не забравиш и да се успиш. Утре в 10.
-Ниога не спя до късно. А и няма да забравя.-а как биих могла? Това ще е единственото нещо за което ще мисля.
Излязохме и почувствах, че вятарът е спрял. Странно. Тук вятарът винаги се задържаше.
Щом се прибрахме в къщи казах на нашите,че съм уморена и си лягам. Качих се горе и влязох в банята. Измих се и облякох пижамата си. И тъкмо лягах и на вратата се почука.
-Влез.-казах и на вратата се показа майка ми.
-Миличка, исках да те питам нещо.
-Да мамо, питай.
-Какво ти каза Даниел, когато тръгвахме или когато изчезнахте?
-Мамо! Пак ли започвааш с инквизицията?
-Не, разбира се. Той е готин. Но просто съм любопитна.
-Ами когато излязох на верандата,той доиде да ме пита дали съм добре и ми донесе яке, защото беше студено. Също така ме и помоли да му помогна с ученето за да навакса. Това е.
-И кога ще му помагаш?
-Утре. Той ще дойде тук. В десет.
-Добре, само това исках да знам.-стана от леглото ми и се запъти към вратата. Отвори я и точно преди да излезе се обърна и каза- И внимавай какво правиш.
-Винаги съм.-щом го казах тя излезе безшумно. Как може да ми има толкова малко доверие? Харесвам го и явно е забелязала, но не мисля, че бих нарушила „обещанието”, с човек, кото познавам от два дни! Нищо, че ми се струваше, че го познавам от векове.
Станах от леглото и отидох до прозореца за да взема mp3-то и да послушам малко музика докато заспя. Беше на перваза, но не беше точно там където го оставих. Сигурно си въобразявам. Взех го сложих слушалките и се отправих към леглото. Пуснах mp3-то, но не беше на песента която слушах последно. Хм, може би не съм слушала внимателно, тъй-като,точно тогава дойдоха Саймън и Ема. Сигурно е това. Откакто сънувах лицето на Даниел всичко е наопаки, дори още от първия сън – с табелата. Отърсих се от всякакви мисли. Тази вечер исках просто да се наспя. Утре трябваше да съм отпочинала. Легнах пуснах си една песничка, като за лека нощ и затворих очи. Скоро се унесох и заспах. Но и тази вечер не мина без сънища.
Сънувах,че стоя на масата в трапезарията с Даниел и чета нещо. Можех да видя каво четях. Беше програмата ми. Тоест програмата на Даниел, която беше абсолютно същата като моята. Гледах го учудено за няколко секунди и понечих да му кажа нещо,но точно тогава алармата ми иззвъня. Човек никога не може да се наспи като хората. Заопипвах слепешком, изключих алармата и пуснах телефона на земята. Умирах за сън. Но знаех, че вече няма да успея да заспя. Затова станах и си взех един бърз и освежаващ студен душ и се замислих за съня си. Ами ако и той се сбътднеше? Наистина не знаех какво да мисля или да предполагам. Пък и не можех да си прдставя, че Даниел може да има същата програма като мен. А ако действително имаше, тогава ще седим заедно, защото във всички часове освен италианскя, седя сама. И няма друго свободно място. Когато преди около седмица ми се искаше да има с кого да седя, нямах предвид човекът който ме караше да се задъхвам, или по лошо да спирам да дишам. Той беше подвижна машина за разсеиване. Не знаех как щях изобщо да слушам в тези часове. Сигурно пак щях да зяпам и да ъ-кам, както снощи.
Застанах пред гардероба и реших днес да не се издокарвам. Облякох любимия си сив анцуг и оставих косата си разпусната. Слязох долу. Вече беше девет часа. Влязох в кухнята и зарових глава в хладилника. Извадих портокаловия сок и яицата. Направих си закуска и седнах на масата. Когато приключих вече беше девет и тридесет. Качих се горе и оправих лвглото си.подредих стаята колото може да бъде подрден един безпорядък. Попринцип бях много подредена, но когато се преместихме тук от Лонгвю нещата ми, едвам се побираха в шкафовете. Пуснах си малко музика на уредбата за настроение ипродължих с танцова стъпка да подреждам.
По едно време се чу звънеца. Сигурно беше Даниел. Излязох от стаята и запрепусках по стълбите, стигнах до вратата за секунди. Погледнах се набързо в голямото огледало тежко преглътнах и отворих. Сърцето ми отново спря за момент. Постарах се да звуча уверено и стабилно. Получи се.
Продължение

-Здравей!-казах- Подрани.
-Това притеснява ли те. Не обичам да закъснявам, но ако те притеснява ше си тръгна и ще дойда след пет минути.-той се засмя име погледна умолително.
-Не, не мисля, че ме притеснява. Оценявам ентусиазма ти за учене.- казах аз през смях.
-Не мисля, че точно ученето ме ентусиазира.-каза той и се усмихна.- А и денят е прекрасен.
Изчервих се и погледнах към небето. Облаците, които видях преди десет минути през прозореца бяха изчезнали и на небето нямаше нито ено облаче.
-Да, прав си денят е прекрасен.
-Е, какво ше кажеш да започваме с това учене?
-Да, прав си. По добре да започваме. Седни в трапезарията ще донеса донеса учебниците си и ще започнем.- той се отправи към трапезарията и разбира се по правилният път. Беше много странно,че къщите ни са еднакви. Качих се горе и взех купчинката учебници, които бях приготвила докато прибирах. И заслизах по стълбите. Беше си доста солидна купчинка и беше малко тежка.
Застанах на вратата на трапезарията и го видях как седи на масата. Слънцето го огряваше, така че образуваше ореол около главата му. Беше седнал небрежно на масата и разглеждаше стаята. Погледа му премина през мен и после се върна. Той стана и дойде до мен:
-Помощ?
-Няма да откажа.-той протегна ръце и взе цялата купчинка и я остави на масата.
-Е, ще започваме ли?
Преглътнах, защото си спомних за снощният сън. Имах предчувствието, че наистина ще се сбътдне.
-Да. Ъъъ... дай да видя програмата ти.-той изкара от джоба си лист хартия, докато аз пак се проклинах на ум задето не можех да спра да ъ-кам в негово присъствие.той ми подаде листа.
-Ето.
Започнах да чета и след първите няколко предмета вече се стараех да не се издам с една глупава физиономия, която напираше под повърхноста.
-Ами. Ъъъ... –пак ъ-ках, какво ми ставаше?-май няма да имаш нужда от друг помощник.
-Какво имаш предвид?
-Програмата ти... Ами тя е абсолютно същата като моята.-погледнах го в очите и се опитах да звуча нормално.-Странно нали?
-Да. Но и много хубаво. Така няма да ми е скучно в часовете.
-Да. Може би си прав.-и наистина може да е прав
-Е,да зпочваме!-опулих се:
-Брей-брей какъв ентусиазъм.
-Да. Само защото след като приключим ти ще излезеш с мен.
-Не съм казвала такова нещо.
Погледнах го. Защо не досънувах съня си можеше да го предвидя? Сега какво да му кажа? Какво щеше да каже майка ми, ако разбереше, че съм излязла с момче? Той ме огледна с кучешката физиономия. Откъде ли можеше да знае, че не мога да му откажа. И какво пък толкова, това няма да бъде истинска среща.
-Добре.- той ми се ухили- Но...- усмивката му изчезна- ще трябва да си го засужиш. Да се захващаме за работа.
Той отново се усмихна и сърцето ми отново пропусна няколко такта. Той сякаш се засмя на някаква своя шега и аз го попитах какво има:
-Какво?
-Нищо, ще ти кажа накой друг път.
-Така няма да ме накараш да дйда с теб.
-Добре, тогава ми сложи чедна черна точка в списъка.
-Е, занчи ще трябва да си направя такъв.
-Да, но нека започваме, че иначе няма да ни остане време да излезем.
-Добре. Този път, наистина започваме.
Учихме до към два часа. Той очудващо бързо научи всичко и стана време да си тръгва. Разбрахме се да дойде да ме вземе към седем. Искаше да му покажа околноста. Когато го изпратих, се качих горе изастанах пред гардероба. Какво трябваше да се облече за една „не среща”?
Размишленията ми бяха прекъснати от гласа на майка ми, която се връщаше от пазар.
-Аш, прибрах се. Сама ли си?
-Да мамо, горе съм.
Чух стъпките й по стълбите и след секунди се отвири вратата.
-Е,как мина ученето?-каза тя с усмивка.
-Добре. Мамо... Ами... Даниел, той... той... Даниел ме покани на нещо като среща. Незнам точно какво е.
-Ооо. Ами много хубаво. Кога ?
-Тази вечер. Но... Чакай малко. Ти ми позволяваш?
-Разбира се. Той ми изглежда добро момче. Миличка, това, че носиш този пръстен, не значи да станеш монахиня. „обещанието” просто те предпазва от крайности.- погледнах я не много уверена в думите й.
-Ами предупрежденията?
-Те имаха цел просто да те накарат да избираш по-внимателно.
-И наистина ми позволяваш да изляза с Даниел?
-Да, дори ще ти помогна да се приготвиш. Кога ще те вземе?
-В седем.
-Значи имаме достатъчно време.-погледнах майка си учудено-Какво ще облечеш?
-Незнам. Нямам идея какво трябва да облека.
-Да разгледаме, може да открием нещо подходящо.
Беше четири часа когато започнахме да ровим из гардероба ми. Майка реши, че повечето ми дрехи са спортни, а тези които ставаха, бяха за по-топло време. Накрая се преместихме при гардероба на мама. От там избрахме една червена блуза с V-образно деколте, която идеално си пасваше с белия ми панталон. Когато пириключихме вече беше седем без петнадесет.
-Миличка, изглеждаш страхотно.
-Благодаря, мамо.- бях с пусната коса и само малко гланц. Нямах нужда от никакъв друг грим пък и не исках да прибавя още едно нещо в списъка със неща, за които да се притеснявам докато съм с Даниел. Като например ъ-кането, или да не го зяпам прекалено дълго.
Чу се почукване на вратата. Поех си дълбоко дъх погледнах се в огледалото и отворих вратата...
5. Срещи


Беше той. Но кой друг можеше да бъде? Сърцето ми отново пропусна няколко удъра, а той се усмихна отново сякаш на някаква своя си шега.
-Здравей.- каза
-Здравей. Пак подръни.-той се ухили.
-Ти си готова. Значи идвам точно на време.
-Ами щом си точно на време, по-добре да тръгваме.
-Да, наистина добра идея.-и продължи с толкова тих глас, че само аз да го чуя.- А пък и майка ти ще ми прогори дупка на челото с поглед.
Обърнах се и видях майка си да ни зяпа, опитваща се да се прави на хамелеон. Е, не и се получаваше. Зад мен Даниел прихна да се смее, а аз се изчервих, взех си якето, излязох и затворих вратата зад себе си. Озовах се лице в лице с Даниел. Той преглътна и набързо промени темата:
-Е, по-добре да побързаме. Не искам да пропусна нищо.
-Ъъъ, да хубаво.- тръгнахме към колата. Когато стигнахме Даниел ми отвори вратата и аз минах покрай него и се настаних на шофьорската седалката. Преди той затвори вратата попитах-Къде искаш да отидем?-той се замисли и след малко отговори:
-Първо нека да отидем на малко ранна вечеря, за да можеш после да ме разведеш наоколо.
-Добре, знам едино хубаво ресторантче наблизо.- песторанта беше наистина хубав и беше накрая на града, където никой от училище не ходеше. Така никой нямаше да ни зяпа, сякаш сме някоя атракция в зоопарка.показах му накъде да кара и се облегнах на удобната седалка. От приятното поклащане не колата, се унесох и о едно време Даниел мепопита накъде да кара и аз разтърсих глава. Той се обърна към мен:
-Ааа, не. Няма да заспиваш. Кой ще ме упъти?-аз се разсъних и поех отново навигацията. Следоколо пет минути стигнахме до ресторантчето.
-Изглежда добре.-изкоментира той.-След теб.-каза, докато ми отваряше вратата. Седнахме на една маса в дъното и заразглеждахме менюто.
-Е, какво мислиш за града?-той се загледа в мен.
-От това, което засега съм видял е очарователен.
-И кое по очно те накара да мислиш така?-той отклони поглед.
-Както казах това което досега съм видял.- погледна ме настоятелно. Усетих се какво има в предвид и се изчервих, но като по чудо, не загубих увереността си:
-Е, значи си голям късметлия да живееш в такъв град.
-Напълно съм сглаен.-той се смихна. Сервитьра дойде, за да вземе поръчката.
-Добър вечер. Аз съм Дъстин и съм вашият сервитьор тази вечер.-каза с монотонен глас момчето, което приличаше на не повече от двадесет годишено. Набързо направихме поръчките си и се върнахме към разговора си.
-Е,къде ще ме водиш?-попита Даниел с интерес.
-Ще видиш. Не бързай.
-Добре, но просто нямам търпение.
-Да, една обиколка на такова градче като Медфорд, ще е доста кратка.
-Точно затова дойдохме на вечеря.-щом каза това, сервитьора се появи с напитките ни. Щом останахме сами, Даниел започна да ме разпитва за мен, за семейството ми. А аз започнах да отговарям на всичко,което ме попита. Разказах му за родителите ми, и колко досадно е да имаш брат-близнак. Той самомълчеше и ме слушаше внимателно. Чудех се какмоята скучна история, може да заинтересува някого, но Даниел дори ми задаваше въпроси. Унесох се в разговора и може би шях да пропусна момента, в който сервитьора донесе храната. Мълчахме една дълга минута, но накрая реших, че и аз скам да науча нещо повече за него и семейството му.
-Е, а ти какво ще ми кажеш за себе си?
-Да видим.... На седемнайсет съм наскоро се преместихме....
-Можеш да ми спестш тази част запозната съм с това. Искам да кажа например какви книги обичаш, каква музика? Нещо повече за семейството ти? Такива неща. Все пак, аз ти разказах цялата си биогрфия.
-Добре. Да видим преместихме се от Детройт. Пътуваме от както се помня, но на мен ми харесва. Нали разбираш. Разнообразието.-намръщих се. Значи не мислеха да останат дълго. Сякаш прочел мислите ми той бързо добави – Но тук засега ни харесва. Кой знае, може това мястото на което се установим. От години търсим мяасто, където да ни приемат.
-Че защо да не ви приемат?
-Нали знаеш, новите в града, особено толкова малък, трудно се приемат.-той не каза друго. Доядохме вечерята си като пдържахме непринуден и забавен разговор. Когато вече излязохме от ресторанта казах:
-Да побързаме. Сетих се къде ще отидем.-той бързо се качи и сложи ръце на кормилото и каза с префърцунен глас.-На къде, мадам?-засмях се.
-Карай на две преки оттук и ако ми позволиш да карам твоята кола ще стигнем по бързо и лесно.-той ме погледна.
-Искаш да караш?
-Да. Защо не?
-Не знам.-той спря колата на две преки от ресторанта и слезе. Отвори ми вратата и каза.
-Заповядай.
-Ще ми повериш колата си? Не те ли е страх да не я ударя в някое дърво?-засмях се. Това беше невъзможно. Аз съм ена от най-добрите скоростни шофьори. Застанах на шофьорското място и му казах- Моля, затегнете коланите.
-Не мисля,че ще ми е нужно.
-Е, оттук нататък е на твоя отговорност.
-Значи, все пак имаш намерение да ми потрошиш колата.
-Не, нямам такава цел. Ще видиш за какво говоря, но да не кажеш, че не съм те предупредила.-потеглих с доста по-висока от позволената скорост. Той сякаш се втрещи.
-Какво за бога правиш? Да се убиеш ли искаш?
-Чакай,чакай.- тук нещо не се връзваше.- Нали и ти си с мен? Пък и не си ме видял как карам все още. Това не е нощо.
-Това каране ли го наричаш? Повече ми прилича на самоубийство!
-Успокой се. Винаги карам така и досега не съм имала дори глоба. А и съм свикнала с мощни двигатели. Моят също е такъв.
-Как може една Тойота да има мощен двигател като моята кола?
-Лесно като имаш подкупни братовчеди-монтьори, които за стотачка ще сменят обикновеният двигател с двигател на Порше.
-Добре, де добре. Впечатли ме. Но все пак къде отиваме? Вече излизаме от града.
-Почти стигнахме. Но за жалост май ще трябва да побързаме, защото майче ще вали. Напоследък времето се п

7.Честит рожден ден


Зррррррррррр!!! Алармата ми зазвъня. Напипах телефона изпод влазглавницата и изключих алармата и пуснах източника на ужасния звук на земята. Отворих очи и сънят от снощи изникна пред очите ми. Не! Не исках да си го припомням. Избутах го в наи-отдълеченото ъгълче на съзнанието си.
Погледнах часовника на нощното шкафче.7.40. Ужас!! Какпознах, че ще се успя. Бързо скочих от леглото. Главата ми се завъртя и се строполих на завивките. Примигнах няколко пъти и отново станах. Този път по-бавно. Получи се. Запътих се към банята и щом се погледнах в огледалото ми се прииска да закрещя. Инах окаян вид: косата ми както обикновено стърчеше на всички посоки, около притворените ми уморени очи имаше тъмни сенки които приличаха на зубърски очила. Положението беше отчаиващо, но за щастие поправимо. Сресах косата си, която си върна нормалния вид. Измих лицето и зъбите си. На излизане от банята, се погледнах в огледалото и установих, че вече приличах на човек. Щом излязох от банята фиксирах часовника, който показваше осем без десет.
Забързах се и облякох първите дрехи които ми се мярнаха пред погледа.погледнах се вогледалото за пореден път, напоследък постоянно се суетях около външния си вид. А попринцип не съм толкова суетна. Слязох по стълбите за секунди и влетях в кухнята. Поздравих набързо мама и татко, казах, че бързам и те не задаваха други въпроси. Отворих хладилника и пих сок направо от кутита. Когато минавах покрай масата с взех препечена филийка и я заръбах попътя към гаража. Влязох от входа откъм къщата и отворих подвижната врата. Настаних се на шофьорското място и видях, че другите тъкмо излизат от тях. Не бях закъсняла. Уоу!
Запалих двигателя и чух успокояващото мъркане. Подкарах колата и рях точно пред къщата на семейство Райс. Изчаках останалите да секачат в колата и потеглих. Когато стигнахме в училище паркирах на обичайното място. До мен паркира Кейтлин. Днес тя беше шофьора.
-Здравейте!-поздравих жизнерадистно. Кейтлин се затича към мен и се хвърли на врата ми.
-Здравей, Ашли!- тя ме пусна.
-Да, колко отдавна не сме се виждали!-изимитирах приповдигнатия й тон аз.-Само от вчера!-всички избухнахме в смях, а другите пристигащи ученици ни гледаха тъпо. Поздравих Пол и двамата с Кеитлин се отправиха към първия им час. Погледнах Даниел който седеше настрани. Гледаше не така все едно всеки момент ще се счупя на две.
-Добро утро.-каза.
-Да.. Добро утро.-гледахме се за минута.
-Е, как спа?- гледаше ме по същия начин. Имах чувството, че чака само един повей на вятъра.
-Ами горе-долу добре.
-Защо? Какво стана? Да не сънува кошмар?-как уцели толкова ли бях прозрачна? Това ми напомни за съня. В главата ми измикна казртината на Даниел лежащ бърху нсилката целия в кръв и рани. Затворих очи.-Ашли? Добре ли си?- отворих очи и видях лицето му на няклко сантиметра от лицет ми. Ръцете му бяха на рамената ми тои ме гледаше разтревожено. Как ми се искаше да му кажа, че аз се тревожа повече за него.
-Да, да. Добре съм. Да тръгваме за час. Не ми се закъснява при г-н Терънс.
-Щом си сигурна, че си добре.... да вървим.
Влязохме в кабинета по физика точно с биенето на звънеца. Г-н терънс, както и целият клас ни гледаха странно. Както винаги.седнахме на нашия чин и господина започна да преподава урока.
До обяд часовете преминаха в мълчание. Днес с Даниел не говорехме много. Беше ме страх, че ако проговоря ще му кажа всичко, а незнаех как ще го приеме. Когато влязохме в столовата всички ни хвърляха глупави погледи но аз ги игнорорах. Днес не ми беше до тях. Седнахме на масата, където вече седяха Кейтлин и Пол. Даниел им каза нещо което не разбрах. Но докрая на деня всички мълчахме. Когато Кейтлин и аз останахме сами в моята стая, а Даниел и Пол отидоха някъде по работа, тя ме попита:
-Аш, добре ли си. Даниел ми каза, че днес не си се чувствала добре.- ама разбира се! Клю-клю първа поща винаги на линия!! Но нямаше как да не й кажа. Ако не всичко, то поне една част.
-Да мисля,че съм добре. просто снощи не успях да се наспя. Сънуввах кошмар.
-Ооо. Разбирам.- тя ме погледна втренчено, сякаш имаше рентгеново зрение. Очите й бяха разфокусирани. След секунда продължи сякаш нищо не се е случило:
-Тогава няма да имаш нищо против един шопинг тур?!- права е май точно от това имах нужда.
-Дадено! Кога тръгваме?
-Няма по-добро време от сега.
-Добре, само да се преоблека.
-Чакам те долу.
Зарових се ис гардероба. Намерих любимте си светли дънки. Сложих си лилава блузка и обу маратонките си. Слязох по стълбите, а Кейтлин ме чакаше там. Излетяхме от къщата и потеглихме по най-бързия начин.
През останалата част от деня настроението ми беше ведро и приовдгнато. Нито веднъж не се сетих за съня, което си беше цало постижение, като имаме в предвид, че нещата, за които най-много не искам да се сещам, не ми излизат от главата. Единственото, което отвреме на време помръчаваше настроението ми, беше липсата на Даниел. тези негови изчезвания „по работа”, ми бяха доста съмнителни. Кейлин сякаш забелязваше това и се стараеше вниманието ми винаги да е заето с нещо.
Върнахме се в къщи към девет вечерта, натоварени с торби. Кейтлин ми помогна да разтоваря моите и си тръгна, като обеща да ми се обади утре. Слава Богу, че беше събота.
Щом влязох в стаята си пуснах торбите на земята и влязох в банята. Застанах под душа и успокояващите струи на водата отпуснаха мускулите ми и отмиха напрежението от деня. Щом приключих изсуших косата си и измих зъбите си. Вечерях със Кеитлин навън, затова когато майка ми ме повика на вечеря, аз отказах. Реших днес да си легна рано. Отпуснах се в леглото и бързо заспах.
Тази нощ сънят беше хубав. Сънувах парти за осемнайстия ми рожден ден. Всички се смееха и се забавляваха. Виждах всички които обичах: мама, татко,Даниел и семейството му. Имаше торта с осемнайсет свещички. Затворих очи, за да си пожелая нещо, отворих ги и пред мен вече нямаше торта и карасиви усмихнати лица. Само мрак. Алармата иззвъня и ме събуди. Защо звънеше и в събота? Погледнах календара. Тринадесети април. Днес наистина беше рождения ми ден!
Затворих очи за да се успокоя. Не обичах рождени дни с нашите наоколо. Те все още мислеха, че съм на 6. чух почукване не вратата.
-Влез.-вратата се открехна и проскърца точно като в хорър филмите. И тогава се показаха усмихнатите лица на родителите ми, които ми носеха закуска в леглото. И то каква! Вафли във формата на пате или пиле, не съм много сигурна какво трябваше да представлява. Същински хорър!
-ЧЕСТИТ РОЖДЕН ДЕН, МИЛИЧКА!!!- имах чувството, че са застанали до ухото ми и го крещят с цяло гърло.
-Да, да благодаря. Но може ли малко по-тихо? Ще събудите целият свят!
-Няма да е достатъчно!-каза маика ми и седнана леглото ми кат остави закуската на страна.
-Нищо не е достатъчно за да се отпразнува осемнайстия рожден ден на моето момиченце!-каза татко. А мама само заклати потвърдително глава. Както казах, същински хорър!!
-Добре, а сега може ли да ставам, за да се оправя?
-Да , но си изяж закуската. Баща ти приготви вафлите.- мама, както винаги приписва всичко на татко. Сигурна съм, че той само е разъркал тестото и разбира се, е облизал лъжицата.
-Добре мамо. Благодаря татко.-те излязоха и аз останах сама. Въздъхнах. Станах от леглото и влязох в банята, измих се и се сресах погледнах в огледалото, но днес сенките бяха изчезнали. Бързо се облякох в една бледо зелена рокля, която вчера купихме с Кеитлин и си сложих една къса бяла жилетчица, за всеки случай. Обух си белите пантофки и сложих колието което мама ми подари за миналия рожден ден. Отхапах няколко хапки от вафлите. Все пак, не исках нашите да се обидят и слязох долу. Тъкмо щях да вляза във всекидневната, когато звънецът на входната врата зазвъня.
-Аш, ще отвориш ли? Мзлко съм заета сега.- ровикна се мама от кухнята.
-Добре мамо!-запътих се към вратата.звънецъп продъл жаваше настоятелно да звъни. Кой ли можеше да е по това време?-Да, да идвам!
Отворих вратата и пред мен стоеше Даниел с една сто кататова усмивка. Както винаги когато го видех, главата ми се замая и бях сигурна, че ако сега проговоря щях да изъкам поне милион пъти.
-Честит рожден ден!!-аз изцъклих очи. Не помня да съм мъ казвала кога е рожденият ми ден. Той пристъпи напред и ме прегърна. Изтръпнах цялата. Не че преди не ме е прегръщал, но не така. Този път имаше нещо различно. Този път щях да гръмна отвътре.когато ме пусна, бръкна в джоба си и изкара една малка продълговата кутийка.- е, честит рожден ден, Ашли. Това е за теб. Надявам се да ти хареса.-той ми подаде кутийката. Отворих я и зяпнах с отворена уста. Той се подсмихна и обясни.- прших, че освен подаръка който е от цялито семейство искам да имаш нешо, което да е само от мен. Да ти напомня за мен.- той се усмихна със супер страхотната чаровна усмвка за милион долара.-Е, харесвали ти?
Погледнах изящната сребърна гривна, която лежеше на кадифената влазглавничка. Беше под формата на нежна плетеница от клонко на цветя, направени от сребро.
-Прекрасна е. Не съм виждала по-красиво нещо.- прегърнах го, а той ме отдръпна от себе си, усмихна се и ме целуна.
8.Мрачен празник



Целувката беше нежна и колкеблива и въпреки това сърцето ми препускше като лудо. Сякаш на километри от тук, чух гласа на майка ми:
-Кой е Ашли?- с Даниел рязко се отделихме един от друг. Обърнах се и видях маика ми на прага на кухнята. Изчервих се.- Ооо. Извиняваите...-и тя се обърна и влезе обратно в кухнята.
-Аз ще тръгвам. Всички ще се чудят къде съм.-каза и се усмихна.-Но не забравяй докъде сме стигнали.-целуна ме по бузата и пое по алеята към тях.
Аз стоях около минута, чудейки се как може за толкова малко време да се случат толкова много неща. Затворих вратата и погледнах сребърната гривна, която сега беше част от мен. Знаех, че никога нямаше да я сваля.
Влязох в кухнята, а майка ми сякаш за първи път не ме нападна с въпроси. Просто каза:
-Радвам се за теб миличка.- не очаквах такава реакция и сякаш това ме подтикна и аз да реагирам по необичаен за мен начин:
-И аз се радвам за себе си мамо! Виж какво ми подари Даниел.-вдигнах дясната си ръка, за да може мама да види гривната. Тя се ококори:
-Възхитителна е.- не каза нищо друго, но пък за сметка на това аз и казах всичко, което се случи, когато Даниел. тя не ми изглеждаше изненадана и дори не ми напомни за пръстена. Такава реакция ме накара да се за мисля, но само за момент. Сега можех да мисля само за едно нещо. Той ме целуна!!! Това беше най хубавата ми целувка някога! И разбира се, че беше като последната ми целувка беше с Роджър Хейстингс, в детската градина. Бяхме се скрили зад едно дърво в парка до площадката и той хубаво ме улигави. Ужас!! Мога да кажа, че Даниел се различаваше от Роджър, не само по възрастта, но и по методите на целуване.
Мама ме изкара от мислите ми, като ми каза, да се приготвям. Щяхме да ходим някаъде. Погледнах риготвените от нея кошници за пикник.
-Къде ще ходим мамо? Може би на пикник?
-Да, но незнам как да намеря пътя към мястото на което ме заведе когато се нанесохме.-а, да. Бях забравила, че когато заведох мама на моето място, тя реши да го „превземе” като постоянно ходеше там. И така реших да си намеря ново „мое място”, което сега беше „нашето място” с Даниел. но сега вместо да се подразня, че използва тайното място, ми се стори идеалното място за парти. Времето беше идеално и топло. Без ни най-малък намек за облак по небето. Това повиши настроението и аз се заискачвах постълбите, тананикайки си.
Влязох в стаята си и затворих вратата. Чудех се какво ли да си облека. Влязох в банята за един отпускащ душ. Щом иляаох,започнах да се чудя как да се облека, каква прическа да си наравя. И сякаш по поръчка на вратата на стаята ми се почука. Отворих. Беше Кейтлин.
-Здравей!! Честит рожден ден!!-каза и се хвърли на врата ми. Прегърна ме с такава сила, каквато не подозирах, че притежава.
-Добре.... К..ккейт. заду...шавам се. Не.. мога ...да ...дишам...-тя моментално ме пусна. Ако не беше рамката на вратата, сигурно щях да се свлека на пода. Отне ми около тридесет секунди да се съвзема.
-Откъде я изкара тази сила? Имах чувството, че ще ме смачкаш.-тя ме погледна смутено, сякаш претърсваше ума си за правдоподобен отговор.
-Нали знаеш така се получава при прилив на адреналлин. У теб извира неподозирана сила. И на Джаред му се случва. Доста често.-тя ме погледна невярващо.
-А той кога се връща от лагера?-съвсем бях забравила за лагера на който брат ми отиде. Къде ми беше умът? Това май не е много труден въпрос.
-Джаред замина преди две седмици. Значи, се връща......ДНЕС!!!
-Наистина? Много хубаво. Ще имаш още един подарък.-наистина щеше да е голям подарък. Брат ми е част от мен. Нали сме близнаци? Но напоследък гледах само себе си и го игнорирах. Но днес се връщаше и щях да му се реванширам. Всичко беше наред с него. Иначе щях да усетя, точно, както когато бяхме малки и той се учеше да кара колело. Аз бях в къщи усетих болка в коляното. Първото нещо, което ми дойде на ум, беше,че нещо с Джаред не е наред. Когато излязох навън го видях да седи на асфалта и да се държи за коляното. Когато мама му проми раната, забеляза,че имам кръв по панталона. Помислих, че е от Джаред, но беше моята. Аз имах същата рана на коляното както брат ми. От тогава не се съмнявам във връзката помежду ни.
-Ехооо. Ашли!-Кейтлин размахваше ръцете си пред лицето ми, опитваики се да ме изкара от мислите ми.
-Да?-още бях леко отнесена.
-По хавлия ли смяташ да тръгнеш?-аз се изчервих. Още бях по хавлия.
-Не разбира се. Но имам мужда от помоща ти. Какво е времето навън? Напоследък често се променя.-тя се усмихна закачливо и каза:
-Гарантирам ти, че днес времето ще бъде горещо и слънчево.-тя отново се усмихна.-Но откъде можеш да знаеш?
-Не задавай въпроси, а по-добре да видим в какво да те облечем.- тя влезе в гардероба и започна да изважда всевъзможни роклички във всички цветове на дъгата. Разбира се, това бяха летните ми рокли.
-Но сега е април. Не мисля, че...-една рокля падна на главата ми. Поогледах я- Да. Не мисля,сезонът е подходяш за копринени ролички с къс ръкав.
-Нали ти казах,че времето ще е идеално днес. Колко градуса го искаш за да облечеш тази рокля?
-Моля?
-Колко градуса трябва да е за да облечеш тично тази рокля?
-Ами незнам около 30.
-Добре. облечи я и вземи... – тя разрови още малко и без това разхвърляния ми гардероб-...ето това.-тя извади една бяла жилетчица точно подходяща за бледолилавата рокля на светло зелени цветя. Тя ми ги даде и тръгна към вратата.
-Облечи ги. Гарантирам ти за времето.-намигна ми.-Чакам те долу. Другите вече тръгнаха, за да приготвят нещата за пикника. Упс, май издадох всичко!
- Мисля,че не си като взема под внимание моето предчувствие исклонноста на нашите към изненадите. Идвам след минутка.
-Не. Не е нужно да бързаш дай им малко време. Като те знам как караш, ще стигнем до десет минути.-подсмихна се и излезе.
Започнах бавно да се обличам. След като облякох роклята, се погледнах в огледалото и после погледнах навън. Беше слънчево. Е, щом е така, защо пък да не я облека? Сресах си косата и я оставих да се спуска по гърба ми на букли. Сложих си малко гланц и обух белите си пантовки, сложих нещата си в подходяща бяла чанта и слязох долу. Кейт тъкмо гледаше прогнозата за времето. Чух водещия да казава:
-Необичайно за това време на годината, очаквайте температури от двадесет и пет до тридесет градуса. А, сега ви оставям на Том и спортните новини....
Кейт с еобърна и каза:
-Видя ли? Казах ти. –после се изцъкли, закима одобрително и изкоментира – Прекрасно. Изглеждаш страхотно!
-Благодаря. А сега може ли да тръгваме?!
-Нетърпелива си, както винаги, но да най-добре да тръгваме иначе ще почнат да ни издирват.
Бързо излязохме от къщата и аз се качих в колата и запалих двигателя. Потеглих с обичайната скорост и за нула време стигнахме до моето бивше място. Всичко беше наредено за пикник. Едно голямо одеало беше постлано и на него имаше различни неща приготвени от мама и Ема. На една малка масичка седеше любимата ми плодова торта. Всичко беше идеално.... или почти всичко. Нямаше абсолютно никой. Там бяхме само аз и Кейт.
-Къде са всички? Нали уж ни чакали?-когато се обърах видях всички, включително и Кеитлин, наредени около масичката с тортата. Те извикаха в един глас:
-ЧЕСТИТ РОЖДЕН ДЕН!!! –ехото на гората повтори вика им. Всички се смееха и идваха към мен. Но, когато забелязах един определен човек, се втурнах и го прегърнах. Едва не го съборих на земята.
-Джаред!!-стисках го толкова слно, че сигурно не ну давах възможност да диша. Отпуснах хватката си.
-Да и аз се радвам да те видя сестричке. Но ако може да не ме смачкваш.- прегърнах го още веднъж и го пуснах.
-Е, как беше лагера?
-Стархотен, но после ще ти разказвам. Но... сега имам нещо за теб. Подаде ми един пакет и се усмихна- от Милано е.
Разгледах опакования в зелена хартия подарък. Разбира се той знае кой ми е любимия цвят и е опаовал подаръка така но се чудех какво е. Беше голямо, правоъгълно и тънко.
-Хайде отвори го.-Разкъсах хартията и видях картина, пейзаж на миланското поле през лятото. Останах поразена.
-Изумителна е. – прегърнах го-Винаги знаеш какво искам...
-Да, но съм сигурен, ако и ти отидеш там, ще нарисуваш нещо по-хубаво.
-Е, стига с ласкателствата.- обърнах се към всички.-много ви благодаря, това е най-хубавия ми рожден ден! Усмихнах се.- А какво сте намислили сега?
-Като за начало подаръци, пикник, музика, торта. Знаеш как е на рождени дни.-каза Пол, но имах чувството,че има и още.
-Ами тогава да започнем сподаръците. Какво ще кажете?- казах амама и татко и ми подадоха един златист плик отворих го и вътре имаше ваучер за пазаруване в търговския център на стийност... хиляда долара!!! – прегърнах ги.
-Знаем, че имаш страст към музикалните магазини и затова решихме да са 1000.-каза татко.
-Благодая, благодаря, благодаря!!!
-Ей!!! И ние имаме подарък.-Кейтин беше много развълнувана. Саймън ми подаде нещо и каза:
-Дано ти хареса.-разкъсах хартията и жидях статуетка на водна лилия от някакъв метал или нещо пидобно. Беше доста тежка. На нея имаше посвещение от всеки член на семейството и подис.-Дело е на Даниел, както всички статуи и малки статуетки у дома. Може би по-късно той ще ти разкаже от какво е изработена. Нали?-той поклати утвърдително глава. А аз си спомних дома на семейство Райс и многобройните статуетки, статуи и бюстове на членовете на семейството.
-Невероятна е. Благодаря.- Погледнах Даниел и той ми намигна.
През останалата част от пикника се забавлявахме страхотно. Имаше музика от колата, храна, торта и всички се забавляваха. След като хапнахме, доиде времето да разрежа тортата.всички се наредиха около мен при малката масичка и мама запали всичките седемнайсет свещички.
-Хайде, пожелай си нещо!!-затворих очи. Щом ги отворих видях всички усмихнати лица пред мен и се зачудих дали желаняето ми вече не е почти изпълнено.
-Е, какво си пожела?-попита Кейтлин, както винаги много любопитна.
-Не я пришпорвай няма да каже на никой, защото няма да се сбътдне.-Джаред ми намигна. Явно както винаги се беше досетил какво съм си пожелала.духнах свещите. Щом разрязах тортата и сипах лично на всички, всеки се отправи на някъде да си почине. Даниел застана до мен каза:
-Старахотно парти.
-Без вас нямаше да е страхотно.
-Нима? Е тогава трябва да сме поласкани.- той се усмихна и сърцето ми сякаш спря, той се подсмихна с супер страхотната усмивка за милион долара. Нищо необичайно.
-Обеща да ми кажеш от какво е изработена статуетката.-той се приближи към мен и аз взех да забравям за какво говорех.
-От стомана, след това е посребрена. Знам, че обичаш сребро.-лицето му беше вече на сантиметри от мето.-Прочете ли посланията?
-Мхм...-губех връзка с мозъка си, но това също не беше необичайно
-Аз не съм сигурен, но има време и за това.-той сведе устни към моите и ме целуна. Първоначално колебливо. Приличаше не целувката от сутринта. Но аз не мислех така.спетох пръсти в косата му и го придърпах към себе си. Цялата изтръпнах. Всеки път, когато се приближи до мен, сякаш източва силите от тялото ми. Отдръпна се за момент само, за да ми напомни:
-Нали знаеш, че трябва след малко да....- нямаше възможност да се доизкаже. Кейтлин и Пол изкочиха иззад едно дърво, хванати за ръце.
-Хайде гълъбчета, партито тепърва започва!
-Да , както кажеш Кейт.
-Видя ли, значи си си научила урока.- тя започна да се превива от смях. Пол продължи задачите по списък:
-Ще оставим родителите да прибират, а ние ще отидем.... е ще видиш къде.- тръгнахме много набързо. Сбогувах се с нашите и с Ема и Саймън. В последния момент Джаред реши, че ще си почива от полета. И само аз, Даниел, Кейтлин и Пол тръгнахме. Даниел караше. Стигнехме бързо до града и се отправихме към магистралата. Пол каза някаква глупост и всички започнахме да се смеем. Даниел спря на червено, но камионът зад нас – не. Удари колата и тя излезе на пътя на преминаващите на зелено коли. Изведнъж кошмарният съм излезе в съзнанието ми. Повтаряше се, но този път бе истина. Всичко се случваше прекаено бързо, не можех да мисля, не можех да чувам. Виждах всичко на забавен кадър. Даниел си удари главата в кормилото, Кейтлин се удаи в тъблото, пол прелетя напред от седалката и загуби съзнание. всичко се тресеше усещах тъпи удари в корема, но не можех и да чувствам. Усещах как силите ми ме напускат, чувах сирените на линейката и полицията. Усетих нечии руце да ме вадят от колата сложиха ме на носилка. Нещо топло се стичаше по бедрото ми, сигурно кървях, но не ме интересуваше. Силната светлина от лампите в болницата ме заслепиха, обърнах главата си усилие, за да предпазя и без това уморените си очи.
И тогава го видях даниел беше на една носилка близо до мен. Кръвта се оттегли от лицето ми. Закрешях:
-НЕ!!! ДАНИЕЕЕЕЕЛ!! Не, не. Само не той!!- понечих да стана от носилката. Еднин лекар веднага се опита да ме накара да легна обратно. Със сетни сили се опитах да се измъкна, но усетих как една спринцовка се забива в крака ми. Доспа ми се, явно ме упояваха.
Последното, което видях през затварящире ми се очи, беше обляното в кръв, бледо лице на Даниел.

. Призрак


Тъмнина. Навсякъде. И пълна тишина. Отвреме навреме чувах нечии гласове, но те бързо се загубваха в мъглата, която ме обгръщаше. Опитах се да отворя очи. Бавно се опитах да свикна със светлината. Някой до мен се размърда.
-Ашли?- мама хвана ръката ми. Опитах се да проговоря, но нещо ми попречи и започнах да се давя.
-Сестра!! Сестра!!!- майка ми се развика и една жена с бяла престилка влетя в стаята. Погледна ме и се спусна да махне тръбата от гърлото ми. Изтегли я бавно и аз започннах да се давя.
-В..о..д..а... – не можех да говоря. Бях много слаба. Сестрата повика лекаря и ми подаде чаша вода. Протегнах се и едвам задържах чашата, ръката ми трепереше. Изпих водата и се птуснах на влазглавниците.
-Миличака? –майка ми седеше до леглото ми и колебливо бе хванала ръката ми.-добре ли си.
-Така мисля.- сякаш това не беше моя глас.- боли ме цялото тяло. Чувствам се така, сякаш съм от бетон. Какво стана?
-Един камион ви е избутал на пътя на колите на червено...-тя наведе глава.- баща ти е в кафенето, след малко ще доиде.-смени темта, това не беше добре.
-Мамо, как са останалите?-тя отмести поглед. Премълчаваше нещо.- Мамо, какво става?-тя въздъхна и ме погледна тъжно.
-Миличка не мисля, че сега е подходящото време за този разговор. Почини си, ще говорим по-късно.- ядосах се. Как можеше да не ми казва какво е станалос приятелите ми, с Даниел. Развиках се, поне колкото можех за момента.
-Недей д акриеш от мен! Какво им се е случило?! И не ме лъжи!!- тя само ме гледаше, не каза нищо.сълзи потекоха по бузите ми.- Т-т-те доб-бре ли са?
-Миличка съжалявам. Те... те имаха много тежки наранявания...- започнах да плача. Усетих ръцете на майка ми да се обгръщат около мен. Отблъснах я не исках никой около мен сега.
-Моля те, моля те остави ме сама. Моля те.-казах рез сълзи и се свих на леглото. Плаках. И аз незнам колко. Лекарят влезе и аз избърсах все още мокрите си от сълзи очи.
-Госпожице Харолдс! Виждам, че и вие сте се събудили.- ококорох се към него. Но нали мама ми каза, че те са мъртви.
-Как така И АЗ?
-Ами вие и брат ви.- разрових се из паметта си. Не помнех Джаред да е бил с нас в колата..
-Но, как е взможно той не беше с нас в колата...- лекарят се усмихна топло.
-Явно вашата връзка е много силна госпожице Харолдс. Той е изпаднал в кома в момента на операцията ви и се събуди около минута след вас.- не можех да поврвам. Толкова и силна беше връзката по между ни? Лекарят ме изкара от унеса на мислите ми. Прокашля се:
-Иии.. госпожице Харолдс... съжалявам за приятелите ви... направих всичко възможно...- щом думите ми стигнаха до мозъка ми, скръбта отново ме връхлетя. Не можех дори да плача, стоях и не пмръдвах. Доктора тохо се измъкна от таята ми и ме остави на кръбта ми.
Всичко беше прекалено хубаво за да е истина. Всичко се беше наредило. Даниел, Джаред.. изобщо всичко. Но явно на човек не му е позволено да е щастлив. Не можех да овярвам колко нелепо всичко ми бе отнето, как всичко изчезна с е дно присветване не светофара. Потънах във влазглавниците свих се на кълбо и зачаках. Зачаках и аз незнам какво. Искаше ми се да се изпаря, да изчезна, да се рзатворя във въздуха.
Чаках, чаках, но нищо н.е се сучваше. Мина доста време и вратата с леко скърцане се отвори. Направих се на запала не исках да виждам никого сега. Исках да остана сама с болката, с вината. Защо ли им трябваше да ме водят на това място, така и не разбрах кое. Още усещах присъствието на този, който влезе. Опитах се дишането ми да звучи спокойно и равномерно. Усешах нечия близост. Стомаха ми се сви. Не от страх а от вълнение, незнам защо. Човекът се приближи целуна ме нежно по челото, сигурно е татко. Доближи се до ухото ми
-Сбогом.- беше единствената дума която изрече и тогава разбрах, че това не е баща ми. Това беше неговият глас.






ЕДНО ЛЯТО ИЗВЪН ШУМНИЯ, ПРАШЕН И ГОЛЯМ МАНХАТЪН.

1ва глава От Манхатън в...не знам къде
Мразя живота си!Или поне стана така откакто се събудих преди една седмица...Спомням си добре тази случка.Бях заспала в мекото си удобно легло покрита със скъпите сатенени завивки,сънувах някакъв кошмар и изведнъж стрестнато се наддигнах от кревата.Реших,че спането ми за днес беше достатъчно и изтичах до тоалетната.Оправих се набързо,а после си навлякох една къса рокличка,която нагоре беше тясна и подчертаваше скормния ми бюст за съжаление,а по надолу се разклоняваше на милиони пластове и ставаше по-широка.Вкъщи беше по-студено от обичайното-още една причина да си сложа сивият клин на дантелки с цветя.Слязох по стълбите вече готова за закуска.Тогава леко унесеният ми поглед беше привлечен от силуета на непозната жена.Тя беше на около 35-40 години,но силно ме притесняваше това,че не я бях виждала преди.Майка ми общуваше с доста хора,приятeлеките й често ни навестяваха,помнех всичките й дружки,но тази не се сещах коя е.Двете с мама седяха на бар плота и пиеха кафе докато бъбреха спокойно над една купа с чаени бисквити,чиито аромат се носеше из пространството в стаята.Забелязаха ме и мама ми подвикна:
-Красавице,Адриана,добро утро мила.-погледна ме сякаш искаше да ми каже нещо,но не разбирах какво,по-точно не разгадавах кодовите знаци на мамa.
-Добро утро-казах и помахах на гостенката в къщата,а после нелюбезно от моя страна добавих-Извинете,познаваме ли се,някаква стара приятелка на майка ми ли сте,защото ще е много грубо от моя страна да не ви помня без причина.
Двете жени се спогледаха,а после вдигнаха поглед към мен като мама ми направи знак да седна на свободния тапициран стол.
-Така,Ари,принцесо,това е Стела,с нея подържаме контакт от доста време,защото се оказа наскоро,че имам сестра,за която не знам и както можеш да се досетиш това е тя-посочи мама към вече не толкова непозната ми,не знам,леля?После се вгледах в нея внимателно-те наистина си приличаха.И двете имаха очи с топъл отенък на кафявото,формите на лицата им също си приличаха доста,а явно и по характер не се различавах много.Е,дотук добре-помислих си аз,но мама продължи речта си.
-Та тъй като тя се отби да се видим се сетих,че лятната ваканция започна,а не е добра идея да си само в града постоянно и затова, реших да заминеш с леля си да се опознаете малко.А и трябва да се махнеш от този Манхатън,ще живееш със Стела в къщата й в малко градче на около 200 километра от тук.Ам,да предварително, белисима,нямаш право на възражения.
Ех,това беше историята на кратко,отговорът на въпроса защо съм нещастна,бясна,ядосана,отчаяна и още куп смесени чувства бунтуващи се в мен в момента.Къде ли се намирах?Честно нямах и на идея,пътувах с автобус до забравения град-така поне наричах мястото,където бях обречена да прекарам цяло лято.Пуснах една сължичка за бленуваните летни купони до зори,хаус музика и хард рок през късния следобед,доката се пека на слънце,не знам,навсякъде,другаде но не и тук.Но сега не ми се тъжеше за това,което бях изгубила вече,нямаше връщане назад и не биваше да се губя в спомените и мечтите.Не ме интересуваше, че бях в средата на нищото.Поне пътувах сама.Леля[не знаех как да я наричам|?] реши да ми остави малко уединение-време сама,за да приема по-лесно новина (че туй възможно ли е?бях забутана цялото слънчево лято в дупка предполагам,е дупка си беше след като не познавах никой,дори и палат не ще компенсира нищо,какво му имаше за рабиране,животът ми се беше счупил на милиони парченца).Та сега се бях сгушила в любимото си кашмирено палто подпряна от вътрешната страна на прозореца.Шумът на шосето беше заглушен от айпода ми,чиито слушалки бяха се вкопчили в ушите ми.Бях подтисната,че трябваше да оставя тайфата-например „най-добрата ми приятелка” Джени-Кей.Не се харесвахме особено,но сякаш някой я караше да се държи с мен мило около другите,а когато бяхме сами ми гледаше все едно й бях откраднала гаджето?!Не мисля,че мога да го опиша точно,но имах теория,че ми е приятелка само,защото бях готина(според другите бях такава-не бях от хората с толкова голямо самочувствие,за да се надуя до такава степен и да се провъзгласявам за най-прекрасната,не,определено не бях такава или поне не бих искала да изглеждам така в чуждите очи)и ако тя не беше с мен,то щеше да е срещу мен.В това начинание обаче не вярвах някой да застане на нейна страна.На кратко тя беше един вид използвачка,но не ми се мазнаеше много и затова я оставях намира без да й кажа,че не търся приятели,които си извличат изгода от мен,а можех да го направя.Друг,за който тъжах бе гаджето ми Алек.
Ах,как мразех тоя снобарски боклук в началото.Понеже беше най-популярния бейзболист в гимназията според него аз съм била само негова и трябвало да сме заедно.Аз обаче се дърпах,не го исках хич,пък ако ще на клада да ме горяха,просто не беше мой тип,беше прекалено надут.Истината е,че в крайна сметка приех да сме гаджета,защото една късна нощ групата ни се беше разположила околу един огън на плажа.Бях се напила леко доста и глупакът казал на „приятелите ми”,че ще ме закара вкъщи.Но копелето не беше доволно само на това,че на утрешния ден всички щяха да знаят,че сме си тръгнали заедно.Не и не,той искаше повече-власт. Въпросната сутрин се събудих със силен махморлук и определено не вкъщи.Заварих наглецът до мен,излегнал се на леглото,на което бях и аз,покрита с чаршав,а отдолу усещах,че нямам нищо.Той си подмяташе кафявите ми дантелени гащички в ръцете си.Единственото,което чувствах беше силен гняв,но явно на извратеняка му беше забавно.Тъй като аз уж бях създадена за него и той винаги получаваше това,което искаше,а аз не му се давах той искаше да ме има просто за гордост.Бях като глупава прищявка за болния му мозък.Тъпакът ми каза,че ако не тръгна с негоще ме унижи с историята,че сме правили нещо по-така.Все пак не беше кой знае каква заплаха,но откакто се преместих в това даскало рших да запоочна на чисто и да не се забърквам в пакости,да не се слухти зад гърба ми,хората да не ме сочат с пръст и да не ме гледат странно на улицата.Но особено слух за порочното губене на девствеността ми би разбило очакванията на всички за невинната Адриана и биха ме смятали за жалка долна курва,а това определено не би било добро начало.Та навих се на сдеката и от няколко години уж ходим официално,но без целувки и други екстри-просто ходим формално.От първо Алек настояваше да се прегръщаме и така нанатък,но спря да нахалства от само себе си,даже вече не ме харесваше,а ходеше с мен само за пред хората.Но аз нямах против-иначе постояните свалячи щяха да ми спят пред вратата,но когато знаят,че бейзболиста може да ги натупа...
Даже с времето той спря да бъде надут и стана доста добричък,явно излизанията с мен му въздействаха,размекваха го.Станахме и приятелидоста добри при това,но определено си личеше,че няма нищо повече,ала никой от двама ни не искаше да го каже на глас.Може би имах възможност да претендирам за свободата си,но не исках да „късаме”,защото най-малкото всички щяха да ме гледат сякаш съм извършила престъпление,щях да се лиша от много предимства.А и по този особен начин може би не исках да го загубя ,беше ми приятно в неговата компания-а и какво пък ние не ходихме наистина.Може би,ако си направя една развносметка за всичко, надутото бейзболистче щеше да ми липсва казах може би.
Рязко набиване на спирачки ме прекъсна от унеса в мислите ми.Ех,това се казва транспорт от класа,няма що.Сега беше момента да кажа „За това ли плащам,за някой шофьор каруцар,чиято книжка е издадена за гавра с хората и е пуснат да кара въобще за забавление на някой плешив закоравел идиот от службата на МВР”,но по средата на мисълта се сетих,че не аз плащам.Хвърлих един бърз поглед към спирката на на най-смелите ми кошмари.Ококорих очи и удължих погледа си като неудобно се втренчих в мястото.Беще голямо,е поне за очакванията ми-квартал в гетото с мизерни размери-винаги очаквах най-лошото и когато не ставаше така бях поне малко спокойна,но дори и Сентарл Парк не би ме накарал и за секунда да забравя къде всъщност се намирах.Реших,че това е главния площад-центъра на „града”,защото имаше няколко магазина,а за толков амалък град какъвто в действителност ми го описваха 5 магазина за 20 метра накуп беше много.Друго, което ме накара да зяпна с отворена уста,че за централно място беше пусто и то доста.Или това просто бяха максимум жителите на бъдещата ми родна лична лятна провинция(синоним-пфу,че лесно-затвор!).Още по-добре,колкото по-малко,толкова по-добре-за мен само това важеше,а другия вариант на старопоговорката не го приемах.Разпознах леля си да стои до една изкривена табелка с картинка на автобус.Бързо слязох с нежелание и щях да й се намръщя,за да й покажа недоволството си явно,но внезапен плирив на умора се разля по лицето ми и прикри другите емоции.Тя се запъти към мен,а аз тръгнах да си взема няколкото куфара от багажното отделение(да бе-ех,че лъжа няколко били-една от сделките ми с мама беше да натоваря всичките си летни дрехи и обувки + аксесоари за коса, фризура и изобщо всичко,което може да замести това,което щеше да ми липсва...хах,има късмет,че не поисках да си взема пълния комплект парцалки, тоест сезонните,че щях да дойда с личен автобус,но сега ми се налагаше сао престой за лятото фиу!).По пътя ме блъсна едно високо бронзовокосо момче с тен близък до моя след солариум,когато решавах да не прекалявам с искуствения цвят на кожата. Исках да се развикам на някого и добре,че щеше да бъде непознат,защото не веднъж съм щяла да нараня скъпи същества с грубия си език.Когато съм ядосана за няблюдателите съм сладка,но за потърпевшите...Хапливо подвикнах:
- Ей,път на дамите...- щях да кажа повече,бях се подготвила за повече,но леля ме хвана за ръката.
След това наблюдавах бязмълвно,само това успях да сторя при картинката,която се разиграваше пред очите ми.Леля поздрави странника и даже се заговориха.По едно време между някоя и друга сладка приказка подучух: „Съжалявам за държанието на племенницата си,тя е нова тук”.Хъх,че и наглост,да се извинява от мое име,та не аз се блъснах в него,а той в мен,запротестирах на ум.След още няколко неусместни и неясни за мен новачката клюки тя ме представи на младежа.
- Това е Адриана – посочи ме леля(май свикнах с обръщението в ума си,дано да не е толкова неудобно първия път,когато я нарека така гласно,както в началото,когато се чудех как да я наричам).Момчето побърза да се представи.
- Аз съм Лео.Приятно ми е.– ухили се той,но на мен не ми беше забавно,никак даже.
- Хъх,на мен пък не. - заядох се отново и можех да видя с переферното си зрение (да е живя и здрав дядо Господ за тоя дар на творчеството му)как леля с смръщи неудобно сякаш я беше срам от мен.По-лесно може да си го предтавите като картинка,в която всеки от вас е попадал-сякаш й е първи ден в детската градина и се чуди къде да се скрие от ужас.

Докато си говореха аз седнах на една пейка да си почина и си извадих шишето с вода.Говореха доста,май поне половин час,оле...добре,че ми се спеше и нямах особено желание да давам зор за нещо.Най-накрая леля се приближи и ми помогна с багажа,а аз се изправих до нея и когато тръгна по една асфалтирана пътека я последвах мълчаливо.Вървяхме сигурно около 50 метра така и стигнахме едно доста голямо имение..?Внезапно бях осъзнала,че сме спряли.
- Ето тук живея – подвикна енергично леля Стела отключвайки високата 2 метра бежова ограда.Ех,значи нямаше начин да се измъкна,уф не бях сигурна дали все още искам.
- Мама не беше споменала нищо за голяма къща като тази,тя каза,че живееш в отдалечено селце...- говорех без да мисля какво ръся,просто го правех.
-Знам,не очакваше подобно нещо,нали?Е и аз също живеех в големия град,но през годините ми писна,а и след разводът чичо ти получи правата върху Бет.- предположих,че това е братовчедка ми - Открих добра оферта за това местенце и с парите останали ми от едно завещание придобито преди брака се появи тази къщурка и сега наистина съм доволна,че го купих.Спокойно е и пътя до работата ми не е дълъг.
Тя вече беше стигнала входната врата и след като я отвори аз пристъпих да огледам отвътре.Къщата беше на два етажа,а алени стълби се извиваха от върха на втория.
Запътих се напред и стигнах до кухня със светлобежави тапети на цветя.Имаше барплот,около който бяха сложени два оранжеви тапицирани стола.Другите основни неща като печка,хладилник,кафемашина и тостер не ми направиха особено впечатление,затова реших,че съм приключила с огледа тук и излязох.Врътнах се на другата страна и недълго съзерцавах всекидневната,подминах тоалетната и няколко стаи в края на коридора и се качих на втория етаж.
- Адриана преодстъпвам ти втория етаж,но ми обещаваш,че ще го пазиш.- чух леля да се провиква.Продължих с разглеждането на моя етаж.Влязох в една доста големичка стая с огромна спалня и гардероб с олимпийски размери,който идеално щеше да побира дрехите ми.Имаше и плазма сложена на стената,а в ъгъла на стаята виждах бюро,на което беше поставен сив лаптоп,както и в близост една малка уредба.Това естествено не беше края на стаята,защото видях една кафява врата открехната.Когато се приближих да наздзърна се оказа баня,но не каква да е,а доста просторна при това.Съдържаше вана с цвят на кала,а над ваната се простираше едно шкавче с масла и шампоани,сапуни,тоалетно мляко,тампони за лице...Тоалетната беше с кристално бял цвят,а плочките върху,които се простираше един от онези меки килими,в които усещаш как краката ти потъват,бяха на чернобели райета.Зашарих с очи и видях една тоалетка,такава за каквато си мечтаех от малка.Прозрачно бяла с широко огледало и милиони чекмеджета за всякакви неща като аксесоари за коса,гримове,кърпи за лице и много други тоалетни принаджелжности.Отклоних очи от тази прекрасна за мен гледка,но след съвсем малко време се втренчих в поредното шкавче.От любопитство се приближих и го отворих,а там намерих маша за коса,преса,сешоар,лак за коса,гел и доооста приставки за пресата и машата,както и четка за коса с позлатени зъбци наслагани гъсто.Ако имах цялото време на света,то бих го прекарала в тази стая несъмнено.Затворих вратата зад мен и най-после излязох.Продължих с разглеждането като стигнах в стая или по-скоро в мини библиотека с много книги. Зазяпах се в заглавията опитвайки се да открия нещо познато и грабнах някаква криминална история на Стивън Кинг,а след това напуснах и това помещение. Имаше още няколко стаи,но бях доста уморена и реших да разгледам утре. Домъкнах си всичките...оле,излязоха 5 куфара до втория етаж и без да разопаковам се разрових в един.Намерих си пижамата,най-нужното за момента и се струполих на леглото,унасяйки се.
На сутринта се събудих наспала се,матрака,на който спях наистина беше удобен. Слязох по стълбите,но не намерих и следа от леля.Явно беше отишла на работа.Погледнах часовника си-показваше 10 часа,ами да определено беше тръгнала.Отидох до кухнята жадуваща за чаша портокалов сок,но преди да отворя хладилника се втренчих в една бележка,на която пишеше „Отивам на работа,ще се върна към 5.Да знаеш,че Лео ни е градинар и може да намине,да не го изгониш!”.Ох стига бе,не може да бъде,точно той ли бил градинаря.Пфу,че късмет.Развалих си апетита и не исках никакъв сок вече.Отидох до горе сещайки се,че съм все още по пижама.Минах първо през банята и си взех душ,а като свърших реших да се накъдря леко.Премених се в едни къси дънкови панталонки и навлякох една жълта блуза.Прокарах през всеки от клепачите си един черен контур на очната си линия и за завършек се напръсках с малко лек парфюм с аромат на горски цветя.Така и така си бях горе нямаше лошо да разгледам и останалите стаи от етажа.Едната наподобяваше всекидневната на първия етаж,а другата се оказа просторна веранда.Върнах се обратно в стаята си и се сетих,че не съм разопаковала.Започнах да подреждам вещите си в съсответните шкафове,което отне доста време,но за щастие вместо да си остана зарита в купища дрехи най-после свърших.

2.Опознаването на новия ми може би най-добър приятел и нещо повече надявам се
След като подредих всичко отворих прозореца в стаята си,който заемаше цялата стена.Реших да сляза до долу да оставя да се проветрява и там.Тогава на вратата се позвъни и погледнах през шпионката-беше Лео.Ох,по-зле не можеше да стане сега трябваше да го търпя и него.Но си помислих,все пак той работи тук и явно също не е очарован от това,че ще ме вижда всеки ден.А и трябваше да съм по-мила – кога точно от мило малко момиченце се превърнах в такава надута кучка,която съди хората без да ги познава?!Не исках да съм гадна,затова реших да дам шанс на момчето,а и за бога беше наистина секси!Отворих врата и му се усмихнах.Беше гол до кръста,е все пак съм момиче как да не забележа това,носеше дънки и черни сандали.За друго не огледах,нали беше невъзпитано да зяпаш хората.
- Здрасти!-поздравих го дружелюбно надявайки,че не съм направила толкова лошо впечатление вчера.
- Здрастии-някакво объркано изражение се появи на лицето му,но въпреки това тръгна към градината.Последвах го и реших да си изясним нещата вендъж завинаги.
- Извинявай,че вчера бях доста груба,но след толкова път бях и уморена и също ядосана на майка ми.- За бога какво ми ставаше,започнах да се оправдавам на непознат,но се чувствах длъжна да му обясня.
- Защо,какво е направила?-бях изненадана,че съм събудила интереса му.
- Ъм,аз живеех в Манхатън,но мама разбрала,че има сестра,за която не знае- леля Стела. Реши,че не мога постоянно да седя в града и ме прати тук за цялото лято,общо взето това е на кратко. - Продължих да си изливам душата,сякаш пред мен е някой стар познат.
- Е,какво му е на мястото-действително има чист въздух и много интересни други неща-подсмихна ми се Лео,а след това се ухили още по-широко.
-Сигурен ли си,защото от площада,предполагам там където се запознахме е главния площад не личеше да дава вид на нещо по-особено... - спрях да говоря,защото забелязах Лео да ми се смее-Какво?Защо ми се смееш?
-Нищо,просто това не е площада,а само спирката на селото.Явно не познаваш местността изобщо,нали?-Кимнах.-Тъй като градината е в перфектно състояние и нямам още много работа какво ще кажеш да те разведа из селото да разгледаш.
- Добре,аз ще се кача горе да си взема чантата и някакво яке,а ти приключвай тук.
- Ок,шефке – пошегува се той,а аз се разсмях и тръгнах към горния етаж.Грабнах черното си яке до кръста,все още беше слънчево,но нищо не се знаеше.Помъкнах телефона си и една дребна чантичка от новата летна колекция на Прада,поне нея успях да купя преди да си отида.Слязох долу и заварих на масата ключове и бележка до тях.Супер,още една-на тази пишеше : „Това са ключовете за входната врата и оградата,ако искаш да излезеш някъде моля те първо заключи навсякъде.”
Взех връзката с ключове и напъхах всичко в чантата.Когато излязох Лео беше готов и ми подвикна:
- Да тръгваме ли,нали си готова?
- Да,хайде.
След като се справих със цялото заключване успешно тръгнахме надолу по улицата.
- Аз доста разказах за себе си,не ми оставай длъжен сега е твой ред.- Хвърлих един предизвикателен поглед на Лео,а той ме загледа стреснато,после не се сдържах и се засмях на реакцията му.
- Казвай какво искаш да знаеш?- очудих се,че не ми се заяде с оправданието,че съм доста нахална.
- Доста неща,много си ми любопитен,но за сега ще започна с обичайното: възраст?
- Ох,като,че ли не можеш да се сетиш...
- Не,не мога-засмях се,но наистина не можех да се сетя,по дяволите-Кажи дееее...
- Не се ли вижда,на 17 съм като теб,можеше да предположиш,не си ли пускала тото поне вендъж?
- Не не съм и ах ти комарджия такъв.Ей.откъде знаеш,че съм ан 17?
- Ъм,леля ти?Тя спомена нещо такова...
- Дооообре,та продължавам,тук ли си роден,къде учиш,кога си роден с подробности!
- Тукашен съм,уча в една гимназия на 20 километра северно от селцето.Роден съм на 1 Януари 1901 година. - изплезих му се,а той се разхили.
- Леле как лъжеш,тогава не ти,а трамвая се е родил,а и да ти се иска не си вечен!
- Добре де,хвана ме роден съм на 29 Август,сутринта в осем часа,две минути и двадесет и пет секунди.
- Сериозно?-повдигнах вежда престорено подозрително.
- Не.Истината е,че съм зомби и да,иска ми се и не само,вечен съм.
- Приемам това шикалкавене за Да,продължавам спокойно далеч съм от мисълта за край.Разкажи ми за природата тук-какво те впечатлява в тихо място като това?
- Харесва ми спокойството,което се допълва с красотата на планината.Има много дълбоки гори,потоци,изворчета и общо взето наподобява планинско градче,но климата е необичаен за такова място-доста е топло,което също ми допада,защото не обичам студа.
- Значи утре съвсем спокойно мога да си нося някоя къса поличка без да ме е страх от променливо време?
- Повярвай ще се радвам,ако носиш някоя.-засмя се и ми смигна палаво.
- Друго какво...а,да цвета на кожата ти е доста спечишичен като бронз...?
- Такъв е,защото съм смесица между тукашен и аржентинка.
- Ахам,яснооо,запази търпение и за следващия въпрос-братя,сестри,най-добри приятели,домашен любимец?
- Имам две сестри-едната е на 18 казва се Кат,другата е на 8,моята пакостница Ашли.Най-добър приятел,не знам братовчед ми Тони.Имам и много приятели в гимназията,но нали знаеш,там не са повече от хора,с които делите един чин и гледам да не се привързвам много към тях,защото знам,че след година пътищата ни се разделят.Домашен любимец-хмм имах заек,но те не живеят доста,а и ми писна да се занимавам с него и го дадох на Ашли,за която малкия е голяма атракция.Сега имам куче,не е нещо особено,но си е моя Рекс.
Разпитвах го за още много неща даже покрай него научих и името на селото-Лентиарвил.Не мина много време и стигнахме доста голямо място поне петорно по-голямо от спирката.В центъра беше разположен циментиран фонтан,много красив,а около него бяха разположени симетрично 2-3 пейки,личеше си,че наскоро бяха боядисани.
- Ето това мила ми Адрианке е главния площад.
- Наистина е гооолямо това място.И можеш да ме наричаш Ари.
Загледах се и около мен беше пълно с магазини и доста оживено,огледах се повторно и забелязах един пясъчник на около 10 метра с много люлки и катерушки. Видях една бяла сграда и се втренчих,а Лео проследи погледа ми и добави.
- Това е местната библиотека.
- Ти пък откъде знаеш,да не я посештаваш често?
- Има си табелка умнице - той ми посочи надпис,на който с огромни букви пишеше „Библиотека-Лентиарвил”,аз загледах смутено в пода засрамена от слепотата си.-И да чета много,чест клиент съм,даже скоро ще слагам очила - аз се засмях,но той ме погледна сърдито,от което разбрах,че говори сериозно и набързо на лицето ми се изписа разбиране.
-Има ли други места за разглеждане или е само това?
-Не,спокойно има още.
Той ми показа доста неща като басейнът на селцето,супермаркета и дори школата по испански,където бързах да се запиша и се оказа,че Лео отдавна има пропуск. След като ме разведе наоколо тук наистина започна д ами допада.Даже се отбихме да хапнем хамбурегери в едно кафене-бяха доста вкусни.Времето отминаваше,а как не ми се искаше - толкова добре си изкарах.Вече почти беше 5.Лео ме изпрати до вкъщи,а после си разменихме телефоните и тъй като утре щяхме да се видим и на работното му място - моят нов дом и на испански се разбрахме да се оговорим да излезем отново,защото той държеше на тезата си,че това далеч не е било всичко интересно от селото и имало още много за показване.Прибрах се и си взех една дълга вана,все пак изходихме доста разстояние,отпуснах се докато един трясък на вратата долу не ме разсея и си помислих,че това сигурно е леля Стела.Оправих се бързо и реших да слеза да й благодаря за ключовете и кой знае,да я опозная повече,нали това беше целта.
- Хей,какво прави цял ден?-попита ме тя.
- Нищо особено,излязох с Лео.
- Охооо,и това ми било нищо особено.
- Лельо,нещата наистина не са стигнали дотам,просто ме развеждаше из селото.
- А мислиш ли,че ще стигнат дотам?
- Рано е да се каже,но почакай ти одобряваш ли?
- Честно казано,тук не е много интересно и ако имаш приятели би се забавлявала повече отколкото сама и Лео наистина е мило момче.
- Повярвай интерсно е доста за такова селце...
- Да,и аз бях изненадана отпърво,че е село,а не град,защото си огромно,но се оказа,че се води село,но искали да го правят град.Кмета обаче не искал да се разваля представата за спокойно местенце и предпочел да си е село.Глупаво е,но донякъде е прав,все пак ако стане град още повече магазини съответно и повече жители,от които не се знае кои ще свикнат с тишината.
- Записах се на испански,да знаеш вторник и петък с Лео ще ходим заедно тъй като и той се бил записал преди време.
- Добре,радвам се,че си намираш занимания.
- Ако има нещо аз ще си бъда в стаята.
По пътя за стаята си реших да променя маршрута си и влязох в така наречената мини библиотека.Разрових се и попаднах на доста интересни заглавия.Прочетох резюметата на книгите,които привлекоха най-много погледа ми и накрая излязох от стаята взимайки със себе си един роман на Джаки Колинс – Гръмни се,красавице и Да преследваш пръстен с диамант,чиято авторка беше с прекалено сложно име за паметта ми.Върнах се в стаята си и се напъхах в една копринена нощница с цвят на карамел под коленете.Пуснах си един диск на Кели Кларксън(жената си заслужава да е избрана за Американ Айдъл,я) на уредбата и потънах в съдържанието на втората книга.Изчетох доста на един дъх така да се каже,а после щом главата започна да ме цепи се захванах с това да си оправя ноктите.Изпилих ги,а после нанесох плътен пласт черночервен лак като редувах ту първия цвят лак,ту тъмносин лак.Когато приключих бях опиянена от мириса на ацетона и отворих прозореца.Оставих да се проветрява и изтичах до таолетната и си почистих старателно лицето,измих си зъбите.Отново се озовах в стаята си и махнах всичките дранкулки,които носех със себе си като се освободих от гривната ми Гучи,пръстените и обиците – всичко.Бях готова и легнах потапяйки се в спокойните си сънища.

3.По-различна,променена-а дали е за добро?
Събудих се, наспала се напълно, отново.Поне това ми харесваше-никога не съм спала добре в Манхатън.Станах и по рефлекс погледнах към часовника н шкафчето ми - показваше 11 часа,опа.Бях се оупала лекиииичко.Добре,че курсовете по испански започваха в дванадесет!Оу не,само час за да се оправя.Надигнах се от леглото и на бързо изтичах до банята,където се освежих.Когато излязох от там се запътих към гардероба.Грабнах първото,което ми се изпречи на погледа-розова пола с бял конец,немного къса плюс колан на звезички,сърчица и надписчета отново в същата гама бяло-розово.Сложих си един бял топ,с някакви цветя като картина и нахлузих розовите ми пантофки с панделка отпред.За завършек си сложих едно пръстенче с пеперудка и излязох взимайки само телефона надолу с мен.Леля я нямаше отново,можех да предположа все пак колко беше часа?!Явно с тази жена скоро нямаше да се засечем,ако се има предвид моят дълбок сън.Закусих на бърза ръка с един портокалов сок и няколко ароматни кашкавалени кифлички, които някой беше поставил в центъра на кухнята в дълбока.Интересно кой ли го беше направил?!Засмях се на риторичния въпрос изникнал в ума ми.Естествено,че леля Стела,но когато я видях за пръв път даваше вид повече на кариеристка, отколкото и на домакиня.Все още беше 11 и 34,имах още малко време да си се понаконтя.Отскочих отново забързала се и си сложих малко очна линия,определено не мога без нея.Прокарах един пласт светъл отенък на канелен цвят червило и си поиграх с прическата закратко като накрая оставих две игриви опашки да се спускат по гърба ми.Изненадващ звън на вратата ме стресна и слязох долу като бях изненадана,когато пред очите ми се показа Лео.Този път беше с карирана риза и дънки.Усмихна ми се и каза:
- Добро утро - огледа ме никак безсрамно – Хей,спазила си обещанието за полата.-намръщих му се в отговор,но той ме погледна със зелени си очи и аз просто се предадох,пленена, като всякакви следи от раздразнение по лицето ми се изпариха веднага. - Предположих,че си забравила пътя и дойдох да те заведа отново.-Ох,ако всеки път,когато имахме испански ставаше така,доста често щях да се преструвам, че забравям пътя.
- Добре,хайда да тръгваме,ще закъснеем.
По пътя Лео изненадващо ми хвана ръката,сякаш сме,някак...Не знам как да го опиша,нещо по средата на приятелско държание,което едновременно напомня и за нещо повече,но определено,ако беше така нямах нищо против.Стигнахме площада и на пясъчника бяха две момичета едното-малко,играещо си и друго-малко по-голямо от нас с Лео,се мръщеше.Когато ме забеляза с него изведнъж ме изгледа на кръв.Колко ли психарски версии минаха през ума ми тогава?Милиони.Накрая стеснително попитах Лео,защото видях,че ме гледа с неразбиране.
- Извинявай,но защо онова момиче ни гледа така,не знам...ядосано?-той се засмя,сякаш отдъхнал си,че само това ме тревожеше.
- А,това ли?Сестра ми Кат се цупи,защото днес тя трябваше да остане с хлапето.
- Ахааам,ясно.Не беше нужно да ми обясняваш,разбира се.
- Повярвай,искам.Ела да ви запозная.-Той не ми остави никакво време за възражения и ме поведе напред към пясъчника.
- Хей,Кат как върви мусенето?
- Ах,за допълнителната ми работа на бавачка без заплащане ли питаш?Чудно.
- Не бъди заядлива,опитвам се да те представя на някого.Това е Адриана,моята нова приятелка.
- Оу,аз съм Катерина,позната като Кат. - тя ми подаде ръка и аз я поех с ентосиазирано. – Приятно ми е да видя най-после,човека,за когото Лео вчера не спря са говори.
- И разбира се,по ирония на съдбата тя никога не пропуска шанса да злепостави малкото си братче...- спомена Лео.-Ние ще тръгваме,че имаме испански.
- Добре,ще наминете ли пак след като свършите?
- Зависи дали отново ще ме излагаш.
- Преодолей го,така или иначе все някога щяхме да се запознаем и щях да разпитвам доста,така че радвай се,че поне имаш избор дали да е пред теб или да гадаеш.
- Ох,ужасни сте,ок ще дойдем,но не за много време,имам да си довъша туристическата разходка,нали помниш?
- Какъв егоист,иска те само за себе си.- хапливо отбеляза Кат - май почваше наистина да ми харесва като човек.Лео не й обърна внимание и я игнорира като се обърна и тръгна нанякъде,а аз го последвах,защото действително не знаех пътя.
Изминахме доста разстояние отново говорейки,ако така можеше да се нарече продължението на кръстосания ми разпит.Накрая влязохме в кабинета,в който бяха курсовете по испански.Имаше повече от 20тина души,което ме изненада отново. През целия час с Лео си подавахме бележки и си разменяхме странни физиономийки и усмивки.Замислих се за нещо,сетих се за Алек.С него никога не се бяхме държали за ръка,не ме беше запознавал със семейството си,дори мисля,че не бяхме излизали изобщо сами без тълпа около нас.Все пак Алек ми беше приятел като Лео,но някак с Лео се чувствах различно.Сякаш отговаря на чувствата ми,сякаш и той бавно се увлича по мен така както аз по него,но е по-смел в това да ги изразява.Реших,че сега е мой ред и аз да направя някоя решаваща крачка в ситуацията...
Иии испанският свърши...Не знам защо,но нещо в мен крещеше „Бягай,Адрианке, бягай!”,а дори и на идея си нямах от какво ме е страх.че да бягам от това нещо...Оставих мислите си на страна,да текат свободно,докато си прибирах учебниците.
Извендъж вече бяхме стигнали площада.Ъм...кфо?Ама аз бях еййй там,а сега съм хей тук-как става тая работа някой ще ме светне ли?S.O.S. please someone help meee…Ама леле то и аз каква съм склеротично,явно нещо започват да ми се губят моменти даже.Аз си знам,тая работа не отива на добре,ух да не трябва да ходя на лекар за тия неща that ain’t cool so…хмпф!
Ta Лео отново настоя да ме черпи сладолед.Хвърлих му един гневен поглед и добавих:
- Я пък тоз,да не съм ти храненица?И плюс това всеки ден по еидн сладолед –престорих се,че смятам наум – около 30 дни и ще стана 70 кг.
Той се засмя на изражението ми:
- Е,какво де господин смешко,не е ли така?-той кимна подигравателно-Ама стига де,моята логика е желязна!
- Ами по-скоро бих казал дървена,но...
Спрях да му обръщам внимание и зареях поглед в хоризонта.Видях Кат-охоо само тя ми трябваше-ето кой ще разпитам за кирливите ризи на Лео демек мании,
бивши гаджета...Щях да си измъча момичето,но няма как-добре си ги подбирам-хората,които ми трябват де!Аз че съм подла няма спор!
- Хеййй! - провикнах се на Кат от далече,а тя ми помаха.Приближи се до нас,водейки малката Aшли под ръка.Лео отиде да забавлява Ашли в пясъчника като ни остави сами с Кат да си бъбрим.
- Как си?
- Неособено добре,Лео на няколко пъти ми наду главата за това,че леко си отворих устата пред теб... - аз се засмях.
- Смей се,ама главоболието далеч не е забавно нещо.
- Ех,аз тамън разчитах на теб да ми поразкажеш малко повече неща за брат ти – тя ми направи физоиномия тип „Няма начин!” - Моля те,де!Аз няма да му кажа,нито пък ти-просто чисто любопитство,а и съм сигурна,че ще станем много добри приятелки...
- Ох,добре,но нито дума на Лео - кимнах - Та какво искаш да знаеш?
- Ъм,бивши гаджета - повдигнах въпросително вежда,тя се ухили,но после добавих – Става ли аз да питам,а ти да отговаряш,но без да коментираш,моля!
-Дооообре , от мен да мине. - Предаде се Кат,а после продължи. –Преместихме се тук преди 2 години.Идеята на мама и татко била да имат едно дете,но с течение на обстоятелствата сме станали трима и решили да купят по-голяма къща.Но нали знаеш,когато вече имаш семейство мислиш в множествено число и искаш най-доброто за скъпите си същества бля-бля-бля...Та нашите решили,че било по-добре да израснем в по-благоприятна среда,на тихо местенце като Лентиарвил..Ти питаше за бившите гаджета,нали?Няма такива,но понеже явно желаеш всичко подробности в миналия ни град Ривърдейл имаше една съседка,която дооста показваше интерес към Лео.- Изведнъж някаква паника намери място на лицето ми,започнах да си представям странни картини в ума си.Ама защо така,нали бяхме само приятели?Аз доколкото разбирам изпитвах ревност,а бива ли така?Исках да се измъкна от тези неловки мисли,да избягам,затова си оставих размишленията за по-късно тази нощ,която щеше да бъде безсънна със сигурност,когато определено щях да да мисля за конкуренцията.-Спокойно,нищо не стана,Лео от малък си пада бунтар и понеже нашите харесали девойката и решили да го сватосат с нея той мразел да му се налага нещо,камо ли някакъв толкова вежен избор.Той си е на принципа,че правилата са,за да се нарушават.Дори не погледна момичето само,защото не искаше да се примирява с избора на някой друг,освен неговия собствен.Та той отсече момичето колкото се може по-тактично.Оттогава започна да се замисля за момичетата в живота му,дали не му е време да намери единствената за него,но само това.И общо взето това е личният любовен живот на твоя Лео.
- Ахаа.-бях останала без думи,стоях като тресната.
- Здравейте момичета! - каза весело Лео.
- Ъъъъъ .. хъъъ .... Ааа .. Здрасти .. Лео.
- Адри добре ли си ?
- Даа напълно.Кат тъкмо ми разказваше за себе си.
- Добре , хайде да тръгваме.
- Ами добре!
Аз и Лео казахме ''чао'' на Кат и тръгнахме.Изведнъж отзад чухме вика на Кат.
- Чаоооо влюбени гълъбчетаа!!
Ако бях в класацията ''Топ 10 най - червени момичета'' щях да съм на първо място.
Случката с ръката се повтори и това ми хареса.Когато стигнахме пред нас не се сдържах и казах:
- Искаш ли да влезеш ? - попитах Лео с най - миличкия си глас.
- Ами да разбира се.
Когато влязохме вътре се качихме на моя етаж и влязохме в стаята ми.
- Woooowww!!!
- Кааакво... нещо нередно ли видя ? - казах аз учудена и отчасти доста объркана.
- Стаята ти е мноооогоо хубава.
- Мерсии.
Ние седнахме на леглото и започнахме да си говорим.Той извади един лист и ми го показа.Там имаше няколко рисунки.Бяха...мега невероятни.
- Ехааа..много са красиви.
- Ами мерси , това е едната от страстите ми.Обичам да правя пейзажи или просто да си рисувам.Хей имам идея.Искаш ли да отидем до един много готин магазин , там продават много свежи и хубави бои за стени и да ти нарисувам нещо на стената?
- Да,става.Много добра идея.
Тръгнахме и , когато стигнахме до магазина влязохме вътре.Там имаше много хубави бои (както той каза) и много други неща.Избрах си няколо цвята и ги взехме.По пътя минахме през един много красив парк.Беше целият зелен и имаше птички , пейки и хора,които или се разхождаха сами или с децата или кучтетата си.Седнахме на една пейка и се порадвахме на слънцето и на природата.
- Хайде да ставаме , и да отиваме да ти освежим стаята.
Лео стана и ме хвана за ръката.Стигнахме и влязохме вътре.
- Е,кажи какво искаш - да ти напиша нещо или да ти нарисувам.
- Ами тъй като леля може да се скара , става ли да нарисуваш , примерно парк , с небе или море с плаж или нещо свежо и красиво ?
- Оу,лесна работа.Но моля те излез,защото искам да бъде изненада.
Аз се съгласих и слязох долу.Отидох до кухнята и си взех портокалов сок.Видях , че в хладилника имаше торта.Изведнъж прегладнях и си одрязах парче.Беше меко казана божествена.След като хапнах отидох в хола и си пуснах едно модно предаване.
Чух Лео да слиза и да ме вика.Когато влязох в стаята възкликнах:
- О,боже мой!
Когато се завърнах в стаята си заварих на стената рисунка,но не каква да е.Изображението се състоеше от момиче с приятен кестеняв отенък на косата и с есенно облекло.Тя беше заобиколена от прекрасен сезонен пейзаж,окапалите листа на дърветата допълваха иделано фона.
- Харесва ли ти,а?Или леко попрекалих...
- Напротив,несравнимо е,много ми харесва,но не го разбирам,момичето...
- Си ти,а това околу теб,първоначално трябваше да бъде пътеката в парка от днес,но се отклоних доста.Моля те,бъди искрена и си кажи това,което мислиш!
- Много ми харесва,това е всичко,ако искаш ме подложи на детектор на лъжата.Невероятно е,нямам думи.
- Е,ти би одобрила,всичко в сравнение с миналите ти скучни розови стени...
- Ей,не се възгордявай,сега де и стените си ме остройваха.
- Радвам се,че си честна спрямо това,ценя го,но трябва да тръгвам,все пак бих предпочел да заместя малко Кат в работата й на звероокротител на Ашли,иначе ме очаква цяла седмица цупене и от двете.-засмях се.
- Чао.
След като изрекох това лек бриз на страх ме обля и това течение стана по-силно. Определено сега щях да мисля за казаното от Кат днес,за чувствата си,а не исках...,а защо?Започваше се с въпросите,това беше сигурно.Плашех се само при мисълта,за това,което Кат каза,когато с Лео си тръгвахме:„Чао влюбени гълъбчета!”.Наистина ли беше толкова очевидно,че не бях никак безразлична към това момче?Наистина ли си личеше,че,не знам,бях влюбена?Никога не съм се притеснявала от нищо,мразех да съм страхливка,смятах такива хора за жалки.Винаги се изправях очи в очи със съдбата,колкото и лоша да бъде тя,но сега определено не можех да направя нищо по въпроса.Всичките тези чувства,емоции бяха нови неща за мен и не знаех какво да правя.От толкова размисли ме заболя главата и реших да си направя една маска на лицето,облякох се в по-удобни дрехи,лятния ми комплект пижамка и реших най-после да рагледам двете мистериозни стаи от етажа,които ми оставаха,за да мине по-бързо времето.
Влязох в едната,онази с дървената полирана врата и метална сребърна дръжка и я открехнах леко.Пристъпих напред и ми нпарави впечатление,че тук приличаше повече на звукозапизно студио отколкото на още някой скучен кабинет,в какъвто и предполагах отначало,че щях да се озова.Имаше два рафта сложени на доста високо запълнени с плочи,по мои предположения сортирани по година,а под етажерките бе поставен комфортен диван или поне така изглеждаше на пръв погле,покрит с бродирана бяла ковертюра,допълваща се от две кожени възглавнички-черна и бяла.Това беше само лявата страна на стаята.В дясната част на стаята беше разположена ниска кафемасичка,на която бе оставен един уокмен,а заедно с него и няколко чифта батерии.Странно.Огледах останала част-имаше голяма секция с много рафтове,а на средата й намираше място грандиозна уредба.На ъглите в стаята забелязах,че са разположени дооста високички тонколони,но този факт не беше достатъчен да задържи интереса ми за дълго.
Понеже си бях много голяма любопитка,а пред мен бяха изправени дозина щкафчета,някаква част от мен,настойчиво ме подкани да започна с отварянето.Посегнах към дръжката на едно произволно чекмедже и бях удивена-имаше табелка с надпис Пок музика.Клекнах на мекия едрокосмест мокет и запоизваждах наред всичкото дисково съдържание.Разгледах набързо падложката на всеки диск и бях учудена,че всичките мусикални заглавия бяха нови-явнон леля беше колекционер и то такъв,който обновява класацията си доста често.Затворих вратичката и пожързах към следващата.Оказа се,че леля е сортирала шкафовете по стил:рок,джаз,хаос(да,знам,чудно нали),рок,поп-пънк,поп-рок,диско,класика,поп и други.Проибягнах към тежкия рок като подбрах един диск на Металика,но после го оставих,защото целта ми беше да не чувам мислите си,ала това едва ли щеше да действа дълго имайки се предвид,че явно на половината плейлист вече шях да съм глуха.През ума ми пробягна и идеята да си дочета главата на книгата,която за последно бях подхванала,но определено нямаше дълго да мога да задържа мислите си извън главата.Бях доста уморена и затова грабнах една класическа мp3ка,която щеше да ме приспи тотално скоростно,надявах се и излязох,отказала се да разгледам последната стая.
4.Защо винаги съм такава песимистка?Има и друг начин за развитие на нещата...
Поредният слънчев ден сложи началото си.Този път ме изненада това,че леля седеше в хола на мекото канапе с чаша ароматен чай в ръка.Попринцип общувахме чрез бележки...,но и това си беше напредък.
- Хей,ти най-после реши да станеш!
„Оле,господи колко ли време съм спала?” беше първото въпросително изречение,което ми хрумна венага.
При тази мисъл през лицето ми премина доста стряскащо изражение,поуспокоих и попитах сънливо:
- Ъм,колко е часът?
- Дванадесет и тридесет – леля изимитира моя сънен глас толкова добре,че нямаше как да не се разсмея,разбирайки как съм звучала.
- Охооо,доста съм си отспала определено.Радвам се все пак,че те виждам тук,имам предвид,вкъщи,сутрин... – обърканото ми изражение довърши неизказаното.
- Просто Адри,момичето ми,Събота е и ми се полага почивка.Исках да те изчакам да станеш,за да те заведа да се запознаеш с братовчедка си.-Понечих да заговоря,даже отворох уста,но леля ми направи знак да мълча,възспирайки бошуващите въпроси в мен,от което разбрах,че ще получа отгоеор и то скоро.
- Аз съм на 36 години сега.Както знаеш,майка ти е 37 години.Когато още не съм била родена баща ми Хари и майка ми Виктория се зпаознали в колежа.Тяхната любов пламнала бързо и неочаквано,докато били млади решили да не чакат повече и да се оженят.Естествено,били млади и доста глупави и мама изведнъж забременяла.
По едно време предисторията на леля ми звучеше като някой френски роман,но в последствие доби вид на серия на „Дързост и красота”.
- Решили да ме запазят-така и станало.Но им било много трудно да работят-не ги приемали никъде насериозно без дипломи и живота им бил тежък.Когарто съм се родила и аз нещата станало дори и по-зле.Била съм повече като товар на плещите им,отколкото плод на любовта им,както е било уж от начало.Двамата започнали да се карат повече,естествено за пари.Не могли да се справят и затова трябвало да се разделят.Мама ме оставила на Хари едва на годинка.Някак баща ми започнал да скрепява положението малко по-малко като негова колежка ме гледаше,през времето,в което него го нямаше.Момиченцето на неговата колежка беше приятно дете.Сближихме се доста,когато се оказа,че учим в един и същ колеж.След завършването обаче с Наомисе отдалечихме една от друга.Аз поех към Манхатън,където се ожених за чичо ти и се роди Бет.Както всяко момиче мечтаех за щастливо семейство.Но той винаги закъсняваше,прибираше се късно и аз очевидно не бях щастлива.Чичо ти поиска Бет и въпреки ожесточената адвокатска борба я получи.Бях съсипана,съкрушена,че съм изубила единственото смислено нещо в живота си досега.Тогава не знам как,но тате ме прати на някаква съмнителна ваканция,Докато карах до тук стигнах бяла къща,а на прага й беше Наоми.Заплаках силно,когато я видях да седи с малко 10 годишно хлапе.Прекарах няколко дни там,действително беше спокойно,тихо – точно от такова място се нуждаех тогава.Бях в еуфория,когато разбрах,че за мястото за продан наблизо.Намеирх си постоянна работа благодарение,на която изплатих разноските по строежа.Останах,докато новият ми дом стана готов.Преместих се тук и все още често ходя при Наоми всеки път,когато мога.Сетих се днес за дъщеря й,която по мои изчисления трябва да е на твоите години.И понеже видях,че с Лео нещата доста напредват реших,че би искала да споделиш,а аз едва ли съм най-добрия слушател.Помислих си и,че все пак имаш нужда от приятелка,иначе с кой ще ходиш на шопинг.С Кейти много ще си допаднете.
- Чакай малко,не каза ли братовчедка?
- Да,майката на Наоми се ожени скоро за тате и сега се падаме полусестри.
Леля се оказа права - със Сиси си допаднахме.Оказа се,че се прекръстила официално,защото на нея Кейт й звучало като име на някоя девица,самодива или най-много оприличавало някоя монахиня.Действително момичето беше доста свежо,някак ведро-точно от такъв тип човек се нуждаех,покрай който да ми беше неудобно да мисля за проблемите си,чувствайки се,че нарушавам хармонията,която образуваше само с присъствието си.
Оставихме Стела и Наоми да си побъбрят,а ние отидохме по магазините. Попринцип първите пъти,когато излизам с непознати съм притеснителна и не разговарям много,повече разпитвам.Така стана и при Сиси- първия ден бях много свита и притеснителна,не бях много разговорлива(а като се знам,на хората им е мечта да ми затворят устата поне за минутка),но после се отпуснах.Някак в нейното лице виждах своята най-добра приятелка,такава,която няма да ме използва,която няма да ме предаде никога,истинска приятелка.Днес отново се видяхме и нямаше как отново да си надена маската на срамежливо момиченце.Бях потисната заради всички тези неща с Лео и ми се беше скапало настроението.Въпреки опитите ми да се прикрия много умело с ведри усмивки на 5тия метър неловко мълчание и Сиси се изнерви:
- Адри,какво има?
- Не знам за какво говориш-продължих все така ловко своята собствена актьорска игра.
- Момче?Носталгия по дома?Липса на гаджето?
- Защо задължително трябва да има нещо?
Сиси се намуси и застана на едно място като паметник,сякаш стачкуваше.От нейната ответна реакция усетих доста недоволни погледа зад гърба ми -образувахме задръстване по средата на търговския център.
- Добре,добре-ще ти кажа.Само започни да си ходип нормално отново.Все пка хората ни гледат.- С недоволство Сиси все още разсърдена остсътпи бавно и продължи да крачи,както обикновено.
- Заради момче е.
- Знаех си!Подорбности,подробности мила!Веднага,ако обичаш!
- От селото е,казва се Лео,много е сладък,градинар на леля е,но някак,ъм,ме е страх.
- О,господи забила си се с градинаря на леля си!
- Ти тъпа ли си или какво?-не се сдържах,ядосах се малко.- Слушаш ли ме изобщо като говоря?
- Да,да чувам те,възприемам всичко.Страх те е от това да задълбочите чувствата си,нали?Притеснена си от тов ти да си първата,а?
Почувствах леко облекчение,тя все пак ме разбра,е поне наполовина.Аз нямах предвид това буквално.
- И да,и не.Притесенена съм,че той не отговаря на чувствата ми и...
- Не се паникьосвай,става ли?

- Оох,добре-няма,но за сега.
- Не знам от какво толкова се притесняваш.Тук си за няколко месеца,нали?
- Мхм.
- Тогава още по-добре.Казваш му,че си се увлякла доста по него и ако той не изпитва същото –бам!След няколко месеца ще си си вкъщи,а дотогава ще излизаш с мен и понеже селото е огромно дори може и да не се засечете въобще,за да стават някои неудобни ситуации,както при мен веднъж...
Сиси наистина беше права,даже от нейната уста звучеше

5.Не разбрах нищичко,от случилото се...
Нямах намерение да търся пътя към вкъщи,не исках да го правя.Тук си ми беше добре,след един час ридаене главата вече ме болеше и не исках нищо друго освен тишина около себе си.Облегнах се на твърдата кора на дъба и бавно се унесох.Когато се събудих беше много рано,слънцето не беше изгряло даже.Поне телефона ми беше у мен.Оу,супер-няма обхват.Надигнах се от земята бавно и после се изправих напълно като започнах да движа краката си трудно около неравната повърхност с тези обувки.Все още не исках да си отивам,тук беше единственото място,където не трябваше да се крия и да се преструвам,но както казват утрото е по-бодро от вечерта.Разумът ми се беше възвърнал и осъзнах,че леля Стела вероятно се е притеснила доста от липсата ми.Ускорих крачка и излязох на пътя,а след 10 минути дори стиганха входната врата.Добре,че имах ключове.Отворих и когато влязох в хола леля имаше наистина стреснат вид.
- Адри,къде беше,скъпа?Какво ти се е случило?Добре ли си?-Забравих да спомена,че имах няколко заплетени трески от дъба в косата и външния ми вид изглеждаше доста фрапиращ.
- Нищо ми няма,добре съм.Просто вчера се изгубих.
- Aз след малко трябва да тръгвам,но ако имаш нужда от мен мога да си взема един свободен ден.
- Не,лельо,върви-наистина съм добре,но съм малко уморена.-И за мен беше изненада,че се чувствам като парцал въпреки,че още не беше минал и час откакто се събудих.
- Сигурна ли си,защото...
Не я оставих да довърши,а просто прошепнах:
- Върви.
Леля ме послуша и излезе през вратата,а аз потеглих към стаята си.Взех си бърз душ,все пак в косата ми имаше някакви клонки със съмнителен произход,а ако си вземах вана,както отпърво ми хрумна,рискувах да се събудя във водата.Оправих се и след това стоварих тялото си върху леглото-бях скапана.Е,поне шастлива-никакви сънища не ме притесняваха.За съжаление не бих казала същото за някой,който почука на вратата ми.Слепешката се добрах до вратата и отворих,тепърва отваряйки очи.
Лео беше пред мен,но този път гледаше някак развълнувано,ведро.
- Леля ти ме пусна.Дойдох да ти върна гривната.Изпусна я вчера.-той ми подаде украшението.
- Мерси. – казах и си взех гривната от ръката му,а след това нстъпи някакво адско мълчание,в пълния смисъл АДско.Тъкмо когато си мислех,че не може да стане по-неловко,Лео заговори:
- Виж трябва да поговорим,относно снощи.
Ни най-малко и аз исках да водим този разговор,както и при него не се забелязваше някакво голямо желание.
- Всичко е ОК.Ще те разбера,ако не се чувстваш по същия начин спрямо мен.Няма проблем.
- Виж,аз просто бях изненадан от,това което направи.Просто всичко се случи толкова набързо,че нямах време на реагирам,блокирах.Мислех,че ти не ме харесваш много отначалото,а когато се сприятелихме наистина не исках да прецаквам всичко като ти кажа,че се бях влюбил в теб от първата ни среща.
- Значи не отвърна на целувката ми,защото...
Той ме прекъсна и заговори:
- Нека не се ровим из миналото,дай ми още един шанс и повярвай ми,няма да ти позволя да избягаш отново.
- Няма да искам да бягам,спокойно.Не съм толкова глупава да бягам от щастието си за втори път.
- А щастието ти предполагам...?
- Е точно тук срещу мен.
- Тогава няма защо да губим повече време в разговори,наистина вече нямам много търпение.
Лео ме притисна към стената,така че ме беше хванал в непоклатима хватка,от която нямаше измъкване.Придърпах го към себе си,подтиквайки го да действа моментално.Той ме разбра правилно и бясно устните му се сляха с моите.Започнах да изгарям отвсякъде,страстта ме заля мигновено.Чувството да е най-после толкова близо,толкова мой беше неописуемо,да съм най-после в прегръдките му беше незаменимо.Но не и вечно.
- Хей!Защо се отдръпна?
- Леля ти може да влезе скоро.
- Да,но определено няма да влезе сега.Така че...-спрях да говоря.Устните ми бяха заети с нещо друго или по-скоро с някой.
Наложи се Лео да си тръгне,защото се оказа,че сме се натискали малко повече от очакваното.Е,аз отказвах да го пусна,но след петата открадната целувка,някак ме убеди да го оставя да си отиде у тях.Заспах си буквално с усмивка на лицето и даже сънувах пухкави мечета и сърчица!Когато се събудих се сетих за обещанието на Сиси „Ти ще кажеш на Лео истината,а аз ще ти кажа моята история.”Странна работа,но изпитах толкова силно чувство на любопитсво и въпреки че тя ме беше убедила да задвижа нещата с Лео изгарях от желание да разбера и нейната история.Звъннах й и я помолих да дойде „да се видим”. Сис явно се беше сетила за какво ще й говоря или по-скоро за какво ще ме ръчка да си разтворя устата.Щом й разказах всичко около случката с Лео плюс пълния пакет подробности,я изчаках да свърши с ахканията.Но без въобще да се осетя контролът на търпението ми се изчерпа и изстрелях направо:
- А каква е твоята история?
- Ами всъщносгт не е нищо особено.Просто много харесвах едно момче,бях хлътна задълбочено,но то си имаше гадже.Толкова го харесвах,че без да усетя как вече се скубехме за косите коя да го има.Това беше направо най-щурото нещо,което бях правила за момче,а повярвай ми вършела съм много.Зависи когато имаш много време просто кажи и ще почна да ти разказвам-все пак-друга тема.Но един път,докато със съперничката ми се бутахме буквално пред вратата на салона,за да му се сваляме го видяхме да така да се каже „интимничи” със съотборник от отбора си,повярвай ми не би искала да чуеш още.С момичето онемяхме,тя го прие много тежко и леко се депресира,че е погубила толкова време с гей.Оттогава с Линдзи сме най-добри приятелки.-Сиси се ухили само на края,като през цялото време на разказа й беше с маска на безизразно лице.
- О.Оу! Това сигурно е било много гадно.Ужас,имам предвид историята с момчето.
- Да,сигурно.- Сиси продължи да остава отегчена,сякаш я карам да преразказва някакъв тъп урок по история отново и отново,и отново.Но аз не оставих нещата така:
- Е,чакай де ка така не ти пука?-заръчках по-дълбоко в същността на „проблема”.Исках да знам,по дяволите исках.О,боже!Аз никога не си падах любопитна,винаги бях търпелива достатъчно и изчаквах хората да се доизкажат.Какво ми става на това място?
- Ами,може би,защото след като с Линдзи станахме приятелки тя ме запозна с брат си и така...
- Оххх,знаех си.Винаги ли трябва да има любовна история примесена в случката,за да си щастлива?-Сиси се подсмихна и тъкмо,когато тръгна да отваря уста,за да заприказва отново,аз я прекъснах.-Предварително,не мисля,че бих искала да ми отговаряш.
- Ама аз нямаше да кажа нищо,де.Не и по този случай.В смисъл,че не съм да ти слушам розовите сбъднати мечки само.-„Лъжкиня!”-възкликнах в ума си моментално.-имам и да ти съобщя нещо по-важно.Та,всяка година се организира нещо като карнавал в селото.Но този път е нещо специално,кметът най-после е решил официално да станем град,не е нещо изннадващо,разбира се,за новодошла като теб,но жителите,ние,го чакаме като...ами не точно като Коледа...по-скоро като извънземните,да кажем.Имах предвид,че за нас това няма голямо значение,нали знаеш,политика пуфф,но все пак ще е нещо грандиозно-досетих се накъде бие и бавно започнах да се ужасявам-това означава още един повод да се издокараме,да пазаруваме...както искаш му викай,да има купон!-Сиси започна да подскача на леглото ми и пляска с ръце весело като малко момиченце,докато аз стоях,в целия си ужас,втренчена в нея,уплашена като от змия усойница.
- Но..но аз вече си имам дрехи..?-заявих с треперещи устни,опитвайки да се измъкна.
- Оооо,я стига!Тогава дай да ги видя.- Пристъпих уверено към гардероба,все пка на дрехите им нямаше нищо,какво толкова,няма да ги изхвърли я.
Оказа се,че греша.Застана между двете врати на гардероба ми и изведнъж започнаха да хвърчат дрехи.
- Какво правиш?-попитах с неразбиране.
- Отделям ненужното,скъпа.Това е so last summer!Гардеробът ти..хъх,ти всъщност нямаш такъв вече,всичко тук е било на мода,преди години.
- Седмици.-поправих я ядно.
- Все тая-махна с ръка Сиси сякаш нямаше значение.- Трябват ти нови дрехи,детайлите за миналите са без значение.А и старите-по-добре ги дай на някой дом за деца.-изгледах я сякаш е луда,не тя си беше луда.
- Но това се носи в Манхатън,модерно е!А и нямам достатъчно пари,не мога да посикам от нашитеПриятелките ми биха убили само да пипнат тази-взех новата чанта на Коко Шанел,галейки истинската бежава кожа.За момент помислих,че съм обедила Сиси,тъй като гледаше миловидно на случващото се пред нея.
- Ох,колко сладко,но НЕ!Манахтън си е Манхатън,там може би биха те нападнали,за да вземат и една маркова близалка,но не и тук.А колкото до чантата,хайде,позволявам ти да ми я подариш.-ахнах- Какво де,не ме ли обичаш?-Кого заблуждавах тя си е същинско чудовище!-А за другия проблем,нали приятелките ти биха убили за нещо твое,но колко биха платили за него?
Изгледах я още по-стреснато от преди,ако това изобщо е възможно.
- Но аз не искам да ги продавам...
- Ама ще ти се наложи,ако би искала да си купиш по-хубави.Правят се жертви постоянно Адри,преживей го!А и освен това,не бих ти позволила да ги носиш,в миналото-да,но сега...21ви век сме!Така 11 часа е,продаваме ги до 2 и тръгваме на пазар със спечеленото.Перфектно!
Нямах избор,проплаквах старите си дрехи 5 минути по график,както Сис ми разреши.После влязохме в Е-Bay и започнахме да продаваме.Изненадващо за ранния час за манхатанските шушумиги имаше доста будни,които да наддават за нещата ми.По едно време,даже се стъписах като разбрах,че някакво си 18-годишно момче се пазари за шала ми от Дени енд Джордж.А Сиси,ами за нея всичко беше като работа в банка,скучно и по задължение.Е,разбирах я,все пак,колкото по-бързо свърши тук,толкова по-бързо ще премине до купона,а именно пазаруването.Тъкмо,когато продадохме всичките ми дрехи,Сис „съвсем случайно”се добра до обувките ми.Тогава наистина започнах да плача.Обувките ми,господи,само не и тях! Това щеше да ме довърши.
Сиси забеляза ридането ми и ми взе телефона.Не знам как и защо,но не след дълго Лео беше дошъл и ме прегръщаше,оспокоявайки ме:
- Мила,това са само няколко чифта обувки.
- Ще ти се да са няколко чифта-Сиси се беше разтърпувала из шкафа ми за обувки,броейки-Те са точно 55!Уоа,има ли книга с рекорди за такива неща?
- Но ти не разбиваш,това не са просто обувки,това е животът ми.
- О,я не драматизирай!-скастри ме Лео набързо.Надигнах очи,за да го погледна навъсено.Той какво?Беше тук да ме успокоява,или да подклажда гнева ми?!Уплаши се от начина,по който го зяпам,бързо изстреля,това което задържаше досега.-Имам предвид,Ари,някои хора нямат и един чифт с обувки,а ти се оплакваш,че ще изгубиш толкова много,мисля,че това е малко егоистично,А доколкото познавам моята принцеса тя не е такава-от тази последната реплика се почувствах като 4годишна,все едно бавачката ме лигави,но той беше прав.Наистина.Спрях да се лигавя,защото нали това правих,не беше нещо сериозно,за което да плача истински.Все пак нали щях да си купя други обувки,докато други хора навън нямаше да си позволят никакви.
- О боже.Прав си!Такава съм идотка.Извинявай,че те накарах да видиш това.,голяма глупачка съм.
- Всичко е наред,няма страшно.-Лео ме целуна по косата нежно,след като продължи надолу,стигайки до устните ми.Тогава се сетих,че не сме сами в стаята.Хвърлих един поглед на Сис,която още разглеждаше обувките ми.Фиу!
Решихме да прдадем и обувките.С тях се събра сумата от 20 хиляди,припечелени едва за 2 часа и то на онлайн търг.Дарих хиляда долара по интернет на дом за изоставени деца,като си обещах,когато се върна да продам и други непотребни вещи,чиято надценка да отиде именно при дечицата.
Дойде време за пазар,където Лео искаше да ни придружи.А аз все още се опитвах да го разубедя...
- Сигурен ли си?Не искам да те намесвам във всичко това.
- Сигурен съм,ще дойда,кое е най-лошото,което все пак може да ми се случи?Да ме убият талпите жени,борещи се за чифт ботуши Прада,като по филмите?!
- Оу и ти ли четеш Беки Б.-от въпросителното изражение на Лео,разбрах,че няма идея за какво му говоря и продължих по съшество-но скъпи такива талпи действително съществуват.
- И какво от това?Искам да прекарам малко време с теб,няма значение къде или около кого само да е с теб.
- Ооо,колко сладко!Само,че трябва да тръгваме-прекъсна ни гласът на Сиси,който изненадващо в този момент ми се струваше изключително дразнещ.


6.Призръци на бивши гаджета и други щуротии
Тръгнахме на пазар,но,по дяволите,чувствах се виновна,че подлагам Лео на това.Питате се къде сме отишли на пазар тук?!Ами много просто-направо отидохме в друг град.Не съм много добре с географията,а и името не запомних,така че..все пак бях на далече.Сега пътувахме с метрото.Бях застанала права срещу Лео.Изведнъж метроро рязко спря и както си пазех равновесие паднах в прегръдките на Лео-следващото, което усетих беше как устните ни се съединиха в продължителен акт на страстна целувка.
- Кхъм.-прочисти гърло шумно Сиси,един вид искаше да кажа „Хей,още съм тук!”.Ние леко се смутихме и все пак Лео ме притисна,така че във всеки удобен момент,в който Сиси не гледа отново да споделим някоя целувка-така си прекарахме мъчително дългия път в метрото.Стигнахме някакъв шикозен мол с 3 етажа и подземие.Сиси ме накара да излизам от всеки магазин с 2 покупки.Е,аз не недоволствах,нали си имах едно нещо,чиито устни лекуваха...По инструкции на Сиси 2 часа беше пазаруването на всекидневни дрехи,а един час за роклята ми на карнавала.А още бяхме в началото на първия половин час.В момента бяхме заседнали на един магазин за телефони-Сиси си търсеше нещо.Гледах си зареяно през витрината,съвсем безцелно и мернах един touch.Много готин с всички екстри за 300 долара.Бам!Имах си нов телефон!Отбихме се в tally weijl – купих си някакви блузки и едни убийствени дънки,обици с тигрова шарка,черни слънчеви очила с тъмнолилава дебела рамка също и излязохме.В Orsay си намерих някакво мекичко шалче на тюркоазенобели ресни,само с докосването на плата имах чувството,че се унасям,залива ме спокойствие.В DKNY* май изхарчих около хиляда долара,но си струваше.Бях горд собственик на мини якенце,сладка къса рокличка и един чорапогащник от фина дантела с черен цвят.Кулие с едри тъмносини камъни,пръстен с изумруден кристал,каубойски ботушки,велурени ботушки...Следваща спирка: Sephora** -сметката беше 150 долара-как така толкова в свравнение с предишната?Ами-марката просто беше за гримове.Каква ирония,а? Не мога да изляза от магазин без най-малко неща на стойност 50 долара!Да,звучи ви тъпо,все едно съм една разглезена богата хлапачка,но не представлявам ни най-малко това.[Въпреки представите ви за мен,хайде – признайте си,всички ме мислехте за такава,но изненада!]Аз поне се боря!Знам,сега зазвуча баш като сапунен сериал,а повярвайте ми,следя[х] доста такива и знам кога се разпознава истиснкия фалш в сценария.Но имах предвид,че аз поне се боря с порока си!Спестявам![Не е като да не се гордеете с мен,нали?!]И не,нямам предвид,че ходя на разпродажби или дебна за намаления.За бога,не!Ставаше смисъл за това,че спестявах по много пари [не знам колко точно] месечно във фонда ми за колежа,който ще мога да отворя или[и] похарча[както си искам] след навършване на 18 години.Оох,стига за мен!Ти как си?Добре де,
явно започвам глупав монолог.Та,да си продължа с изреждането на списъка с покупки : цитирам : 2 спирали-една водоустойчива [никога не знаеш кога ще завали,ок това си беше абсурдна причина,истината е,че не исках да си признавам,но винаги мога да се разрева] и една с уейт фор ит:бял цвят [все пак не се знае кога ще ми потрябва][или кога няма да ми потрябва,би добавила мама,но тя нали не е тук...Мога да си живея свободнооо!Колко я обичам само,а?]
А,да!Споменах ли,че съм маниачка на тема спирали?Май не.Това би обяснило опуления ви поглед срещу монитора,ако четете от там,ако въобще четете де!И да,спокойно на живо съм по-интересна картинка.Когато ме залеят мислите направо започвам да говоря-бързо.Знам,някои хора биха казали,че се притеснявамАма изобщо не!Просто имам много да кажа.Е,ако ме бяхте видяли в момента щяхте да бъдете по-уплашен.И как не/Все пак как пиша бясно на лист хартия,в гробно мълчание и с безизразно лице може да бъде наистина стряскаща картинка!Та списъка:новото червило на Махфактор-никога не съм намирала подходящия цвят червило-на всичко или му умира цвета веднага или пък ми прави устните ужасно големи.Споменах веднъж за това пред някой и той ми каза да пробвам с червено червило?!Дълги нощи,безсънни прекарах в мислене защо точно червено?[Господи,май наистина си нямам работа както казва тате!Ох,дреме ми за него!Не спира да ме вбесява ,когато се прибере и да ми дудне за разни-безобразни неща!Може официлано да върви по...Ох,тате!Колко го обичам само!]Та викам си аз да опитам и с червеното червило,пък ще видим!
5 молива-хайде сега де,не ме съдете!Сиси ми изхвърли всичко заради изтекъл срок на годност!Дрън та пляс,ноо все пак.Та 5 молива-бял,черен,тъмносин,ох този цвят ме подлудява-усещам мрака само,докато го гледам,такова едно приятно нежно лилаво и един черен,но с блестящи искрици молив.Едва се сдържах да не си купя и другите две разцветки,но се сдържах.Е,поне за пред хората.След това тайно-тайно си замъкнах кафявия и тъмносиния молив и в последния момент видях един тъмнозелен молив отново примесен с блещукащи искрици.Не казвайте на Сиси!Взех си 3 вида сенки-черни,сиви,отровно зелени***-нещо тия цветове ме хипнотизираха някак.Имаха си и специална част на четчицата в кутийка,с която правиш цвета да изглежда по-опушен.
Грабнах и няколко мини парфюмчета.Обожавах ги,миришеха невероятно и то все на някакви страхотни плодчета.Взех си една очна линия-черна друга не ми отиваше.Минахме през Playlife и си купих едни джинси в цвят бордо и дънки в тъмен аква цвят-няма такива направо!Мислехте,че след като съм видяла магазините е спряло да ми пука за Лео-не!При всяка удобна възможност си сподляхме по някоя и друга целувка.Избрахме и финалните токчета-розови,масивни,лачени със сатенени връзки омотаващи се около глезена чак до коляното.Оставаше само роклята-ровехме във всякакви затънтени кътчета на магазините,но нищо!Накрая отидохме в Mango и докато преравях поредния щанд с капка останала надежда,открих перфектната рокля-къса,розова в тон с обувките,абе зарежете описанията-несравнима!Бързо затършувах за размера си и щом го намерих хукнах към съблекалнята.Роклята ми стоеше чудесно,купих без да се замислям.Но след време умората си каза думата и едвам се довлякох до вкъщи.Не бях си купила всичко нужно,но ми бяха останали достатъчно пари.Не вярвах,че там ще похарча толкова малко.Но като за днес си беше напълно достатъчен шопинг,просто не очаквах да съм чак толкова скапана.Бях се излегнала на леглото си,гледайки съвсем спокойно тавана-мислех си за днес,как хубаво прекарах...нищо не можеше да ми развали деня!И тогава телефона ми иззвъня-я,непознат номер,реших да вдигна!
- Ало?-попитах.
- Хей,Адри Джени Кей.¬-Ох,не!Тая ли точно?!Tъпа лицемерка.Разваля ми релаксацията.-Исках да ти кажа,че ти съчувствам и много съжалявам.-Я пак....Тая па ми съчувства и ме съжалява?Тя съчувствала на някой? Гръмни ме господи,накъде отива света,или по-скоро накъде отиде вече света..?Но все пак тая пък за какво на МЕН,повтарям точно на МЕН има да ми съчувства?


- За какво говориш Джени?-недоумявах.Явно това би я зарадвало-че аз не знам за какво говори и тя ще е онази,която да ми съобщи новината.Е,не исках да я поставям в удобно за нея положение,но сега явно щеше да се наложи.
- Амиии,Алек тръгна с друга.Някаква си Рейчъл.Не знам какво толкова вижда я тая-ти си милиони по-добър избор за него.-Ох,моля ти се спести ми го!Не съм куха-виждам,че не го мислиш...упс,ама нали ти хич не можеш да мислиш...Но забележете,веднага тръгна да плете интриги,е жалко,защото Рейч действително ми беше добра приятелка и не бих я оставила да я плюе...Ще види тя!
- А така ли?Ох,трябва да му се обадя да го поздравя.-чух ахкане от другата страна на телефонната линия,но това ме не спря и продължих.-Как да ти кажа Дженс,никога не съм била влюбена в него и честно беше ми все тая. Той ми беше по-скоро приятел,но как да очаквам ти да знаеш какво е това?Нали същество като теб от индивида без-цапацитет-в-тиквата е прекалено лицемерен,за да си има приятели.И не си мисли,че не виждам какво правиш,имам очи за всичко.Нямаше смисъл от целия ти театър-никога не съм те харесвала,няма и да започна!А и моля те,от есента прекрати лицемерията си откъм моята усоба-достатъчно те търпях и се преструвах.Много ти нездраве!-Затворих телефона.
Ами сега?Мамка му.Добре де,аз нали съм с Лео,ама Алек?Такава съм глупачка-бях забравила за цялата тази простотия.Тъпа,тъпа Адриана!Какво да кажа на Лео?Това,което и аз самата не знам ли?Дали с Алек сме спали или не?Какво изобщо се беше случило,каква беше истината въобще?Трябваше да разбера,но пък и ми трябваше приятелски съвет.Трябваше ми Сиси!Всичката тази ситуация беше прекалено объркана,за да я запазя за себе си,а определено не можех да я споделя с леля.Как щеше да приеме тя новината,че нe съм девствена-вероятно с инфаркт,но какво оставаше тогава за мама?Нямах нужда от експерименти,затова просто се измъкнах от прозореца.Да,и това го направих аз,добрата племенничка-но все пак,съжалете ме хорица,леля беше долу и ако ме видеше щеше да заразпитва за мен и току-виж до Лео се стигне!След 20 минути вървене пеша (можех и по-бързо,но ехоо?8 сантиметрови токчета...)стигнах къщата на Сиси,чиято врата слава богу,тя ми отвори,облечена в потник на Tweety! и къси панталонки.Леко нахлух в апартамента,който ми се струваше доста хубав,но и препълнен със запечатани кашони,обаче това не беше моя работа все пак.
- Хей!Извинявай за късния час,но имам нужда да поговорим.Трябва ми приятелски съвет.Моля те.-замолих се още от вратата аз.
- Адри!Какво правиш тук?Влизай-чувствай се като у дома си!Извинявай,че е толкова разхвърляно,но ще се местим скоро.
Добре,че нямаше никой друг в хола,та се отправихме към нейната стая.Леле,това направо ме накара да преглътна гордостта си и да завидя на Сиси.Беше толкова хубава-с мекорозови тапети,но не като тези тип Barbie Girl,а много по-нежен цвят,прозореца в левия ъгъл на източната стена беше с черна дограма.която странно,но удивително подхождаше на интриора също.От вътрешната страна на прозореца имаше меко одеялце(или поне така ми се стори),постлано на перваза,а до него малко симпатично кактусче.Легло на два етажа се простираше в западния ъгъл като целия горен етаж беше запълнен с плюшени играчки.Усмихнах се на този детайл,господи Сиси все още беше с детска душа отвътре!А като си спомня,че аз нямах много играчки и типичните спомени от детството ми липсват.Всъщност като се замисля,пораснах доста бързо,а и ми се наложи,нямах типичното детство,при мен не беше същото просто.Срещу леглото беше разположена лавица дълга до тавана на стаята пълна със всякакви книги,дори и детските й.Край-след малко ще ме заровят мъките от погубеното детство и ще ревна!Няма да трая дълго още...Не,стаята й беше чудесна,просто какво да ви я описвам...просто си представете стаята на мечтите ви.Лесно е!
- Моля?О,господи,къде?В нова къща тук ли?Сис,защо не ми каза?Голяма ли е?С басейн?Колко етажа...- Сиси ме прекъсна като сложи пръст на устата ми с неразгадаемо изражение,е,поне за момент.
- Адри,успокой се.Местим се в друг град или поне аз.Колежа идва и понеже тук нямам на разположение добра подготовка отивам в-и тогава изригна ентусиазма и цялото й вълнение наведнъж-Манхатън,за да се подготвям.Всичко вече е уредено,даже Дейниъл си намери общежитие още от сега.-Предполагам Дейниъл,гаджето й,но Сиси е от онези романтични момичета,които по-скоро биха казали „приятелят ми”.Да,и аз се учудих,но познанството с нея ми докара и други шокове,така че няма да ми е за пръв път.Вс пак обаче се оказа,доколкото разбрах както тя се изрази: „Преди бях друг човек,гледах само да се забия с някой по-известен,търсех удоволствие на първо място и забавление.Докато не намерих Дани-той ме промени от добра страна,показа ми какво е любов,показа ми колко хубаво е чувството да имаш някой до теб за постоянно,на който можеш да разчиташ винаги и който не би те изоставил просто така.”-Не е ли страхотно?Ще сме заедно!
- Оу,това е супер,но знаеш ли какво-защо не дойдеш да живееш у нас?Имам предвид в стаята за гости..-не го обмислих,направо го изръсих,но хайде де,мама би одобрила,ако опознае Сис,току-виж си лакират всяка сутрин ноктите и пият чай заедно,а и Сиси е като детето,което мама наистина би искала,защото когато бях малка правех доста пакости,а и тя беше много разочарована от мен,че не споделях вкуса й за дрехи,лакове,гримове...общо взето не ме харесваше особено,защото не бях нейното по-малко копие,както се очакваше поне,заради външния ми вид.Да,с годините се спогодихме горе-долу,но между нас никога не я е имала силната връзка майка-дъщеря,такава каквато понастоящем градя с леле Стела,а не с мама.Тате не би възразил,нали него все го няма-по 24/7 в седмицата,ако се е отбил поне 7 пъти за цялата седмица с престой по 20 минутки вкъщи,значи се е объркал,защото не е Коледа...Ето го моя свят!Няма що.
- Адри,би било чудесно,но не мисля,че е някак удобно.,в смисъл когато имаш приятелка ти я водиш у вас на гости,а не като съседка...някак не ми е удобно....
- Ох,моля ти се!Гопсожица дръзка,за пръв път е озадачена.Я стига!Не се притеснявай-мама и тате постоянно са нанякъде и няма да ги виждаш дори,ако те притеснява това.А и съм сигурна,че леля Стела може да говори с майка ти...
- Добре!Дано да стане,та казвай какво има.. Разказвай де!-Настаних се на вътрешния парапет при прозореца,онзи с одеялцето и се облегнах на дясната страна като прихванах коленете си с ръце.Сиси също повтори моята позиция и след като бяхме вече една срещу друга,можех да предположа,че така настанена аз ще започна да й разказвам някоя пикантна история тип Джаки Колинс.Е,почти на прав път е,само че моята неудобна ситуация не е чак толкова объркана и заплетена.
- Ох,ами трябва ми съвет за Лео.В Манхатън имах едно гадже,но не точно гадже,по-скоро вманиачен играч на бейзбол,който ме принуди да тръгна с него,защото щял да разкаже на цялото училище,че сме спали.Разбирай,че тогава бях новата ученичка и репутацията ми беше важна.Естествено не беше толкова лошо да се преструваме,наистина момчето ми стана приятел,но след време двамата не искахме да късаме,защото смятахме,че ще повлияе на приятелството ни и ще спрем да си говорим,или поне така си мислех аз,де.Той дори не ме харесваше по онзи начин,а сега когато всичко с Лео потръгна бях забравила за цялата мелодрама и не знам какво да правя...Оказва се днес,че момчето-Алек,е тръгнал с една моя друга позната...голяма каша,нали знаеш,обичайните сапунки в училищата.
- Първо:Не,не знам! И второ:Ах,ти развратнице!Знаех,си че не може да си такава нимфа-прекалено невъзможно е!-Направих престорено отегчена физиономия,защото на всичко ,което й казвах тя май реагира по същия начин.Нямам представа откъде,но изнамерих една възглавница и я цапардосах по главата лекичко.
- Ей!Аз не съм спала с него,бях пияна и дори не помня какво се е случило,в смисъл не помня дали сме го направили всъщност,онова нещо...Даже докато бяхме „заедно”,не съм го прегръщала дори.

- Ами щом не знаеш,обади му се,звънни му се още сега и го питай какво е станало изобщо.Така ще знаеш дали да изпитваш вина,щом кажеш на Лео.
- Ааа,не не не!Няма да кажа на Лео.-накъсано изпелтечих аз,направо не ми сее мисли за изражението ми в този момент...
- Ари,не знам много за връзките,но ако обичаш някого,а то рано или късно ще се случи с теб и Лео,трябва да си казвате всичко-без тайни.Така правя и аз с Дани,защото той не е само моя любим,но и най-добрия ми приятел.Една връзка се гради на доверие основно,ако ли не тя няма да трае дълго с лъжи.
- Но,ако той ме зареже и...-запротестирах притеснено аз.
- Господи,.ти луда ли си?Първо дали той ме харесва бла-бла,после дали ще ме зареже-глупост след глупост,Адри,казвам ти,спри с това притеснение-ще ме побъркаш.И сега е момента да кажа:Да ти имам жалките проблеми,Адриано!
- Ох,добре,жалка съм,печелиш,но на такъв етап от историята на живота ми,разбирай любовните простотии,съм притеснителна.И хайде от мен да мине,ще се обадя на Алек.Сега!Пускам го на високоговорител,ясно?Затова-гробна тишина!
- Хей,Адри,скъпа как си?-гласът на Алек се подаде от другата страна.
- Ох,зарежи любезностите,знам,че си с Рейчъл.-рязко казах аз,опитвайки се да придам на гласа си повече острота от нормалното.Явно опита ми беше успешен,защото следващото,което се чу отвъд линията бяха някакви жалки мърморения.
- Ама аз..такова...извинявай,щях да ти кажа,но не знаех,кога ще е удобно....просто..
- Все тая,не ти звъня да ти се обадя,знам,че отдавна се харесвате двамата,поне я питай дали не ми е приятелка,господи!Та по проблема:Кажи ми истината-спали ли сме заедно онази вечер?
- Мне.Преди да ме заколиш само по телефона,защото знам,че ти можеш,ще ти обясня защо не ти казах.Когато дойде в училището всички говореха колко мила си била,хвалеха те,затова ме заинтригува и реших да си пробвам късмета.Опитах се да разговарям с теб,но ти вечно ме отбягваше,а и не бих те винил,кой иска да разговаря с досадния бейболист,все пак?Не и момиче като теб.Затова подходих по грешния начин и оттам не исках да ти казвам истината,защото мислех,че постепенно и ти ще се влюбиш в мен,но с времето заформихме по-скоро приятелска връзка,отколкото онази,на която се надявах.А и продължавах да пазя тайната,защото,ами,знаех,че не би продължила да говориш с мен вече.Но един ден,докато те чаках пред блока за поредната сцена от нашия общ маскарад оттам излезе Рейчъл...И останалото е история.
- Значи затова си бил толкова разсеян в последно време,оооу Алек бил си влюбен?!Колко сладко!Добре де,спирам да ти се подигравам.Само да ти кажа,че въпросния ден Рейч излизаше от блока ми след като бяхме учили заедно за писменото по химия.Трябва да затварям,мерси за информацията,наистина ми беше полезна и внимавай с Рейчъл,тя наистина те харесва!-преди да му заобеснявам колко близки сме били чак,че да й кажа за мен и Алек,истината имам предвид,му затворих.И аз си имах работа,така де например един зрител,на който трябваше да запуша устата на втората дума,защото не знаеше що е тишина,и да,познахте,за Сиси става въпрос.
- Такам.Аз тръгвам,пожелай ми късмет и да знаеш,че ако всичко се провали независимо от часа ще съм пред вратата ти ближейки си раните.Мерси за съвета,без теб съм нищо,Сис.-усмихнах й се,хушнах я силно,после тя ме изпрати до вратата.А ето ме сега-на път за новата ми дестинация!
*DKNY-модна линия,съкращението означава-Дона Карън Ню Йорк
**Sephora-доста популярна марка за всякакви гримове и козметики,изобщо нещица за външния вид
***отровно зелено-поне според мен този цвят е съчетание между тъмнозелено и сиво
Нещо тази глава,ох,най-разочарована съм от себе си след писането й.Исках да я дооправя,за да я направя по-увлекателна,но въпреки че съм едва на 6та глава май и аз като свърша ще преработвам писанаците си.Да питам втора част да пиша ли?Смисъл аз имам проблясъци от случки за втората част,но не съм сигурна дали ще мога да я завърша...Много ми стана кофти за цяломесечното ми отсъствие,но съм в София цялата седмица и ще се старая да пиша.Да кажа само,че от сега ще се опитвам да пускам целите глави направо,а не части...

7.Прекалено много разговори,прекалено малко предпазливост
Отправих се към къщата на Лео.Предствете си към къщата,на момчето в което съм влюбена.Ако някой ми кажеше преди само месец,че ще се измъквам от прозореца,ще си продавам дрехите,ще имам истински приятелки и ще намеря някой по-специален бих го посъветвала да развие бъдещето си като комик.Но сега всичко това беше истина.Господи!Наистина всичкото това беше реалност!Прекалено странно,за да мога да повярвам...но е така.Стигнах до къщата на Лео,само за да попадна на Кат.Тя ме заведе до стаята му и когато влязох го заварих да подрежда някакви книги.
- Здрасти...-щом го погледнах,отново увереността ми се изпари..Почувствах как вината царува на лицето ми в този момент.И това не обягна само на мен.
- Имаш да ми казваш нещо.
- Мхм.-колко добре само ме познаваше или просто винаги бях така предсказуема?!Май второто.
- Ами давай,спокойно.-подкани ме той като ми се усмихна укоражително.
Разказах му дългата история,всичко-признах си напълно истината,очаквайки всеки момент той да скочи и да се ядоса и понеже бях сигурна,че ще го направи му дължах поне истината.Но не,той не помръдна през цялото време,смеляйки всяка моя дума и усмисляйки я.Накрая приключих с:
- Беше ми толкова приятно с теб.Бях забравила за всичко в Манхатън-Ако трябваше да бъде още по-откровена,то когато бях с него забравих даже коя съм самата аз.-Е,какво казваш,моля те кажи нещо..
- Ами,не знам защо ми разказваш всичко това,честно казано не разбирам.Не си длъжна да ми обясняваш отношенията с приятеля си,защото от разказа ти разбрах,че вашите отношения са успяли да бъдат само такива.Но нямаше нужда да казваш всичко това,не те задължавам,а и ти дойде тук с онова изражение на сериен убиец,сякаш си направила нещо толкова лошо,а ти дори не си имала физически контакт с момчето.И предполагам всичко е наред?.
- Оох,нямаш идея колко ми олекна,отдъхнах си,сериозно.Мислех си,че ще се разделим и че...-параноичната нотка в гласа ми вече личеше доста.
- Защо бих зарязал най-красивото момиче отвън и отвътре,което някога съм срещал?Заради какво всъщност?Все още не знам защо се впрягаш толкова за всичко,но все пак се радвам,че ми сподели.Чувствам се малко по-малко част от твоя свят.
- Повярвай ми,моя свят не е нищо особено...-отговорих вече милиони пъти по-спокойно.
- На теб ти изглежда обикновено,но аз никога не съм бил нормалния тийнейджър,нито пък сестра ми и не съм много по тези работи,затова тази вечер,моля те,въведи ме в твоя свят,феичке.-ухили се той миловидно.
- Добре.-отвърнах на усмивката му.-Kaжи какво точно искаш да знаеш.
- Какво е да живееш в големия град,в смисъл нямам много точни спомени,когато живеех в Манхатън,защото още бях малък,но искам да знам как е да си жител в това време сега?
- Ами,града се развива определено,ако това те интересува най-точно.Има доста нови занимания,но има и много повече населеност,което би допаднало на човек като теб,но скоро както при мен се случва доста често не би искал нищо друго,освен да се покриеш от шумотевицата за малко.Затова имаме къща далеч от центъра на града,където не бих казала,че се усеща тишината,но е приемливо при положение,че знам колко шумни са манхатънци.
- Чакай малко,докато разказваше всичко това спомена нещо за човек като мен.Би ли ми обяснила какво значи това?Какъв съм в твоите представи?
- Много интересен,забавен,общителен,любознателен,усмихнат,ведър,винаги обичаш да пробваш нови неща, добър компаньон си,от това което ми каза Кат май си и инат.-изкикотих се.-Винаги си отворен за приятелства,целуваш се страхотно,опа,това го казха на глас.Все тая и естествено позволяваш на хората да те опознаят,права ли съм или не?-погледнах го предизвикателно,очаквайки отговор,но вместо това незнайно как той започна да ме хипнотизира с гарвановочерните си очи,приближи се до мен и ме целуна лекичк,а след това мина прошепна:
- Не.Грешиш позволявам само на смайващо красиви девойки да м опознаят толкова отблизо.

- Е,тогава добре.Няма лошо.Но опознаването съдържа и говорене,нищо че се наслаждавам и на целувките.Но просто отбелязвам.-Лео се отдръпна от мен като седна на леглото си и ми направи знак да последвам примера му.Седнах до него и най-неочаквано той обгърна кръста ми с ръцете си,притисна ме по-силно към себе си и усетих как ме затопля приятно в прегръдката си.
- Нищо не каза за прегръдките по време на разговори.-изсъска той още по-съблазнително,ако изобщо беше възможно повече.
- Стига де,приятно е,но е и също така разсейващо.Нали искаше да ме опознаеш,а ти започна да си играеш на съблазнител с мен.-скастрих го аз.Наистина започна да ме изнеря,това че си изпробва чара върху мен,караше ме да се чувствам слаба,уязвима-марионетка.
- Другият ми въпрос,госпожице е:колко си имала преди мен?Ахнах,Той да не би току-що да...?Господи,сега пък ме манипулира с въпросите си,стига дееее!
- Николко.-отговорих равно.Но по развеселената му физиономия разбрах,че не ме е взел на сериозно.
- Лъжеш.-прошепна ми той.
- Не лъжа.Ако не си забелязал по опита ми в целуването не съм добра в това,даже първата ми целувка беше с теб.-оправдах се,казвайки истината и усмихвайки му се гордо.- А ти колко си имал преди мен,хъх?-предизвиках го аз.
- Доста...-настъпи пауза-..малко.
- Е сега вече мисля,че ти ме премяташ,така ли е Лео?-повдигна вежда в очакване на отговор.
- Така е.Тук няма никакви хубави девойки и честно ти също си ми първата приятелка.-усмихнах се със задоволство.
- Ами добре тогава.Радвам се.Други въпроси?-запитах го,очаквайки още някой гаден предизвикателен въпрос,но Лео ме изненада.
- Какво предс

Глава първа
Началото на едно приятелство
Та, да започна. Казвам се Максимия Джейнс. Имам по-голям брат, който е малко по-добре от мен, на име Джей (на 18 е), майка, която се казва Деметрия и баща на име Дейвид. Знам, знам - Толкова много Д-та! Нищо чудно, че съм черната овца семейството. А, чудите ли се защо името ми е толкова странно. Много лесно – родителите ми са искали още едно момче, но им се родила дъщеря(при това социопат). Ако им се бе родило момче, щяха да го кръстят Максим, затова съм Максимия. Може малко да ви обърка, но трябва да загреете да използвате пихтиещото вещество в черепа ви. Нека малко да ви обясня как изглеждам. Аз съм на 17 години, имам сатенено-кафява коса, светло сини очи и светла кожа. Много си приличам на външен вид с родителите и брат си, но както ще разберете по-късно, не си приличаме по характер. Живея в едно малко градче на име Гордистоун, Тексас, което се намира близо до океана. Имам две приятелки – Мелиса Гордън и Геветина Стеърс. Също имам много приятели момчета, но един от тях ми е най-добър приятел – Нейтън Тикнот. Мелиса е блондика, но със зелени очи – аз й казвам, че е пълното определение за тъпа блондика, ама тя не ми вярва, хем и аз не дружа с тъпачки. Гевентина е дъщеря на богат инвеститор в Гордистоун и когато Гевентина пристигна тук, всички я мислеха за надуто, претенциозно момиче, но тя не беше. Вярно, често говореше за неща, които ме влудяваха, но е забавна. Гевето има тъмно руса, кафява коса и кафяви очи. Та сега трябва да ви разкажа за деня, в който историята ми трябва да започне. Ооо... чакайтеее! Забравих Нейтън, нищо, често се случва. Та, значи, Нейтън го познавам още откакто се помня – абе, накратко голям досадник е, но е вярно кученце (нищо чудно, че не исках куче, като бях малка). Наистина верен приятел е и макар и да ме нервира като за световно не знам какъв ще е света без него. Нейтън е малко по-висок от моите 1,64м. Има тъмно кестенява коса и зеленикаво-кафеви очи.
Сега най-после ще почна истинската история. Средата на август е и аз отивам на лагер около Сан Антонио – най-после без родители, брат, приятели, които те влудяват и да ти идва да вземеш куфненския нож и да ги заколиш (веднъж за малко да се случи). Този лагер е за млади таланти и аз отивам там с писане. Обожам да пиша песни и разкази, също мога да свиря на пиано и китара, но не съм сигурна в гласовите си данни. Нямаше да ме има за две седмици и щях да се върна точно за първия учебен (смъртоносен) ден. Качих се в автобуса, който отпътува от Портланд, заедно с всички тийнейджъри, които не познавах. Седнах по-назад на една двойна седалка. Изкарах си МР3-то, пуснах музика и се загледах от прозореца. По едно време някой ме побутна и се обърнах. Едно момиче с кестенява коса, тъмно кафеви очи и мила усмивка каза:
- Извинявай, мога ли да се седна до теб?
- Да разбира се. – отвърнах аз.
- Приятно ми е. Аз съм Наташа Кук. А ти си?
- Аз съм Максимия Джейнс, но ме наричай Макс. От къде си?
- От всякъде и никъде. – не схванах нещо и явно Наташа разбра. – С родителите ми често се местим и засега сме се настанили в Портланд, но не зная за колко дълго.
- Аз съм от едно малко градче Гордистоун. След това разговорът ми с Наташа продължи до края на пътуването. Разбрах, че и Наташа има брат, но той е колкото нея и също е в автобуса, но с приятел и не искал да седи с нея. Момчета. Какво да ги правиш? Също Наташа е на лагера с танци – щяхме да си прекараме страхотно заедно.
Когато стигнахме в лагера, слязох последна. Лагера представляваше 20-25 бунгала едно до друго, до една гъста гора и на няколко метра от океана. Изгубих ума и дума щом видях къде ще прекарам следващата седмица. Беше невероятно красиво!
- Така, всички, елате тук! - някой се извика. Като погледнах беше една висока млада жена с дълга черна коса, зелени очи и правоъгълни очила. Аз видях Наташа и отидох до нея. – Ще ви кажа как ще сте разпределени. Ще бъдете по трима в бунгало. За да видите в кое бунгало сте и с кого проверете списъците. На момчетата е отляво, а на момичетата – отдясно.
Тогава Наташа понече да тръгне след тълпата, но аз я спрях.
- Чеки, малко, Нат. Ще видиш след точно 5 минути няма да има никой там и ще видим къде сме. – Наташа ме погледна с недоверие, но остана с мен. След точно 5 минути вече нямаше никой около списъците. – Е, какво ти казах. – се засмях аз.
- Хайде, Макс, да проверим къде сме. Дано сме заедно!
- Спокс! Ако не сме в едно и също бунгало, ще натровя живота на тези, които ще са с мен. – злобно отвърнах аз.
Когато проверихме списъка ни, видяхме, че сме заедно.
- Ураа! – изписка Наташа. – Ще сме заедно! При това само двете!
- Жалко! – отвърнах аз, а Нат ме погледна сърдито. – Не, че не се радвам, а просто ми се искаше да съсипя на някой живота. Както ти казах в автобуса, аз съм си зла по природа.
- Не си зла! Според мен си дори миличка! – усмихна се събеседничката ми.
- Да, но само защото те харесвам. Иначе щеше да си помислиш, че съм самия Дявол! – изхилих се злокобно.
След това тръгнахме към бунгало 10, където щяхме да се настаним. Аз помагах на Наташа с багажа, защото тя беше помъкнала два куфара, а аз само едно малко сакче – все пак това беше лагер, не модна фиеста!
- Ей, сестричке! Явно си си намерила приятелка! – извика някой за нас. Обърнах се и видях, че е някакво момче, което много си прилича с Наташа. – Дано не е толкова смотана като тебе!
- Уфф, Саймън, престани! – започна да руптае Нат. – Обиждай мен, но остави Макс.
- Макс? Така ли се казва приятелката ти? Ако не приличаше на момиче, щях да кажа, че е момче. – изсмя се Саймън, а аз вече кипнах.
- Абе, ти за кой се мислиш? Не ме познаваш дори, а ме обиждаш! Хем и какво ти е направила сестра ти, за да се държиш така с нея? – ядосах се аз. – Престани да ни обиждаш и отивай да си гледаш работата!
- Уф, добре бе! Много го сме раздразнителни! – отвърна Саймън с вдигнати ръце. – Тая е много луда. – каза той тихичко, докато отиваше в противоположната ни посока.
- Чух това, мухльо! – изкрещях след него.
С Наташа намерихме бунгалото си и влязохме вътре. Имаше три легла, но ние естествено щяхме да използваме само две. Аз се настаних на легото до прозореца и заогледах бунгалото.
- УОУ! Имаме собствена баня. – каза Нат. – Ще си прекараме страхотно!
- Да, сигурна съм, но по-добре да отиваме към столовата, защото е седем без петнайсет, а трябва да сме там в седем. – посетих аз и двете тръгнахме към столовата.
Лесно я намерихме, защото беше най-голямата сграда наоколо. Влязохме вътре и видяхме, че имаше много хора.
- Олеле! Как ще си намерим място? – попита Наташа.
- Споко. Моят орлов поглед ще открие специално празна маса за нас. – Наташа се засмя.
- А, ето! Онази маса е свободна! – рече приятелката ми и ми посочи две празни места.
- Е, какво ти казах! Намерих маса за нас! – захилих се и Нат се присъедини. Двете седнахме на свободната маса, която беше точно нещо, което наподобяваше сцена, и зачакахме.
Глава втора
Познати лица

Та, както разбрахте, аз и Наташа седнахме на свободната маса и зачакахме да започне и аз не знам какво, може би откриването. Тогава чух зад себе си най-гадния глас на земята.
- Виж, ти! Кой се извъдил тука? Психото с момчешкото име! – обърнах се и видях Париж Силвърс. Да Париж, не Парис. Що за скапано име! Париж е най-популярното момиче в училището ми. Какво очаквате, щом си си боядисала косата в платинено русо и имаш изцъклени отровнозелени очи кой няма да те харесва. С Париж бяхме най-добри приятелки, но по с течение на обстоятелствата, вече не сме.
- Я, Париж! Какво правиш тук? Мислех, че това е лагер за таланти, а не лагер за пазаруване. – казах аз и видях, че много хора са се обърнали към нас и се захилиха.
- Много си забавна, Макси. Но и аз съм имам талант, който е доста изявен. – отвърна Париж.
- Вярно, извинявай! Не знаех, че тъпеенето се смята за талант. Наистина си добра в това. – ухилих се аз и Париж се обърна ядосана и тръгна към друга маса, на която видях братът на Наташа да ме гледа ядосано.
- Супер я подреди, Макс! – засмя се приятелката ми.
- Ей, Нат! Това не е ли брат ти? Как се казваше? – попитах я и видях как усмивката й замръква.
- Да, това е той – Саймън.
- Защо е толкова груб с теб? Дори аз и по-големия ми брат се търпим повече.
- Ами... Със Саймън преди освен брат и сестра, бяхме и най-добри приятели. Говорехме си за всичко, но...
- „Но” какво?! – нахалствах аз – Хайде, де! Можеш да ми се довериш!
- Ми, добре. След като се преместихме за пореден път в Аризона в град наречен Ипсос до една гора, брат ми се влюби в най-популярното момиче в новото ни училище – Мишел Бруслес. Тя е хубава с дълга червена коса и черни очи, но не и нещо по-специално. Явно Мишел също знаеше, че Саймън я харесава и му погоди ужасен номер. Веднъж след училище ни настигна и го попита дали искат двамата да отидам на кино – още тогава разбрах, че има нещо лошо в начина по който го гледаше, с онези тъмни черни очи. Саймън естествено прие. Не знаех какво се е случило онази вечер с подробности, но брат ми не се бе прибрал вечерта. Намериха го завързан в гората за едно дърво – явно Мишел и приятелите й са го довлекли до гората и са го завързали. На следващия ден заминахме отново и оттогава брат ми се държи така зле, а аз наистина го обичам. – разказа Наташа и започна да ридае.
- Олеле, това е ужасно! Заради тази крави като тая Мишел, момичетата са презирани от момчетата. Не плачи! Сигурно и той те обича Нат, но просто вече не може да се довери на никой и затова се държи така. – поуспокоих я аз.
- Ъ... Извинете, може ли да седна на масата ви? – чух глас зад мен и се обърнах. Това беше едно слабичко момиче със сламеноруса коса, топли кехлебарени очи.
- Да, заповядай! – усмихна се Наташа.
- Благодаря! Аз съм Камила! Приятно ми е. – каза радостно момичето.
- И на нас! Аз съм Наташа, а това е Макс!
- Здрасти. – усмихнах се едвам-едвам аз. Камила седна до Наташа и попитах от любопитство.
- Не се обиждай, но защо не седиш с момичетата от твоята стая?
- Ами, те не ме харесват много. Едната от тях е тая Париж. Май е звездата на лагера и всяко момче се обръща да я огледа, а за другата – тя пък е приятелка на Париж. Просто се ненавиждаме взаимно. – изсумтя Камила.
- Е, ако искаш Ками, можеш да се премстиш при нас! Ние сме само две в едно бунгало и има място за нас, нали така Макс?
- Да, щом искаш. – продумах аз. Вече ми беше станало ужасно скучно. – Уф, скучно ми е!!! Няма ли най-сетне да започва това откриване? Вече наближава 7:30!
Чу се тихо туп и погледнах към сцената. Там се беше качила младата жена, която като пристигнахме ни беше подредила.
- Здравейте, всички! Аз съм Лаура Амнил – управителката на лагера. – чуха се ръкопляскания от някъде. – Тази година ще се опитаме да усъвършенстваме талантите ви. Имам изявление за вас! В следващите три дни аз и вашите преподаватели ще ви прослушаме, така да се каже и ще ви сложим в допълнителна паралелка! – в този миг се чуха много радостни викове. – Та, няма сега да ви занимавам, а ще ви оставя да се навечеряте. Потърсете се в списъка за прослушването, за да разберете кога ще бъдете прослушани, а през останалото време ще се забавлявате. Уроците няма да продължат, докато всички не минат през прослушването! – след последното нямаше как да не подскоча от радост и всички ме зяпнаха. Тогава кротко си седнах на стола.
- Хайде да отидем да си вземем вечеря от шветската маса, Макс. – предложи Ками.
- Да, добре. Хайде. – отвърнах и последвахме опашката, която се нареждаше, за да може, който каквото иска да си вземе.
Глава Трета
Музикална дарба

След като вечеряхме, аз отидох в бунгалото малко да попребера, докато Нат и Ками отидат да вземат куфара на Камила от „бившото” й бунгало и да проверят кой кой номер е за прослушването. След като всички бяхме в бунгалото, разбрах, че аз съм №41, Нат - 48, а Камила – 27 , тоест и трите бяхме на прослшване на втория ден. Предупредих, че отивам да се изкъпя и влязох под душа. Имаше топла вода, но аз използвах студена – ново качество, което трябва да знаете за мен е, че аз съм мазохистка. Мислих си за тъмнокафевите очи на Саймън. Да той беше сладък, но първо никога нямаше да забележи момиче като мен и второ той не може да се довери на никое момиче и сигурно просто ги използва. Уфф, Максимия не мисли за това момче по този начин! Едно почукване на вратата на банята ме изкара от размишления.
- Макс, ще излизаш ли скоро? – възмущаваше се Нат.
- Еее! Стига де! Човек от вас и един душ не може да си вземе! – изсъмтях аз, увих се с кърпа и излязох – Ето, доволна ли си?
- Сега – да! – засмяха се Наташа и Ками, а аз се нацупих.
Навлякох се набързо в моите любими пижами, състоящи се от черен потник и черни къси гащета и седнах на леглото. Взех моята любима книга „Здрач” от сака си, застанах в легнала поза с главата надолу и започнах да чета. Не след дълго ми омръзна и погледнах да видя какво прави Нат – тя танцуваше балет, а Камила гледаше нещо на лаптопа си.
- Абе, хора! Айде да правим нещо. Просто не мога да вися с две други момичета и едиственото, което да правя е да чета. – възроптах аз.
- Ами, предложи нещо. – каза Наташа.
- Ми, добре. Караоке. На лаптопа си освен програми за записване имам и караоке, та може да пеем. – предложих аз. – Оо, Кам, ти с какво си тук?
- С рисуване.
- Чудесно! Значи няма певица тук и може да се смеем на воля. – ухилих се аз. Нат и Ками седнаха на леглото ми и зачакаха. – Ей сега ще стартирам програмата и направо може да пеем, само да свържа този микрофон.
След две-три минути всичко беше вече готово.
- Хайде, Кам, ти си първа. – подканих аз.
- Добре, добре. Нека аз да съм жервоготовното агне. – изпуфка тя. – Коя песен трябва да пея.
- Ами, ти си избери. Чакай... ето го списъка.
- Я виж ти! К’ви яки песни имало тука, бе! – засмя се Камила. – Избрах си вече. Да почвам ли?
- Да, хайде де, нямаме цяла нощ. – почна да се нервира Наташа.
- Добре. Започвам.

След като свърши с песента, която пееше Ками, направо не можех да дишам от смях. Не вярвах, че човек може да плаче и да се смее безутрешно в едно и също време. Едвам дишах и погледнах към Наташа – тя също си умираше от смях.
- Какво толкова ми куча в пеенето, та не можете да спрете да се хилите! – тръсна се Камила.
- Нищо... лично..., Кам, но твоето пеене... е ужасно! Дори... тоновете не... уцелваш! – едвам казах аз и отново потънах в блажен смях.
- Нищо лично трънци! А ти, Наташа, какво мислиш?
- На същотот мнение съм с Макс. Пеенето ти е толкова ужасно, че в скоро време щях да оглушея! – изхили си Нат, при което аз се разсмях още повече и буквално се свлякох от леглото.
- Е, ми тогава твой ред е да пееш Нат. – каза Ками, седна на леглото ми и се нацупи.
- Добре, добре. Харесах си песента на Rihanna – Rehab.


След това изпълнение вече трябваше да отида в болница. Просто не можехме аз и Кам да спрем да се смеем!
- О... не... мога... да... дишам! – казах набързо и излязох на чист въздух. Стоях вън за около една-две минути и пак влязох.
- Е, това вече бе по-зле и от на Камила! – захилих се аз, а Наташа се нацупи.
- Тогава, какво ще кажеш да пробваш ти да пееш. Хайде твой ред е! Сигурна съм, че ще се смеем много повече с Кам след твоето изпълнеие. – рече Наташа с дяволита усмивка.
- Добре, но ми дай малко време да подишам чист въздух. – и си поех дълбоко дъх. – Вече съм си харесала песен.
- Коя е? – полюбопитства Камила.
- Е!! Няма да ви кажа, а ще ви покажа! – и пуснах караокето.
Отдавна не бях пяла и беше много приятно чуство да изпея тая готина песничка.
- Б-боже, мой! – едвам продума Наташа с ококорени очи. – Ти вълбще знаеш ли колко невероятно звучиш?
- Не, защо?
- Не е трябвало да се запишеш с писане, а пеене! Невероятна певица си! Нали така, Камила?
- Да, направо нямам думи. – много се развълнува Кам. – Добре, че е просушването, за да те чуят и други хора как пееш.
- О, не, не. Няма да пея пред други хора. Не съм готова, хем и не съм сигурна в гласа си. – стреснах се аз.
- Е, добре, както искаш. Колко е часът всъщност? – попитам Кам и погледна часовника си. – 1:24! Трябва да си лягаме.
- Защо??? – какво толкова ставаше.
- Трябва да си лягаме най-късно в 12 часа. Не чули, когато го казваха?
- Не. Явно съм се заблеяла. – отвърнах аз.
- Хайде, наистина да си лягаме, че се изморих. – рече Наташа.
- Права си. Утре ни чака работа. – казах аз и се мушнах в леглото. – Лека, момичета.
- Лека, Макс. – чух как казаха Нат и Кам от другите краища на бунгалото – явно й те са си легнали. След като се отпуснах в меките завивки, започнах да сънувам много интересен сън...
Глава Четвърта
Сутринта
Но какво е това, в което се оглеждам? Вода?... Океан от звезди?... Не – това се най-красивите сини очи. Дълбоки и бистри, като езеро прозрачни. Пълни с обич и радост. Чии са тези очи? Не, не са моите. Моите са пълни с тъга и отчеание, а тези преливат от щастие. На кого принадлежат тогава? Как искам аз да разбера! Как искам да ги целуна намига! Но защо тез очи красиви, се отдалечават, както всичко друго, което минава покрай мен. Искам да ги задържа, искам ги за себе си! Но очите сини, изчезват в тъмнината и ме оставят с приятелката самотата. В следващия миг се събудих и се опитвах да си спомня този странен сън, но ми се губеха много моменти. По едно време осъзнах, че вече съм на крака и проверих колко е часът. Беше 7:15, а закуската започваше от 8 до 10 часа. Отидох да се изкъпя, защото наистина имах нужда от студен душ, който да ме събуди. Влязох в банята и пуснах водата. Мислих, че съм от часове в банята, но когато излязох беше едва 7:30. Навън беше слънчево, затова облякох един виолетов потник, ¾ черни панталонки и отгоре един тънък черен суетшър. Хванах косата си на конска опашка и погледнах към приятелките ми. Наташа и Камила толкова сладко спяха, чак им завидях.
- СТАВАЙТЕ, ПОСПАЛАНКИ!!! – изкрещях се с пълно гърло и видях как Нат падна от леглото.
- Ама, ти наред ли си? – развика се Кам. – Виж колко е часът, а ти ни стряскаш.
- Извинете, но е 7:30 и имате половин час, за да се изкъпете и облечете. – лукаво се изказах аз. – Та, хайде де, няма много време.
- Ами, ти! Няма ли да се къпеш? – попита Наташа, когато се беше вече изправила и потъркваше гърба си – явно здравата се е тръшнала.
- Не. Аз ви изпреварих, поспаланки такива и се изкъпах. Сега имам свободно време и ще си поджавъркам на лаптопа. – изплезих им се аз и седнах на леглото.
Отворих моето Macbook-че и си пуснах Microsoft Word. Там обикновенно записвах песните си, които наброяваха вече 10-15. Имах идея за какво да е новата ми песен и я започнах. Аз съм ужасно добра в римите и бързо си измислям песните. Когато приключих, беше 8:05 и извиках.
- Ехоо!! Закъсняваме. Хайде да тръгваме! – от банята излязоха Нат и Камила и двете сложили черен молив и гланц за устни. – Сори, приятели, ама защо се гримирвате още от сутринта?
- Ми, Макс, не се знае кое момче ще е в столовата. Така ще ни забележат повече момчетата. Трябва и ти да се гримираш. – препоръча ми Наташа.
- Не, не, не! Гримирам се само за специални случеи и при това един-два пъти годишно за Хелуин, когато се правех на вещица! Уф, хайде да тръгваме! – ядосах се аз.
Когато взех GSM-а и портфейла си и ги сложих в джоба на панталонките, излязохме от бунгалото и аз го заключих. След това тръгнахме към столовата. Там нямаше много хора и седнахме на една от свободните маси по към храната.
- Вие, хора, отидете да си вземете нещо за хапване, докато аз пазя масата. – казах по-ведро аз.
- Добре, Макс. – усмихна се Наташа и двете с Камила тръгнаха към шветската маса.
Струваше ми се, че стоях сама на масата с часове и стомаха ми къркореше като за световно! Тия момичета защо се бавиха толкова? Докато те си взимаха храна, аз наблюдавах момичетата и момчетата, които влизаха в столовата и се настаняваха на масите. По едно време зърнах как двете ми приятелки най-после идваха с чинии пълни с храна.
- Боже, защо се забавихте толкова? – попитах аз. – Отекчих се.
- Е, трябва да се научиш да си по-търпелива. – усмихна се Камила. – Хайде, вече можеш да отидеш да си вземеш закуска.
- Наистина ли? Най-после е позволено на бедното, добро, мило момиче да отиде и да закуси! О, благодаря ви! – вярно преиграх много, но след думите ми, аз, Нат и Кам се засмяхме.
Взех една чиния и почнах да оглеждам с какво да я напълня. Видях пържени картофки и просто не можах да устоя! След това си взех няколко наденички, яйца, малко краставички и домати, една ябълка и портокалов сок. Знам, знам. Ям прекалено много за момиче, но просто съм си такава. Не съм като ония анорексички дето с един стрък целина ще наяждат! Когато се обърнах да тръгна към масата, видях, че там беше отишла Париж. Какво ли искаше този път. Приближих се и чух:
- ... Както ви казах, масата е запазена. Така че се разкарайте.
- Тази, която ще се разкара, си ти! – Париж стреснато се обърна към мен. – Масите не могат да се запазват! Затова, ако обичаш, си разкарай мазния задник от тук. – казах аз със спокоен глас, но на лицето ми личеше дяволитата ми усмивка.
- Ами, ако не искам да се махна. Ще ви накараме да се махнете! – заплаши ни богаташкото момиче.
- Кой ще ни накара да се махнем? Ти и твоята долнопробна групичка. Моляя ти се! Пределно бях ясна да оставиш мен и приятелките ми да закусваме, затова седни на друга маса! – вече се изнервях.
- Ей, писано! Какво става тук? – Саймън се приближи и хвана Париж през кръста. – Тия да не ти досаждат?
- По-скоро тя ни досажда. – рече Нат.
- Някой позволявал ли ти е да говориш, Наташа? – ядосано каза Саймън.
- А някой позволявал ли ти е да й държиш такъв тон? – отвърнах аз със същата интонация.
- Ти да не би нещо да се заяждаш с мен? А? – попита той.
- А ти нещо да не си търсиш белята? А? – разпалих се аз.
- Точно от теб, няма да я получа. – захили се Саймън.
- Оуу. Явно Френската принцеса не ти е казала колко момчета съм набила и ти няма да правиш изключение! – повдигнах вежди аз и се ухилих лукаво.
- А, явно сестра ми не ти е казала колко буен характер имам! – изръмжа Саймън и се приближи до мен. Вече почти бяхме опряли челата си едно до друго.
- Каза ми, но това няма да ми попречи да ти сритам задника следващият път като те видя. – заплаших го аз.
- Хайде, мила. Да седнем на другата маса. – сладко продума Саймън на Париж и двамата потеглиха към друга маса. Не бях забелязала преди, но сега вече много хора зяпаха в наша посока.
- Пфф! Те пък какво зяпат? – ядно попитах, когато седнах на масата и почнах да ям.
- Ами, ако не беше разбрала, ти затапи най-готиното момиче и момче в лагера. – каза Камила.
- Ужас! Ненавиждам Париж още от малка, хем и Наташа, сори, но брат ти е голям задник.
- Да, права си! – засмя се Наташа, а аз отхапах от едната наденичка. – Макс, как може да ядеш толкова много? Аз дори и половината не мога да изям!
- Е, приятелки, това е разликата между мен и вас. Аз, висшето създание, имам нужда от много храна, за да раста, докато вие се задоволявате с остатъците! – засмях се аз.
- Хайде яж, че ще се стъмни докато закусиш! – руптаеше Ками.
- Спокойно, до 2 минути няма да има нищо в чиния. – казах аз и започнах да ям на бърза скорост.
Глава Пета
Дилемата с банския
Нямаше и 2 минути и от закуската нямаше следа.
- Божичко! Беше права! Ти наистина ядеш храната ужасно бързо. – ококори очи Нат.
- Еми, аз не ви ли казах, бе? Аз съм машина, човече! – изхилих се аз.
- Хайде да отиваме да се преобличаме, ако сте приключили с закуската. – подсмихна се Кам.
- Ами, аз съм още гладна. Дайде само още малко да си взема храна ... за изпът. – допълних аз.
- НЕ! – изкрещяха в един глас приятелките ми.
- Добре, добре. Споко! – стреснах се аз.
Излязохме от столовата и видях няколко души, които трескаво отиваха към друга голяма зала – сигурно студиото за танцуване, където щеше да се рповеде прослушването. Когато се прибрахме в бунгалото всяка от нас отиде до куфара си (в моя случей сак) и почна да рови. Аз търсех любимия си черен цял бански – точно за плуване. Аз май не ви казах, че плувам много много бързо, но не участвах в плувния басейн на даскалото, защото не бях от обичаните момичета там. Най-накрая го намерих, естествено на дъното на куфара ми.
- Намерих го! – извиках аз и вдигнах глава.
- Ти с това нещо ли ще си облечена? – попита ме учудено Ками.
- Да. Какво ми е на банския?
- Нищо, но е цял! Целите бански не са за плаж. – каза Наташа.
- Ами, вие тогава какво ще обличате?
- Аз съм с любимия си розов бански, който е на две части. – усмихна се Камила. Камила беше готина, ама аз МРАЗЕХ розово. Просто беше много лигаво. Любимият ми цвят е синьо. Странно, вече имаше прекалено много съвпадения свързани със синьото.
- А, ти, Наташа?
- Ами, аз ще съм с оранжево-черния си бански. И той е на две части. – скомно рече Нат.
- Супер! Аз ще съм изрода със скапани бански! – вече бях в агония.
- Спокойно! Дай да потърся из сака ти. Може да открия нещо. – успокоиме Кам и започна да рови в сака ми.
- Не се надявай на много. Имам само един бански на две части и съм сигурна, че не съм го сложила в сака. – рекох с развеселен глас. Не че не ми харесваше банския, но беше, хм... как да го кажа... прекалено разголен за мен. Да не си помисли те, че съм кат ония монахите, дето като те видят по къси панталонки и потник се хващат за главата. Просто ме беше срам да се показвам в нещо различно от дълги спортни панталони, тениска и суетвър. Майка ми ми беше купила единствения ми двоен бански за началото на лятото, но аз така и не го облякох. Чудно защо майка ми все се мъчи да ме накара да се обличам като фръцлите от училище – всичко в розово! Ми, аз съм си супер с моите дрехи! Като бях по-малка брат ми ме взимаше да играя с него и приятелите му футбол. Познайте къде ме слагаше да стоя. Да, точно – на врата. Беше ме страх от топката, защото всеки път ме удряха в главата, после се питате защо съм чалната! Изведнъж Камила ме извади от моите мисли.
- Макс, да не говориш за този бански? – обърнах се с насмешка. Не, не можеше банския, който майка ми ми беше подарила да бъде там. И тогава бум! Точно този син двоен бански в прозрачно пликче с надпис „От мама”.
- Не може да е истина! – едвам продумах аз, а Камила се усмихна широко. Мамка му! Кой идиот е сложил двойния бански в сака? Майка. Не, не е тя. Първо не беше влизала в стаята ми, иначе нямаше да ме пусне преди да разтребя кочината, в която стоях по-голямата част от живота си и второ бях си направила сака 10 минути преди да тръгнем. Просто не може да е тя. Тогава, кой? Чакай малко! Брат ми настоя да ми занесе сака до колато, докато аз отида и закуся. Точно той може да е! Само той би ми го причинил!
- Дяволите да го вземат! – извиках аз силно, чак стреснах момичетата.
- Кой? – попита Наташа.
- Брат ми! Ах, този плъх ми е сложил банския в сака и сега като гледам физиономията на Камила, трябва да го облека. Така ли?
- Да, ще го облечеш! – захили се Камила и след нея и Наташа се засмя.
- Точно така! Смеeте се на мой гръб! – намусих се аз.
След това се наредихме да се преобличаме и аз естествено бях последна. Докато чаках двете ми приятелки да се преоблекат, аз си седнах на лаптопа и видях, че няма нет. Бах ти и късмета дето го имах! Винаги имах алтернатива и взех от нощното си шкафче книгата „Здрач”. Аз винаги чета много бързо, впрочем всичко при мен е бързо и много – закуска, четене, говорене. Отворих на страницата, на която бях стигнала предишната вечер и продължих. След като Наташа и Камила се бяха преоблякли, трябваше и аз да се размърдам.
- По-добре отидете и запазете шезлонзи. – подсетих ги аз. – Аз ще се преоблека и ще дойда при вас.
- Добре, но да облечеш синия бански, защото ще си изпатиш, ако те видя в черния цял бански. – закани се Ками. Вярно, че не е познавах от скоро, но едно знаех за нея – изпълняваше заканите си.
- Споко. До 20 минути ще съм на плажа, а вие тръгвайте, че места няма да останат. – усмихнах се. Двете ми сълагернички излязох от бунгалото, като ме оставиха да се обличам.
- Е, явно останахме само аз и ти, бански! – казах аз на синия си бански. Колко съм луда, чак с бански си говоря!
Влязох в банята, съблякох се и си сложих банския. Горнищетото е триъгълно, а долнищетото тип боксерки. След като се облякох се погледнах в огледалото. Не изглеждах зле, тъй като бях слаба, което беше плюс, но също и имам доста развити гърди, така че и да искам, няма да остана незабелязана поне от момчешката част. Оставих косата си пусната и излязох от банята. Взех от сака си един къси дънкови кащета и черен потник и ги облякох. Взех си една плажна чанта и сложих в нея книгата си „Здрач”, GSM-а и плажна хавлия. Обух си червените джапанки, сложих си черните слънчеви очила и излязох навън. Заключих вратата, сложих ключа в чантата и се запътих към плажа.
Беше вече 11:30 и имаше много хора, но идваха и още. Когато усетих пясъка под краката си, започнах да се оглеждам за Наташа и Камила. Видях ги печащи се на два шезлонга до трети празен. Сигурно беше за мен. Приближих се и седнах на сезлога.
- Който и да си, се махни. – каза Наташа. – Запазено е.
- За кой, ако смея да запитам. – едвам сдържах смеха си.
- За теб! – изправи се Нат и се ухили. – Явно реши да дойдеш със синия бански.
- Имах ли друга опция? По-добре публично унижение, от колкото убийство, нали така Кам? – попитах.
- Да, наистина! – засмя се Ками. – Хайде махай тия дрешки и легни малко да се попечеш.
- Ама, аз мислех, че ще плуваме! – възроптах аз.
- Дано, но първо да се запасим с витамин Д и после. – философтва Ками.
- Добре. – примерих се аз и станах да се събличам. След като се съблякох, погледна към Камила и Наташа, които се бяха опулили срещу мен.
- Уоу, Макс. Не знаех, че си толкова... ъм... надарена. – едва се сдържаше да не се разсмее Нат.
- Защо? Какво ми има? Смешно ли изглеждам?
- Не, напротив. Този бански те кара да изглеждаш трепач. – смигна ми Камила. Аз си сложих плажната къпа на шезлонга и легнах него.
Бях поизправена и оглеждах наоколо. Имаше много момичета, които или се печаха, или играеха волейбол, или плуваха. Ах, водата. Толкова солена, красива и... солена! На около 50 метра от нас няколко момчета играеха волейбол. Нямаше нищо интересно, затова извадих „Здрач” и отново започнах да чета. По едно време чух едно туп и се огледах. Топката на момчетата, които играеха волейбол явно беше отскочила до нас. Аз станах и взех топката.
- Насам! – провика се едно от момчетата и започна да размахва ръце. Да не мисли, че съм малоумна? Веднага бях разбрала къде да върна топката и без негова помощ. Хвърлих топката във въздуха и бих един от моите дълги сервиси. Топката се приземи право в главата на момчето и приятелите му започнаха да се смеят. Аз се усмихнах и се обърнах към момичетата.
- Ехо, кога ще влизаме във водата? – попитах.
- И аз искам също. – каза Наташа.
- Добре, айде да отидем. Но кой ще ни пази нещата? – рече Камила.
- Никой няма да ни ги открадне. Има прекалено малко хора. Искате ли да отидем до кея. – предлобих аз.
- Да! Там ще е яко! – отбеляза Кам и тръгнахме към кея.
Глава шеста
Кеят
Кеят беше към края на плажа, затова имахме да върви достатъчно много. Изведнъж чух глас зад себе си:
- Ехоо! Чакайте! – някой мъжки глас се чуваше, но аз си продължих на пред.
- Макс, чакай. Май нас викат. – каза Наташа и се обърнах. Видях едно момче как тичаше към нас.
- Здравейте! Как сте? – попита то.
- Много добре. – отвърна развеселено Камила. Толкова е прозрачна! Едно момче да я поздрави и тя скача до небето. Ужас! Погледнах момчето. Имаше тъно кафява или черна коса, зелени очи и спортистко тяло. Изглеждаше ми познат.
- Ей, чакай малко! – сетих се аз. – Ти не си ли момчето, което ми махна да му хвърля топката и после...
- Ме запардоса по главата. – довърши с усмивка той. Между другото беше много хубава и сладка усмивка. Това не значи нищо! Да не си помислите, че го харесвам! Не съм толкова лесна!
- Оу, извинявай за удара. Не беше нарочно. – сведох глава от срам.
- Няма нищо! – усмихна се по-широко момчето. – Между другото, казвам се Антъни. А ти си?
- Макс. – отвърнах с усмивка аз. – Това са Наташа и Камила. – и посочих двете си приятелки.
- Здрасти! – махнаха те.
- Накъде отивате, ако не е тайна? – попита Антъни.
- Към кея. – каза Наташа. – Макс много иска да скочи от края.
- Не е ли малко опасно? – загрижи се Антъни. – Първо, че кеят се издига на няколко метра над земята и второ във водата е дълбоко.
- Не се безпокой. Аз съм добра плувкиня. – ухилих се аз. Антъни беше много сладък, когато се тревожеше. – Ще искаш ли да скочиш с мен в океана, Антъни?
- Да. Защо не? – усмихна се отново. Вече бяхме на кея и вървяхме към края му. Тогава видях двете ужасяващи същества, които не исках да виждам – Саймън и Париж. Ние се приближихме и вече чувах какво си говорят.
- Сайми! Ами ако скочиш и акулите те нападнат? – почна да хленчи Париж.
- Тогава ще ги хвана и пребия! – засмя се Саймън. БОЖЕ! Те идиоти ли са или да? В тези води няма акули. – Но когато изляза от водата, ти ще ме възнаградиш, нали? – Ииууу! Гнусно! По-гнусно от това да гледаш как двама души се натискат е, когато ги слушаш как си обещават да се натискат. Вече не можех да се стърпявам и си отворих устата.
- Много умно! На този плаж няма акули, гений!
- Кой го каза, зъбарке! – отвърна ми Париж.
- Който го знае, хлебарке! – ухилих се с моята злобна усмивка.
- Няма да й говориш така, краво! – каза Саймън.
- Ууу, уплаши ме! Ако аз съм крава, то ти си листна въшка – прави само едно и то е да се прави на идиот!
- Защо веднъж не си затвориш устата? – попита ме Саймън.
- Защото нямам ключалка!
- Много ме дразниш знаеш ли?
- Подобно!
- Тогава няма ли да се разкараш? – рече Саймън. – Вземи и долната ми сестра и другите си приятели с теб. – А, не! Чашата преля! Мене да ме обижда, колкото си иска – аз не приемам думите навътре, но да говори така за приятелите ми! А, тая няма да я бъде! Тръгнах към Саймън с бърза походка и застанах лице в лице с него.
- Няма да допусна да обиждаш приятелите ми! Хем и помисли малко! Сред тях е и сестра ти! – развиках му се аз.
- Да, права си! Тя е даже по-нисша от тях! – засмя се злобно Саймън. Край! Не мога да търпя повече! Докато се хилеше, аз със всички сили го блъснах, той падна от кея и оттам направо във водата.
- Саймън! – разпищя се Париж. Боже, защо има толкова драма? Не е по-високо от два метра, а той би трябвало да може да плува, щом се канеше да го направи. Аз само му помогнах. Ето го и него. Подава си главата над водата. Ууу! Гледаме ядосано. – Ти си зла, Максимия! Ще видиш какво ще ти се случи! – ядосано крещеше Париж.
- О, не! Умирам от страх! – направих се, че съм в паника. – Аз си знам, че съм зла, но ти и гаджето ти сте простаци, които просто дразнят другите хора.
- Аааа! Помни ми думата! Ще си го получиш! – викаше Париж, докато тичаше към брега, за да види как е Саймън. Аз се обърнах и видях лицата на приятелите ми. Камила беше леко намусена, Антъни пък ужасно весел, а Нашата тъжна.
- Уоу! Браво на тебе, Макс! Накара ги да млъкнат! – захили се Антъни.
- Да, но това ще й коства много! – опроверга го Камила. – Познавам такива като тях! Ще й го върнат!
- Само да посмеят! – рекох аз. – Имам цял снаряд с контра атаки! Наташа, защо си тъжна?
- Ами, неприятно ми е да чувам обиди от собствения си брат. – унило отвърна тя.
- Какъв брат е Саймън?! Трябва да се запознаеш със моя брат! Той е страхотен! – казах. – А сега ще ме снимаш ли как скачам от кея? – попитах.
- Разбира се! Нося фотоапарата! – отвърна по-ведро Нат и извади фотоапарата. – Само кажи кога.
- Когато скоча ме снимай. Аз ще се завъртя.
- Добре. – тогава аз се затичах към края на кея, скочих, колкото мога по-високо, обърнах се с лице към приятелите си и се ухилих от радост! Толкова дълго исках този момент да продължи, но в следващия миг полетях надолу и усетих топлата солена вода на океана. Беше фантастично! Потъвах надолу, на около 2 метра дълбочина и докоснах дъното. След това се изтласках и започнах да плувам. Когато стигнах брега, видях Наташа и Камила на брега как ми махат.
- Къде е Антъни? – попитах аз, когато стигнах до тях.
- Обърни се. – каза ми Камила. Аз се обърнах и в следващия миг цяла шепа водорасли полетя към мен. Реагирах бързо и се наведох. Погледнах и видях, че двете ми приятелки бяха понесли удара и сега бяха целите във водорасли. Започнах да се смея неудържимо. Обърнах се назад и видях как Антъни идва до мен също смеещ се.
- Добър мерник! – казах му аз.
- Добри рефлекси! – отвърна той. Ние с него продължавахме да се хилим без да спрем.
- Да, точно така! Смейте се на наш гръб! – оплака се Наташа.
- Е, признай, че е смешно! – казах аз.
- Не и за нас! – отвърнаха двете с Кам едновременно.След като махнаха водораслите от косите си, аз, Нат, Кам и Антъни тръгнахме към шезлонзите ни. Докато вървяхме се сетих за нещо.
- Чакайте! Антъни, кажи ми как не си на прослушването сега? – попитах го аз.
- Да, вярно! Ти си с „А”. – рече Ками.
- Ами, аз бях първи. – отвърна Антъни. – прослушаха ме сутринта и сега съм с танци, китара и писане, вместо само с китара.
- Ще ни кажеш ли какво те караха да правиш? – заитресувах се аз.
- Ами, не мога да разкривам много неща, но само ще кажа, че ме караха да правя всичко. Пробвах свирене на пиано, пеене, абе жалка история. – ухили се той. – Но не се притеснявайте не е трудно. А сега е време май да обядваме. Вече е 4 следобет. – вече бяхме до шезлонзите ни.
- Да, явно ще се видим после. – предположих аз.
- Ако искате може да седнете до мен и приятелите ми сега наобяд. – предложи Антъни.
- Добре. След половин час ще дойдем в столовата. – казах аз като си взимах нещата от шезлонга.
- Ще се видим там

Глава Седма
Хапни-пийни

След като се прибрахме в бунгалото аз отидох да се къпя, но този път с топла вода, не съм чак такава мазохистка. След като излязох от банята Наташа и Камила бяха седнали на едното легло и се смееха.
- Ще ми каже ли някой защо се смеехте сега и когато си тръгвахме от плажа?! Направо ще полудея!
- Добре, де, добре! – отвърна Камила. – Още не си ли забелязала?
- Какво да забележа?
- Очевидно е! Антъни те харесва! – Я, пак, че нещо ми влезе в ухото, но този път по-бавно. – А-н-т-ъ-н-и т-е х-а-р-е-с-в-а! – КАКВО!!!!
- Не, не! Не може да ме харесва! – казах аз.
- Че защо не? – попита Наташа.
- Аз не съм типа момиче, което момчетата заглеждат и канят на срещи. Аз съм типа момиче, което става за приятел на момчетата. Просто не е логично! – вече бях пред нервна криза. Знам какво си мислите сега. Мислите си защо толкова се депресирам за това, но аз съм различна. Аз съм хаху! Момчетата не харесват хахута, ЗА БОГА! Спокойно, Макс. Дишай дълбоко.
- Напротив! Макс ти си хубава, умна и готина. Всеки би искал да излезе с теб! – рече Кам. – Затова приеми очевидното и хвани Антъни, докато е още свободен.
- Но аз го познавам от половин ден! Вие луди ли сте? Ако след време изпитам нещо към него, може и да излязе нещо, но дотогава си оставам забранения плод! – намусих се аз, а двете ми приятелки прихнаха да се смеят. Сега даже паднаха на земята. Какво толкова смешно казах? - Хайде някоя от вас да влиза да се къпе, че до 20 минути трябва да сме в столовата!
- Аз съм първа! – извика Наташа и побягна към банята. Облякох тъмносините си дънки и червен потник. Бях още ядосана и аз не знам защо, затова седнах на леглото си по турски и отворих лаптопа си. Пак нямаше нет, нищо чудно. Май днес не ми е ден. Реших, че щом не мога да си излея гнева на MySpace, ще го направя на някоя песен. В песента си излях каквото можах и ми хареса полученото. След това изчаках Наташа и Камила да се преоблекат и тръгнахме към столовата. Когато влязохме вътре аз започнах да се оглеждам и видях как Антъни ни маха. Тръгнахме към неговата маса, където стояха още две момчета – едното със светло руса коса и зеленокафеви очи, а другото с черна коса и кафеви очи.
- Много се радвам, че решихте да седнете при нас. – каза искрено Антъни и чух зад мен лекия смях на Нат и Камила, а също и видях, че приятелите на Антъни се смеят. – Това са Бенджамин и Денис. – каза той и посочи двете момчета.
- Здравейте, момчета! Аз съм Макс, а това са Наташа и Камила. – усмихнах им се аз и посочих приятелките си.
- Ела, седни до мен. – каза Антъни и седнах до него. Наташа и Камила бяха седнали до Бен и Денис. – Та, ето ви го менюто. Какво ще изберете?
- Няма ли шветска маса отново? – попитах аз.
- Тя е само сутрин и вечер. – обясни Бен. Тогава при дойде един сервитьор, който изглеждаше с 2-3 години по-голям от нас.
- А, добре. Тогава ще си поръчам една кола и салата „Цезар”. Нека да остане място за вечерята. – рекох аз. – Нат, Кам, какво ще си поръчате?
- Ъм, за мен един спрайт и пилешки пръчици.
- И за мен една кола и спагети със сос „Болонезе”. – рече Камила.
- Значи две коли, един спрайт, сслата „Цезар”, пилешки пръчици и спагети със сос „Болонезе”. – каза сервитьорът.
- Да. – усмихнах му се аз.
- Поръчката ще дойде след 10 минути.
- Я, виж ти кой вади глава от дупката! – захили се Антъни, като гледаше нанякъде. Всички го погледнахме с недоразбиране. – Саймън и Париж се появиха. Ей ги там! – и ги посочи. Те влизаха през вратата всеки облечен като за модно ревю. Париж с къса розова минипола (по-скоро миниповърня), Саймън с черна риза и тъмно сини изтръкани дънки и двете приятелки на Париж или както аз ги наричам – клонингите! В следващия миг погледът ми се срещна с този на Саймън и видях в кафевите му очи изненада, гняв и най-изненадващо за мен – страх. Аз му се ухилих дяволито, а той обърна глава.
- Защо Саймън се уплаши, когато те видя, Макс? – попита ме Денис.
- Ами... – започнах аз, но Наташа ме прекъсна.
- Макс блъсна днес Саймън от кея. Беше ужасно смешно и Париж така се беше ядосала!
- А, ето някой да стори нещо свестно тука! От такива отрепки като тоя Саймън и надути момичета като Париж ми е писнало! – ядоса се Бен. – Само се хвалят и карат останалите около тях да се чустват като нищожества!
- Съгласна съм с теб. Бен! – засмях се аз. – Защо не основем фондация „Край на дните на фукльофците”, а?
- Какво? – никой не разбира сърказмите ми. Нищо. Те дори не струват.
- Искам да кажа, че дори и да се опитаме, не можем да премахнем идиоти като тези там. Те са като бръшляна – навсякъде полазва.
- Аааа! Разбрах го! – най-после се сети Бен. След като дойде поръчката ни, ние започнахме да ядем. Абе, правихме си мохабет с момчетата, хапвахме, беше страхотно. По едно време Париж беше тръгнала към масата ни с чиния макарони със сирене и чаша кола в другата ръка. Сега какво беше намислила. Приближаваше към нас с бързи стъпи, при което обувките й Прада потропваха леко и на лицето й висеше мазна усмивка. Мина точно покрай мен и нарочно разля голяма част от колата си върху мен.
- Олеле! Сори, Макси. Не те видях! – рече уж съжалително Париж. Иска да ме ядоса! Няма да й играя по свирката. Ще й отвърна с нещо по-добро от няколко шамара.
- Няма нищо, Париж. Отдавна знам, че си сляпа. – усмихнах се спокойно аз в отговор. В този миг Париж отново разля още от колата си върху мен.
- Извинявай! Ръката ми нещо трепери!
- Да, виждам. И за да не се случи отново да ме залееш. – станах аз и се приближих до Париж. Всички ни зяпаха и си мислеха, че ще я ударя, дори и самата Париж, но аз няма да падна на нейното ниво. Протегнах ръка и взех колата. Изпих това, което беше останало. – Много ти благодаря, че беше запазила малко кола на дъното. Ако нямаш нищо против, ще си взема и от макароните. – усмихнах се аз и с ръка взех няколко макарона и ги изядох. Погледнах Париж, която беше придобила синьо-зелен цвят на лицето. – Хей, добре ли си, Париж? Изглеждаш малко бледа? – тя само ме погледна с ядосан поглед и отиде да седне на масата си. В този момент чух ръкопляскане – всички в столовата ми ръкопляскаха, дори и Саймън се усмихваше леко. Сигурно съм сторила нещо велико, за което не знам, но голяма работа. Усмихнах се и седнах при приятелите си.
- Браво, Макси! Страшно я затапи! – каза Антъни. Неговите зелени очи блестяха от светлината, но още ми беше познат от някъде, но от къде?
- Благодаря! И ако още веднъж ме наречеш Макси, ще те спукам от бой. – казах аз и всички започнаха да се смеят. – Не се шегувам! – казах ледено и всички млъкнаха.
- Макс, по-добре да тръгваме да си починем за довечера и ти да се преоблечеш. – предложи Наташа. Наистина имах нужда от баня след този душ от кола.
- Значи ще се видим за вечеря? – предположих аз.
- Да. Ще се видим на вечеря. – усмихна се Антъни. Ние с момичетата се върнахме в бунгалото, където аз си взех един душ и се проснах на леглото. Унесох се в сладка дрямка без сънища.
Глава Осма
Дискотека
Не разбрах колко време съм спала, но усетих някаква ръка да ме бута.
- Оставиме да спа. – промърморих без да отварям очи.
- Айде ставай! – извика се, мисля, че беше Наташа. – Закъсняваме. Трябва да вечеряме!
- Не съм гладна. Оставете ме да спа. После след вечеря елате и ще видим какво ще правим.
- Ама, момчетата ни чакат! Айде де ставай!!! – развика се и Камила.
- Не давам и пет пари за това, че момчетата ни чакат. Казах ви вече тръгвайте! Не съм гладна. – уф лазят ми по нервите.
- Добре. Но после ако кажеш, че си гладна, няма да идваме с теб да ядеш. – предупредиме Кам.
- Спокойно. Аз си имам запаси от всякакви храни, от шоколад до чипс. Ся се махайте от тука!
- Тогава до после, Макс. – каза Нат.
- Да, да. Чао. – махнах на сляпо аз и отново спах.
Бях спала около половин-един час, когато усетих как някой изсипва ледена вода върху мен.
- ПО ДЯВОЛИТЕ! – извиках аз и се огледах. Наташа и Камила стояха до леглото ми ухилени до уши. – Вие ли ме поляхте с вода? Само да ви докопам...
- Чакай! Преди да ни се ядосаш трябва да ти кажем една новина! – изписка Камила.
- Някоя от вас е бременна? – усъмних се аз.
- Не бе, умнице! – засмя се Наташа. – Тази вечер има дискотека в столовата. Ще танцуваме до сутринта!
- Уф! Затова ли ме събудихте? – мрънках аз. – Тогава отново заспивам. За утре ми трябва сила, да не сте забравили?
- Не, но след като не дойде на вечеря, Антъни беше ужасно тъжен! – рече тихо Кам. – Хайде. Наистина ще се зарадва ако дойдеш.
- Ами, вие няма ли да се радвате ако дойда?
- Естествено. Затова размърдай задника си и обличай някаква рокля! – усмихна се Наташа. След последните думи замръзнах. – Макс? Какво има?
- Да не би току що да каза, че трябва да обличам рокля? – попитах аз, като се изравих от леглото и гледах Камила и Наташа с празен поглед. – Думата „рокля” е табу за мене. Никога не съм обличала и никога няма да облека рокля! Разбрах те ли ме?
- Да, спокойно. Дишай дълбоко. – успокоиме Камила. – Защо толкова се боиш да облечеш рокля?
- Ами, когато бях малка, ме накараха да облека рокля и докато вървях тя се скъса. Беше унизително и оттогава не съм носила рокли.
- Само за това?! Хайде, минало е много време. Сигурно вече вървиш по-добре и няма да си скъсаш роклята. – каза Наташа. – Хайде, направи го за нас, Макс.
- Добре, ще облека някаква скапана рокля! – примирих се аз, но и те няма да останат не засегнати. – При едно условие.
- Условие ли?
- Казвай. – рече Нат.
- Да не споменавате нищо за мен и Антъни, дали той ме харесва или не – такива неща. Забраната ще важи до последния ден в лагера. Съгласни? – попитах аз.
- Съгласни – Ками и Нат заедно отвърнаха и се засмяха дяволито.
- Какво има? – усъмних се аз.
- Нямаш никакви рокли. – рече Камила.
- Да, и?
- Тогава ще ти дадем някоя наша. – засмя се Наташа. Разбрах какво кроят. Ще ми дадат най-разголената рокля и ще ме закарат на тая тъпа дискотека.Въздъхнах.
- С какво време разполагаме тогава? – попитах.
- Няма ли да спориш и да се дърпаш? Знаеш, че няма да спрем само до роклята. – каза Кам.
- Знам, но имам ли шанс? Хем и ако ще се унижавам, то ще е по най-унижаващият начин. – вдигнах рамене.
- Добре. Сега, Макс, ти отиваш да се къпеш, защото имаш сериозна нужда от душ. Ние през това време ще се облечем и оправим. След като излезеш от банята ще облечеш това, което сме избрали и ще те гримираме. – рече Ками.
- Уф! Ще ме гримирате дори?! Ужас! – направих гримаса.
- Успокой се. Съвсем малко ще е. Сега отивай в банята! – заповяда ми Кам. – 7:30 е, а имаме време до 8:00 часа. Затова побързай.
Влязох в банята и се изкъпах за няма-има 5 минути. След като излязох от банята, видях Наташа облечена в синя рокля без презрамки, която беше дълга до коленете и сини обувки на токчета. Камила пък беше облякла оранжева рокля под коленете с презрамки, който се завързват около врата и оранжеви сандали с ток.
- А! Изкапа ли се? – попита Наташа. – Тогава виж каква рокля ще облечеш. Моя е. Дано да ти хареса. – показаха ми червена рокля с тънки презрамки. Беше много хубава.
- Хайде, обличай я. – каза Камила. Аз облякох роклята, обух червени пантофки, защото не бях свикнала с високите токчета, освен когато танцувах (ходих в едно старо студио, където никой никога не идваше и танцувах там). Камила ми накъдри косата с маша, а Наташа ми сложи лек свеж грим, който никое момче не би забелязало.
- Готова си! – рече развеселено Наташа. Погледнах се в огледалото и онемях. Обикновенно съм скромна, но бях направо като супер модел! Роклята ми стоеше невероятно, косата ми се спускаше на къдрици по гърба, просто нямах думи. – Хайде да тръгваме, че закъсняхме! – Аз, Наташа и Камила излязохме от бунгалото, заключихме и се отправихме към столовата. Когато влязох вътре, столовата не приличаше на тази, която беше на обяд. Имаше малко маси отстрани, големи тонколони, имаше светлини като в истинска дискотека, дансинг, DJ и какво ли още не. Видяхме момчетата и се запътихме към тях. Когато Антъни ме видя остана със зяпнала уста.
- УОУ! Изглеждаш невероятно, Макс! Едвам те познах! – усмихна ми се той.
- Благодаря, мисля. – казах второто по-тихо. Изчервих се, но добре че не можеше да се види, защото бих потънала в дън земя. Не бях свикнала с комплименти.
- Макс, ъ... искаш ли ... ъ... да танцуваме? – явно и Антъни се притесняваше.
- Ъм, разбира се. – усмихнах се аз. Тръгнахме към центъра на дансига, когато започна една по-бавна песен. Започнахме да танцуваме валс. Беше толкова приятно и забавно, че не усетих кога толкова много хора ни зяпаха. Даже Саймън и Париж ни гледаха и мисля, че Саймън държеше Париж, за да не направи някаква глупост. След като свърши песента се върнахме при останалите.
- Макс, Антъни, къде сте се научили да танцувате? – попита Бен.
- Ами, аз си танцувам от малка.
- Аз също. – отговори Антъни. Чух, че започва една от новите ми любими песни – Kat de Luna & Lil Wayne – Unstoppable
- Наташа, Камила, хайде да танцуваме. – подканих ги аз. Тази песен много ме кефеше. Качих се на дансинга и вече не ми пукаше кой ме гледа. Танцувах, както ми падне и аз не знам колко време. Когато се уморих, тръгнах към масата на прителите си и Париж ми препречи пътя.
- Танцуваш добре... за грозница. – рече тя. Хъм. Слабо представяне, Париж. Можеш и по-добре.
- А ти говориш добре... за неудачница. – отвърнах.
- Аз ли съм неудачницата тука?! – това риторичен въпрос ли беше? – Ах ти, мрасна...
- Стига, Париж. – Саймън дойде и хвана Париж за ръката. Супер! И без друго го мразя, а се извъди и мой спасител от Париждзила. – Нали разбра какво се уговорихме?
- Да, Сайми. – мазно каза Париж. – Ще ти го върна. – прошепна ми, докато минаваше покрай мен.
- Нямам търпение. – изсъсках аз. Обърнах се и видях Саймън още пред мен. – Няма ли да тръгваш след гаджето си?
- Изненадан съм. – рече той.
- Какво те е изненадало?
- Ти. – аз ли? – Вие, момичетата сте лесни за разгадаване и предсказуеми, но при теб не е така. Трудно свързвам действията ти и тъкмо когато започна да те разгадавам, ти правиш друго нещо, което не съм очаквал и разваляш всичко.
- Моля? След първото изречение не следях мисълта ти.
- Не можеш ли да спреш да се заяждаш за 5 минути?
- С теб? Не! – отсякох аз. – Та казвай направо.
- Наистина не очаквах да дойдеш тук тази вечер, камо ли с рокля. Този път обра точките. – какви точки бе? – И тази рокля наистина ти стои добре. – усмихна се Саймън и тръгна към масата на Париж. Уоу! Той наистина беше мил с мен. Това е нещо ново. Стигнах до масата ни и там липсваха Камила и Денис ги нямаше.
- Къде са Кам и Денис? – попитах аз.
- Излязоха на „разходка”. – отвърна Наташа. – Знаеш ли, че танцуваш невероятно!
- Наистина ли? Не мисля така. – отсякох аз.
- Не наистина. Докато танцуваше, изглеждаше невероятно! – усмихна ми се Антъни. Отново ме накара да се изчервя! – Искате ли да се прибираме?
- Защо? Колко е часът?
- 1:26. Утре трябва да те свежи за прослушването.
- Добре, хайде да тръгваме. – тръгнахме към бунгалото аз, Антъни, Наташа и Бен. Аз и Антъни изостанахме малко назад.
- Искаш ли да ти предложа нещо? – попита ме Антъни.
- Казвай.
- Облечи си банския и след като всички заспят, някъде към 3 часа излез навън. Аз ще те чакам до масата за питник. – и ми посочи една маса.
- А какво ще правим? - тези с по-извратените подсъзнания си мислят за едно, но другите за друго.
- Ами изненада. – ухили се Антъни.
- Нали не възнамеряваш да ме притиснеш до някой ъгъл и да вземеш моята девственост? – пошегувах се аз.
- Аз ли? Никога! – отвърна Антъни. – Прекалено си ми ценна. Да не забравиш – 3 часа до масата. До после.
- Чао. – влязох в бунгалото. – Нат, Кам още ли я няма?
- Не. Представям си какви ги върши.
- Да. Аз отивам до тоалетна. – отвидох в тоалетната и взех вече изсъхналия си бански и си го сложих. После облякох пижамите си отгоре и се вмъкнах в леглото. Сложих алармата на телефона си за 2:55 и легнах да спя. Унесох се много бързо в сън.
Глава Девета
Срещата

- Уоу! Толкова е красиво! – това място беше нереално. Просто великолепно!
- Да, знам. Намерих го миналата година и никой без теб не знае за това място. – усмихна се Антъни. Оу... чеки малко! Сигурно не можете да разберете къде съм. Познах ли? Е, специално за вас ще разкажа от по-рано.
Половин час по-рано

Телефонът ми започна да вибрира и ме събуди. Аз бързо се разсъних и тихо станах. Взех фенера от нощното си шкафче и обух джапанките си. Погледнах към леглото на Камила – слава Богу, че се е прибрала вече! Опитвах се да стъпвам тихо, но какво очаквате от сто годишни дъски! Домъкнах се до вратата без признаци, че двете ми приятелки са се събудили. Излязох на вън и затворих вратата зад себе си. Беше топла вечер. Включих фенерчето, след това се запътих към масата за питник. Когато пристигнах силна светлина от нечие фенерче ме освети и не можах да разпозная кой е това. Тогава забелязах, че е Антъни и той свали фенерчето.
- Значи се реши да дойде. – усмихна се той.
- Да, но ако не ме искаш мога да се върна в топлото си легло. – заканих се аз и се обърнах да тръгна. Тогава нечии ръце ме хванаха през кръста и ме завъртяха. Представете си с моето добро равновесие къде се стоварих. Точно така! Върху Антъни.
- Май равновесието не ти е от силните страни, а?
- А ти ако продължаваш така да ме въртиш, доста често ще падам върху теб. – казах аз.
- Чудя се дали ще мога да откажа на това предложение. – захили се той.
- Хайде да станем, защото може някой да ни сбара. – предложих аз и се изправих, а след това и Антъни. – Та, къде ще ме водиш?
- До едно много специално място. Хайде да тръгваме. – отвърна Антъни, като ме хвана за ръката. Тръгнахме към плажа и след това по ивицата му, докато не стигнахме една скала.
- И сега накъде? – попитах аз.
- Готова ли си за среднощно плуване? – попита Антъни и си свали тениската. Уоу! Не можех да сваля поглед от него и бях сигурна, че е забелязал, че го зяпам. – Няма ли да се съблечеш?
- Оу, да. – усетих се аз, а Антъни се засмя. Опитах се да си съблека потника, но нямаше успех. Крайният резултат- заплетох се в собствения си потник. Вече дори не можех да видя нищо и едвам казах. – Помощ. Заплетох се. – тогава усетих топлите ръце на Антъни как се опитват да махнат потника от мен.
- Спокойно, Макс. Ей сега ще сваля това нещо. - най-накрая успех... или не. Когато Антъни отдели потника ми от мен, взе със себе си и горния ми бански. Добре че се усетих и се прикрих с ръце. – Упс. – успя да каже Антъни между смеенето си.
- Няма нищо смешно, Антъни. Дай ми си банския. – изсъсках аз.
- Ами, просто протегни ръце и го вземи. – изхили се той. Момчетата понякога са такива идиоти!
- Много ти се иска! А сега дай ми банския или ще ти скъсам задника от бой! – заканих се аз. Явно Антъни усети, че не се шегувам и ми даде горнището. Аз се обърнах и си го сложих, но не можех да го завържа.
- Исках ли помош? – попита Антъни. Аз не отговорих, но усетих топлите му ръце по гърба ми. – Така добре ли е?
- Да. – отсякох аз. – Хайде да плуваме.
- Добре. Далече сме от лагера и ще оставим тук дрехите и джапанките, но ще вземем фенерите.
- Какво? Аз си мислех, че само ще поплуваме.
- Не. Очаква те по-голяма изненада. – усмихна ми се Антъни. След това съблякох и панталонките си, взех фенера си и последвах Антъни във водата. Тя беше топла и аз наистина се наслаждавах на това прекрасно изживяване. С Антъни заобиколихме едни скали и след няколко минути плуване стигнахме до един таен плаж. Човек не може да го забелижи, докато не стигне до него. На лунна светлина пясъкът блестеше като магически прах, а водата леко се разливаше.
- Уоу! Толкова е красиво! – това място беше нереално. Просто великолепно!
- Да, знам. Намерих го миналата година и никой без теб не знае за това място. – усмихна се Антъни. – Но има и още. – Още? Повече от това? Не мога да повярвам. Последвах Антъни към една пещера. Беше голяма и когато Антъни я освети, навсякъде започнаха да блестят малки кристалчета. Толкова беше красиво!
- Много ти благодаря, Антъни! Това място е вълшебно! – казах аз.
- Да и аз смятам така. Искаш ли да се излегнем на плажа да разгледаме звездите?
- Звучи добре. – двамата легнахме на плажа и загледахме към небето. Звездите също светеха магически. Завя лек хладен ветрец, който ме накара да потреперя.
- Студено ли ти е? – разтревожи се Антъни.
- Само малко. – усмихнах му се аз. Той ме прегърна и аз се сгуших в него. Беше приятно да усетя аромата му навсякъде около мен. Нещо се въртеше в главата ми, но не знаех дали трябваше да го направя. „Хайде, Макс! Направи го! Какво толкова ще се случи?” спорех наум. Е, защо не? Леко се поизправих и застанах в седнала позиция, след това и Антъни го стори. – Аз... ъм... Антъни... ъъъ... искам да те питам ... ти... – но преди да се изкажа Антъни се наклони към мен. Нежните му устни срещнаха моите и започнаха да се движат в един такт. Аз се надигнах и прокарах пръсти през косата му, а той обви ръце през кръста ми. Не знам колко време бяхме така, но не исках да спираме. Накрая се отделихме един от друг. Погледнах Антъни и видях, че се хили и аз му се ухилих в отговор.
- Та, какво щеше да ме питаш? – попита той като се опита да вложи небрежен тон.
- Мисля, че забравих. – отвърнах аз и накарах Антъни да ухили още повече.
- Такъв ефект ли имам?
- Може би, може би не.
- Не ти ли хареса? – попита разочаровано Антъни.
- Напротив. – приближих се аз. – Беше чудесно.
- Искаш ли втори дубъл? – как да не искам, но хайде да не притискаме късмета.
- Може би следващият път. – Антъни се намуси. – Хайде да се прибираме. Утре трябва да ставам рано.
- Добре. – след това взехме фенерчетата и отново заплувахме. Върнахме се на големия плаж и облякохме дрехите си. Когато бяхме до бунгалото ми Антъни каза.
- Утре сутринта в 8:30 да си в столовата.
- Добре, но и ти. – рекох преди да отворя вратата.
- Чакай, Макс. – обърнах се и погледнах Антъни. – Хайде последна за тази вечер. – завъртях очи.
- Лека нощ, Антъни. – влязох в бунгалото и тихо легнах на леглото си. Погледнах часовника – Божичко! Вече беше 5 часа сутринта! Кога ще спя? Е, поне прекараното време си заслужаваше. Преди да заспя не преставах да се усмихвам припомняйки си целувката. Когато най-после заспах слънцето вече изгряваше.
Глава Десета
Столовата

Уф... Скапаният будилник звъни. Колко е часът въобще? Не може да е 8, защото преди минутка изпратих Макс до бунгалото й. Олеле! Наистина е 8! Трябва да се обличам!
- Йо! Спящите красавици! Ставайте! – засмях се аз. Я, Денис се е прибрал, но той и Бен все още спят като пънове. – Ставайте, приятели!
- Още 5 минути, мамо! – измрънка Бен. Ами като не искат да стават, ще ги накарам. Огледах около мен и забелязах две високи стъклени чаши. Отидох до банята и ги напълних с вода. След това се приближих до леглата на Бен и Денис и излях водата върху тях. - ЕЙЙ! ИДИОТ! – развика се Бен.
- Защо го направи, Антъни? Не можа ли да почакаш 5-10 минути или просто нямаш търпение да видиш отново Макс? – попита сънено Денис. Естествено, че е второто, но няма да говоря с тях за това.
- Не ви влиза в работа. Айде, ставайте! Вече се ядосах! Ако до 10 секунди не станете ще ви изхвърля заедно с леглата на вън... – нищо не последва. Хайде Антъни, напъни си мозъка! - ... или ще кажа на Наташа и Камила някои нещица за вас. – тогава приятелите ми станаха моментално. Не знаех дали Бен харесва Наташа, но все пак подейства. Облякох една синя тениска и тъмно сини дънки. В 8:10 вече бях готов и чаках Денис и Бен да се облекат. През това време легнах на леглото и размишлявах над случилото се миналата вечер. Прекарах прекасно. Винаги щом се сещах за Макс се усмихвах. Тя е просто толкова забавна, мила и красива, а също и може да се защитава и е силна. А и целувката беше невероятна. Още усещам аромата на Макс около мен. Но ако Макс разбере, че се запознах с нея, защото ме накараха, щеше ли да се ядоса? Трябва да разваля сделката, която сключих, защото ще нарани Макс, а аз не искам това да се случи никога.
- Ей, Антъниии! Тука ли си, друже? – усетих как Бен размахва ръка пред очите ми.
- Да, кажи. Бях се замислил.
- Виждам. Хайде да тръгваме. – станах и излязохме от бунгалото. Заключихме го и тръгнахме към столовата. Макс и приятелките й още не бяха пристигнали. Нямаше много хора – все пак беше 8:30, така че повечето още спят. Седнахме на една маса и зачакахме. След около 5 минути Макс, Наташа и Камила влязоха и тръгнаха към нас. Видях Саймън да гледа към Макс, но не с омраза, а някак с радост и възхищение. Това момче ме дразни изключително много. Той стана и дръпна настрани Макс, за да й каже нещо. Аааа! Как искам да го спукам от бой! Макс седна на масата ни.
- Здравейте! – усмихна ни се тя.
- Здрасти! Какво искаше Саймън? – попитах я аз. Сега ще си помисли, че я ревнувам, но то си е така.
- Нищо. Искаше да се извини за държанието си на мен, Нат и Кам.
- Май надушвам ревност тук, а? – каза Бен.
- Няма нищо подобно. Просто ми беше любопитно. – възразих аз.
- Хей, Денис. – рече Наташа. – Къде бяхте с Ками снощи?
- Ами... В гората.
- И какво правихте в гората? – попита Макс с ухилена физиономия.
- Ъмм... Не мисля, че е ваша работа. – сопна ги Камила. От далече личеше, че нещо се е случило между тях двамата. – А, Макс, снощи къде отиде?
- М-моля? – погледнах Макс, която започваше да се изчервява.
- Когато се прибрах си легнах, но малко след това те видях да ставаш от леглото. Къде отиде?
- Ъм... На разходка. – усмихна се тя. Е, то наистина си беше разходка, но беше по-специална. Аз само се подхилнах.
- Не съм много сигурна. – рече Камила. С Макс се спогледахме и започнахме да се смеем, а останалите ни гледаха объркано. – Сега вече знам, че има нещо гнило. Сигурно е замесен и Антъни. Няма ли да ни кажете?
- В никакъв случай! – казахме в един глас и отново се засмяхме. След това всички отидоха да си вземат нещо за хапване и останахме само аз и Макс.
- Та... Как прекара снощи? – попитах аз.
- Хъм... Трудно ми е да определя. – свъсих се – Споко! Беше прекрасно! А при теб?
- И при мен така. Винаги съм готов за втора среща.
- Може да ти излезе късмета! – засмя се Макс. – Но с коя?
- Ами, ако познаваш красива блондинка със сини очи ми се обади. – мигнах й аз.
- Така ли?
- Но и на брюнетки не отказвам. – двамата отново се засмяхме заедно.
- Нещо смешно ли има? – попита Денис.
- Не, абсолютно нищо. – каза между смеха си Макс. Двамата с нея станахме, за да отидем да си вземем закуска. Когато отдохме да си вземем чинии, аз се обърнах да питам нещо Макс, но се спънах. После паднах върху нея и я целунах по устата. Е, непредвидена целувка, но сладка. Когато се отделих устните си от нейните се усмихнах виновно и тя ми се усмихна в отговор.
- Май си търсиш белята, а Антъни? – попита Макс.
- Може би, може би не. – ухилих се аз. Изправих се и помогнах на Макс да стане. Видях, че всички в столовата ни зяпат и Макс цялата се изчерви. Погледнах Саймън, който гледаше със смесица от изненада, тъга и гняв и видях как счупи една стъклената чаша, където беше сокът му. Ъм... Приятно е чуството на отмъщение. Взехме си закуски и тръгнахме към масата ни. Някой хора още ни зяпаха, а други си шушукаха нещо. Когато седнахме на масата останалите си умираха да се смеят.
- Какво е толкова смешно? – попита Макс, при което почнаха да се смят два пъти по-силно.
- И питаш? – захили се Бен. – Двамата бяхте такава сладка гледка, че направо... – ударих го под масата. Няма да го оставя да довърши. – Хей! Ритна ме, Антъни!
- Не, не съм го направил. – отвърнах аз.
- Напротив!
- Невинен до доказване на противното! – казах и вдигнах ръце във въздуха.
- Трябва да побързаме, за да се приготвим за прослушването. – напомни Камила.
- Оу верно. Вие, не сте минали, нали? – сетих се аз. – Ние и тримата бяхме вчера. Вие в какво сте добри?
- Ами, аз ще съм добра с танцуването, рисуването и свиренето на пиано. – каза Наташа.
- Аз пък свиря на барабани, пиша музика и мога горе-долу да танцувам. – рече Камила. Остана само Макс.
- Аз мога да танцувам, свиря на пиано и китара, пиша всякакви неща – от разкази до тектове на песни, рисувам добре и тия двете – посочи Наташа и Камила – ми натякват, че съм можела и да пея добре, но не съм сигурна в това.
- УОУ! Вие момичетата можете толкова много неща! – каза Денис. – Аз влязох с китара и писане.
- Хайде да не говорим още за уроците. – предложих аз. Говорихме за най-различни неща и някъде към 9:30 управителката на лагера – Лаура Амнил направи изявление:
- Слушайте всички! Вече има вечерен час! След полунощ не трябва да влизате в гората и на плажа, да не говорим във водата. Горските казаха, че има опасност от пожар, ако някое напито дете отиде в гората. Всеки, който наруши тази заповед ще получи наказание. И искам да ви кажа за бала в последния ден на лагера. Ще има бал с маски и за него ще пазаруваме три дена преди бала. Тоест след 8 дни. Ще отидем в един мол в Сан Антонио. Така че не правете щуротии! – след изявлението на мен и на Макс ни стана ясно, че няма да може пак да ходим на среднощна разходка. Нямаше много време и момичетата трябваше да тръгват да се приготвят.
- Е, Макс, после ще се видим нали? – попитах аз.
- Добре, но другия път нали няма пак да паднеш върху мен?
- Изкушението е голяма, но ще се опитам да устоя. – остроумно отвърнах и Макс се усмихна. След това излезе заедно с Наташа и Камила.
Глава Единадесета
Вълнение

След закуска аз, Нат и Камила направо излетяхме от столовата. Имахме по-малко то половин час, за да се приготвим. На таблото с обявите пишеше, че по петима ще изма в чакалнята, а останалите са на вън. След като един е прослушан и е излязъл, от вън най-малкия чакащ номер влиза в чакалнята. Малко е объркаващо нали? Е представете си как аз се чуствам, когато има също и огромно напрежение. Добре че номерът на Париж е по-голям и тя ще е на прослушване на третия ден. Ух, отплеснах се. Та, отидохме в бунгалото и почнахме да си ровим в дрехите. Аз си изрових един черен ангунг, тъмно син потник и гуменки. Не изглеждах зле. Косата ми се беше изправила от снощи и аз я оставих спусната. Вече беше 9:52, а Камила още не беше готова. Беше облякла черен клин и циламена блуза.
- Ехо! Трябва да побързаш, Камила! – казах аз. – Ще закъснееш. Ти си от първите.
- Ама трябва да си намеря гривната!
- Никаква гривна! – сопнах я аз. – Ако до 5 секунди не излезеш, ще те изхвърля с ритници!
- Добре. – тя си взе скицника, изтърча до вратата и я отвори. – Пожелайте ми късмет! – и излезе.
- Макс, страх ли те е? – попита ме Нат.
- Малко, но да не ти пука! Просто си представи, че си сама и сама репетираш. – отвърнах й аз.
- Аха. Ако искаш да излизаме. – предложи Нат. – Стоенето тук вътре ме нервира още повече.
- Мен също. – усмихнах се и излязохме навън. Поглеждах небето – тъмни облаци започнаха да покриват небето. Баси и късмета! Обикновено не вярвам в магия и предсказания, но бях почти сигурна, че Париж ни е проклела, защотото от верандата виждах как се хили пред столовата, а и след това се подхлъзнах на стълбите и се строполих на земята.
- Ауч! – оплаках се аз. – Това заболя. – станах от земята. Обърнах се към Наташа, която внимаваше повече да не падне като мен. – Нат, мисля, че Париж е вещица.
- Защо?
- Поради очевидните причини!
- А те са? – олеле! Наташа толкова бавно ли загрява?
- Зла, тъпа, грозна... и още много. – казах аз. – Сигурна съм, че нощем яхва някаква метла и лети. – почнах да се хиля силно след като си представих сцената: Париж с гърбав нос и черно наметало да седнала върху стара метла и лети във въздуха. Ооо! Тази сцена цепи мрака! Изпъдих тези мисли от главата си и осъзнах, че сме пред вратата на залата, където е прослушването. Пред вратата имаше още около 20-15 души – момичета и момчета, но повечето момичета.
- Колко души са минали? – попитах едно момиче с кестенява коса до което стоях.
- Едва на втория са. Поне до толкова разбрах. – усмихна се момичето. – Между другото аз съм Мелиса.
- Аз съм Макс, а това е Наташа. – посочих Нат.
- Приятно ми е. – усмихна се Нат.
- И на мен също. – отвърна Мел. – Сега, когато излезе някой, аз влизам. Номер 32.
- Аз съм номер 41, Нат – 47, а другата ни приятелка – Камила е 27 номер. В какво от всичко си добра?
- Пеене и танцуване. – смело каза Мелиса. – Но също мога да свиря и на китара. Това е. – в следващият миг от вратата излезе Камила ухилена до уши и дойде право при нас.
- Харесаха рисуването ми, свиренето на барабани и танцуването ми. Нямам търпение да разбера в каква група съм. Отивам в бунгалото да си отпочина от стреса. – рече Камила. – Късмет! – и тръгна към бунгалото.
- Мел, трябва да влизаш. – напомних аз.
- Оу! Вярно. Тогава до после. – махна тя и се запъти към чакалнята. – Стискайте палци!
- Да счупиш крак. – казах й аз и се засмях. – Ох, колко ли ще чакаме, Нат?
- Не знам. – въздъхна Наташа. – Макс?
- Кажи.
- Скучно ми е.
- Само на теб ли? Ние сме от последните днес. Доста ще чакаме. – погледнах към морето. В далечните скали вълните така приятно се блъскаха. – Нат, днес ще вали.
- Сигурна ли си?
- Да. Когато свършим и започне да вали ще дойдеш ли с мен?
- Къде?
- На разходка в дъжда. – усмихнах се аз.
- Няма ли да се намокрите? – чух глас зад себе си. Саймън.
- Това е целта. Явно не си пробвал да тичаш по време на буря през лятото. Много е приятно. Обичам летните порои. – ухилих се аз. – А ти какво правиш тук? Утре си на прослушване, не днес.
- Знам, но просто исках да ви пожелая късмет. – усмихна се Саймън и можех да разбера, че е искрена усмивка, чак и мен ме накара да се засея. – На двете ви. И да се извиня отново за държанието си и това на Париж.
- Е, явно вчера, когато те бутнах, водата е отмила нещо от тебе. – предположих аз.
- Не бих го нарекал отмиване, но може и така да се каже. – засмя се Саймън. За момче имаше много приятен звънлив глас. – Аз трябва да тръгвам, но дано ви приемат с това, което искате. Пожелавам ви късмет.
- Благодаря! – каза Наташа. Когато Саймън се отдалечи достатъчно, тя ми каза – Нещо го е променило. Прилича на стария Саймън, който знаеше как да те разсмее дори и по време на погребение. – и се засмяхме. Времето минаваше и оставахме все по-малко и по-малко хора. Аз вече стоях в чакалнята и очаквах предишния лагерник да излезне. По едно време се чу отваряне на врата и едно момче излезе. След това жена на средна възраст с руса коса и синьо-зелени очи попита:
- Максимия Джейнс? – аз вдигнах ръка. – Хайде. Твой ред е. – аз си поех дълбоко въздух и влязох в танцувалната зала.

Глава Дванадесета
Прослушването

Влязох в залата и видях как русата жена сяда на един стол до още трима души. Разпознах между тях Лаура Амнил. Също имаше и още двама мъже – единият с не много дълга черна коса и брада, а другият с прошарена кестенява коса и весела усмивка.
- Ти си, Максимия Джейнс, нали? – попита Лаура
- Макс. – поправих я аз. Тя се усмихна в отговор.
- Макс, аз съм Лаура, това е Саманта Полез – посочи жената, която ме извика. – Картър Сюмп – мъжът с черната коса и брада ми помаха – и Тайлър Вистас – другият мъж ми се усмихна още по-широко от преди. – Ние ще чуем твоите изпълнения и ще изберем подходяща програма за теб. Седни на стола. – Лаура ми посочи един стол зад мен и аз се настаних удобно. – Първо ще ти обясня защо е това цялото прослушване. Групата ни по пишене се разпадна и затова открихме, че повечето лагеруващи имат повече таланти и ние ще им изберем подходящите часове. Сега кажи ни в какво си добра.
- Ами, танцувам много различни стилове, мога да свиря на пиано и китара, а и приятелките ми смятат, че пея добре, но не съм сигурна в това. – накратко казах аз. – А също съм и чудесна художничка.
- Добре. Носиш ли скицник с рисунки? – попита Лаура и аз кимнах в съгласие. – Подай го, ако обичаш, на Саманта. Тя е преподавателката по изобразително изкуство. – отидох и подадох скицника си, в които имаше някои доста добри портрети на брат ми и няколко приятелчета, а също и малко пейзажи. – Сега ще може ли да изтанцуваш нещо на непозната музика?
- Разбира се. – отвърнах аз.
- Добре. – Лаура стана и отиде до един касетофон. – Когато си готова ми кажи и ще го пусна. Тайлър ще те наблюдава най-много – той е преподавателят по Танци. – Тайлър се усмихна отново.
- Готова съм. – казах и тогава Лаура натисна копчето на касетофона. Чух някаква хип-хоп песен и започнах да танцувам. Смесвах най-различни мои си движения с някои брейк номера, които брат ми и приятелите му ме научиха. Явно повлияха на журито, защото чух нещо от сорта на „уоу”. След малко музиката спря.
- Макс, кой те научи на всички тези брейк номери? – попита Тайлър.
- Брат ми.
- Чудесно. Наистина ми хареса как танцуваш. – усмихна се той.
- Благодаря! – отвърнах на усмивката аз.
- Сега, Макс, ще ни изсвириш ли нещо? – попита Лаура.
- Добре, а ще може ли и да изпея докато свиря?
- Разбира се. – аз видях пианото, което си беше доста големичко и седнах на него. Вече си бях намислила коя песен да изпея и започнах да натискам клавишите. Нежна мелодия започна да се лее – плавно и ритмично. Започнах песента:
Когато свърши песента, мелодията продължи още няколко секунди и след това свърши и тя.
- Много добре. – кимнаше с глава Лаура. – Картър, какво мислиш?
- В свиренето беше чудесна, както и в пеенето. Аз лично ще я взема в своя час. – каза Картър.
- Добре, Макс. И аз наистина съм доволна от пеенето ти. Вдругиден ще получиш програмата си. – рече Лаура. – Сега можеш да тръгваш. – Аз станах взех си скицника и излязох от залата.
- Е? Как мина? – попита ме Наташа, когато излязох.
- Супер! Много са доволни от мен. – усмихнах се аз. – Ако нямаш нищо против ше се върна в бунгалото и с Камила ще те чакаме там.
- Разбира се! До после! – запътих се към бунгалото, когато забелязах, че Париж и Антъни разговарят. Не по-скоро спорят. За какво ще спорят тези двамата? Те дори не се познават! Тъкмо щях да отида да видя за какво се карат, когато нечия ръка ме хвана за рамото. Стреснах се и се обърнах. Беше Саймън и се заливаше от смях.
- Олеле! Да си видиш физиономията! – хилеше се той.
- Ами, така се случва, когато некои идиоти те стряскат! – намусих се и пак се запътих към бунгалото.
- Чакай, Макс! – извика след мен Саймън.
- Сега пък какво?
- Извинявай! Нямах намерение да те стряскам, но просто не се сдържах.
- А аз просто не искам да ми разваляш момента, Саймън. – намусих се аз. – Но казвай.
- Ами... искам да споделя нещо с някой, но не мога със сестра си.
- Пробвай с Париж. – без интерес казах аз.
- Ако се покажа пред нея, ще ми се хвърли на врата. – усмихна се саймън.
- Някой приятел? – вече ми се изчерпваха идеите.
- Не. Прекалено е лично за тях.
- Тогава кой? – вече се изнервих.
- Исках да поговоря с теб, – погледнах го стреснато. – защото само ти си достатъчно надежден човек, който първо не го интересува и второ няма да разправя насам-натам това, което ще ти разкажа.
- Напълно ли си сигурен в последното? – попитах аз.
- Да. Няма да разкажеш на никой. – звучеше наистина сигурен в думите си.
- Е, какво мога да направя? Разказвай. – примирих се аз.
- Не тук. – започна да се оглежда Саймън. – Ела. – хвана ме за ръката и започна да ме дърпа към гората. Не знаех накъде отивахме, но странно и не исках той да ми пуска ръката. Вървяхме през гората около половин час, когато Саймън ме пусна. Бяхме на една невероятно красива поляна – цялата зелена, с един дънер посредата, който приличаше на пейка. Аз тръгнах към дънера и седнах на него. Саймън се приближи и също седна, но толкова близо до мен, че чак можех да усещам дъха му, който беше на пресекулки. Мълчахме известно време.
- Е, Саймън. – казах с мек тон аз и той ме погледна. – Ще ми разкажеш ли?
- Добре, но моля те не ме съди. – рече с тъжен глас той. Не ми приличаше на онзи Саймън, с който се запознах – груп, навъсен и заядлив. Този Саймън беше раним, добър и тъжен.
- Спокойно. Аз нямам право да те съдя. – усмихнах се леко. Саймън пое дълбоко въздух и започна.
Глава Тринадесет

Искреност


- Макс, сестра ми казвала ли ти е нещо от това, което ми се случи преди да стана гадняр? – попита ме Саймън.
- Да. Тя спомена за някакво момиче на име Мишел, което ти направило гаден номер.
- Ако нямаш нищо против, ще ти разкажа цялата история. – рече Саймън и аз замлъкнах. – Когато се преместихме за пореден път и аз и Наташа отново няхме “новите” в училището. Много от съучиниците ни си шушкаха неща за мен и сестра ми. Един ден Мишел дойде и ни заговори. Предложи ми да излезем двамата на кино. Какво би сторила ти, ако беше на мое място и най-популярното момиче в училището иска да излезе с теб? – аз лично бих й била шута, но не съм момче. Аз не отговорих, но Саймън продължи. – Та, аз се съгласих. Наташа ми каза, че според нея има нещо скрито в цялата таая работа, но аз не й обръщах внимание. Та вечерта се срещнах с Мишел и отидохме на кино. Гледахме интерсен филм и изглеждаше, че й е харесало. След като излязохме от киното, Мишел ми предложи да отидем на някакво тайно място, което само тя знае. Тръгнахме към гората, като влизахме все по-навътре. Когато бяхме много навътре, отнякъде се появиха и другите приятелчета на Мишел. Попитах я какво става, но тя само се ухили злобно. Нейните приятелчета ме хванаха и ме завързаха на едно от дърветата. Не можех да се мръдна. След това Мишел се приближи до мен и ми каза, че съм бил най-големия загубеняк на света. На другия ден ме откриха. След тази случка започнах да се държа с момичетата ужасно. Отчуждих се от сестра си. На всяко ново място си хващах гадже, с което се натисках и накрая я захвърлях като парцал. Беше ми приятно, когато захвърлях момичета като Мишел и Париж. Но сега, когато дойдох на този лагер, нещо ме кара да се върна на предишното си аз. Благодаря ти, че ме изслуша, Макс. – усмихна се Саймън. Чак сега се усетих, че сме много близо един до друг, но не се смутих.
- Разбира се. Няма защо. – отвърнах на усмивката аз. – Но искам да те попитам нещо.
- Казвай.
- Ще захвърлиш ли така и Париж? – попитах аз.
- Ами, ако не искаш няма.
- Не, не! Моля те! Тя особено заслужава някой силно да й удари един. – казах аз.
- Е, добре. Щом ме молиш толкова усилено. – ухили се Саймън, а аз само извъртях очи. – Ако искаш да тръгваме.
- Не ми се тръгва още. Тук е толкова красиво. Толкова е приятно след дъжд. Усещаш ли приятния аромат, Саймън? – погледнах Саймън и видях, че ме зяпа странно и се беше изчервил. Какво му ставаше на това момче?
- Да. Наистина ухае невероятно. – извърна глава той. Уф. Момчета. Не можеш да разбереш защо се държат така. – Макс? – погледна ме в очите саймън.
- Да, кажи.
- Ами, ако искам може да ме наричаш Сам. – сега аз се изчервих! Явно той забеляза това и допълни – Така ме наричат приятелите.
- А... Добре. – смутено отвърнах аз. – Значи сега сме приятели, така ли?
- Да. Приятели сме. – рече Сайм... Сам. Долових някакво незадоволение в гласа му, но не разбрах защо. Погледнах облаците в небето, които придобиваха всякакви форми.
- Хей, Сам! Ела. – станах от дънера и изчаках Сам да се приближи. – Лягай на тревата! – заповядах му аз.
- Какво ще правим в тревата? – повдигна вежди Сам. Божее!!! Момчета мислят само за едно.
- Не и това, за което си мислиш. – леко ядосано отвърнах. Легнах до него. – Погледни облаците. Виж какви неверояни форми придобиват. Аш ми беше казал, че въображението ти се подновява, като гледаш в облаците.
- Кой е Аш? Гаджето ти ли?
- Нее, глупчо! Аш беше един от най-добрите ми приятели, но той замина преди няколко години. Понякога много ми липсва.
- А.. Добре. – рече сякаш успокоено Сам. – А, ти имаш ли си гадже? – попита уж небрежно, но Сам, аз мога да подушвам кога човек е заинтересуван!
- Не... или може би. – отвърнах объркано аз. – Мисля, че с Антъни сме гаджета, но не съм сигурна. – повдигнах рамена аз. Един неприличен въпрос ми влезе в ума, но дали да кажа или не? – Ъмм. Сам?
- Да? – погледна ме въпросително Сам.
- Не нищо. Нещо ми влезе в главата, но по-добре да не те питам.
- Хайде, кажи! – Саймън насочи неговите големи шоколадови очи към мен. – Възбуди интереса ми!
- Неее! – възразих аз. – Не тактичен е!
- Какъв е? Няма значение! КАзвай.
- Добре. Ми... ти ... ъ... някога... – не довърших, но го погледнах изчервена. Той явно загря и се ухили.
- Ако не те познавах бих казал, че ме сваляш. – аз го изгледах на кръв. – Не, Макс. Естествено, че не! За такъв човек ли ме мислиш? Това е нещо специално!
- Ами, знам някои момичета и момчета, които са такива. Съжалявам, не трябваше да питам. – погледнах натъжено. Сам още повече се захили. – Ако кажеш на някого, че съм те питала този въпрос, ще ти извия врата!
- Спокойно! Аз съм гроб!
- Дано, иначе ще влезеш в такъв! – заканих се аз. Изведнъж усетих нещо мокро да пада върху мен. Вдигнах глава и забелязах, че е започнало да вали.
- Явно трябва да тръгваме. – натъжено каза Сам и стана. – Тръгваме ли? – попита ме и ми подаде ръка. Аз се усмихнах и я поех.
- Хайде. Ти водиш. – започнахме да тичаме. След малко стигнахме до лагера.
- Много ти благодаря, Макс!
- Няма защо. – усмихнах се аз. Погледнах часовника си. – Олеле! Вече е 17:15! Колко време сме се бавили?
- Да наистина! Трябва да тръгвам!
- Да и аз! Чао, Сам! – помахах и тръгнах към бунгалото си.
- Чао, Макс! – усмихна ми се Сам и той тръгна. Тъкмо бях на верандата на бунгалото и Антъни ме пресрещна.
- Оллеел! Антъниии! Ангелите ми изкара! – аз имам ли вълбще?
- Извинявай, но знаеш ли от колко време те търся?
- Ъъ... Не.
- Къде беше?
- Със Саймън бяхме на разходка.
- Със Саймън? – Антъни изтръпна. – Защо? Къде отидохте? Какво правихте?
- Успокой се! Просто си говорихме. Нищо друго! Защо толлкова се стресна?
- Имам гадно чуство за него, Макс.
- Антъни. Не се тревожи. – усмихнах се аз. – Трябва да влизам, за да се преоблека. После ще се видим. Тръгнах към врата, след това ми хрумна нещо. Извърнах се, Антъни ме изгледа стреснато, а аз го целунах. Усните ни се движеха в такт, без да се отделят. Накрая аз се усмихна. Отделих се от Антъни и отново тръгнах към вратата, а той горкичкия не знаеше на кой свят се намира. Така ли влияех на момчетата?
- Това за какво беше? – попита Антъни.
- Заради това, че си загрижен. – усмихнах се аз, а Антъни се ухили. Отвирих вратата и влязох в бунгалото
Глава Четиринадесета
ДА или НЕ

Когато влязох в бунгалото един куп възглавници полетяха към мен. Нещо ме събори на земята и започна да ме налага. Това бяха две неща – Наташа и Камила.
- Какво по... – не можах да довърша, защото устата ми се напълни с перушина от едната възглавница. – СЛИГАА! ПЛЕТЕ, ШОТО ХАТО СА ЯФОСАМ, СА СЕ ФИДИТЕ Ф ПУДО!
- Какво каза? – попита неразбрано Камила. Аз изплюх перушината от устата си и казах:
- Престанете, защото като се ядосам, ще се видите в чудо! – Нат и Кам започнаха да се заливат от смях на пода, където бяхме. - За какво беше всичко това с възглавниците?
- Ами, Макс, ние сме ти много сърдити. – опита се да се намуси Наташа, но не можеше да скрие усмивката си и се получи някаква странна комбинация от двете. – Първо изчезваш с часове без да знаем къде си и второ не трябваше да целуваш Антъни на верандата.
- Това пък откъде го измисли?
- Ами, когато момчето те ревнува, не трябва да го целуваш, за да го зарадваш. Оставяш го да страда в мъки и угризения. – каза със страшен глас, който приличаше на онова лудото гнусно същество от “Властелина на пръстените”, дето само повтаряше “Скъпоценното ми”, чак ангелите си изкарах.
- Олеле, Нат, не мислех, че си толкова зла. – шумно преглътнах аз. – Обикновено аз съм тази дето пие кръв.
- Трябва някога да научиш правилата на срещите! – засмя се тя. – Трябваше да оставиш Антъни да те ревнува. Така ще се стегне.
- В прочем къде беше? – полюбопитства Камила. – Или по-точно – С кого?
- Ъмм, отидох на разходка със Сам. - Нат и Камила ме гледаха озадачено. - Саймън, Наташа. - сега озадачението премина в уплашена гримаса. - Ехооо! Какво има?
- Ти! Че си била с брат ми. Нали ти казах, че използва момичетата!
- Ама, той само искаше да разговаряме. Нищо повече.
- Така "само разговаряше" и с другите момичета. - аз се учудих.
- Значи на всяко момиче разказва за случката оная вечер, когато Мишел го е измамила? - Наташа веднага започна да казва нещо, но спря да помисли малко. - Това “не” ли е?
- Добре де, не е разказвал на никой за това, но тогава защо не е споделил с мен, а с теб?
- Защото не е искал да се замесваш, Нат. Брат ти те обича. - усмихнах се аз.
- И само това се е случило, нали? - погледнаме въпросително Камила с надеждата да чуе някоя пикантна историйка.
- Да, само разговаряхме. - разбих й надеждите! :Д. - Наташа, брат ти не е чак такъв задник.
- Наистина ли? - попитаха двете ми приятелки в един глас.
- Да. Най-после видях същността извън черупката.
- Макс, сякаш говориш за някаква буболечка. - каза Наташа и всички се разсмяхме. - Значи вече може да говоря с него и няма да се държи гадно с нас, така ли?
- В това отношение трябва да те разочаровам. Каза, че ако поискам, той може да спре, но го помолих да продължи да оплита Париж в своите мрежи и после да я захвърли като мръсен чорап! - захилих се аз.
- Е, поне на края ще има Хепи Енд за нас. - рече Камила.
След разговора ни, аз отидох и си взех един от моите дълго-дълги душове, да сме по-конкретни - около час-час и половина. Водата отпускаше мускулите ми и усещах как високата й температура, кара кожата ми да почервенява. Когато излязох, Наташа и Камила вече бяха готови. Тази вечер нямаше дискотека и се бяха облекли нормално. Алеуя!!! Наташа беше със син потник с гол гръб и 3/4 бели панталонки, а и с бели пантофки. Камила пък беше облякла червена тениска на реата, комбинирана със светло-сини дънки и червени пантофки. Аз си сложих на бързо една черна риза с ръкави до лакътя и едни тъмни дънки. Развалих традицията на пантофките, като обух черните си кецове.
- О, Макс. - викна ме Наташа. - Лаура те търсеше. Трябвало да поговорите.
- Лаура ме е търсила!? Кога? Защо не сте ми казали?
- Когато те нямаше. Каза, че на вечеря ще е столовата и там ще поговорите.
- Добреее. Колко е часът? – попитах.
- Ъмм... 7:13. Май трябва да тръгваме. – каза Камила. През времето докато стигнем столовата ми разказваха как е минало прослушването им. Аз лично много се радвах за тях, но не знаех защо Лаура иска да говори с мен. Уффф! От толкова мислене ме заболя главата! Та, значи пак седнахме на нашата маса, където седяха момчетата. И този път аз и Антъни останахме сами на масата, докато останалите се изредят.
- Макс.
- Да.
- Искаш ли след вечеря, ти и момичетата да дойдете в бунгалото ни. – попита Антъни.
- Защо? – погледнах го с поглед, който крещеше закачливо “Какво кроиш?”
- Споко. Няма да правим нищо откачено. Ще играем на карти.
- Хъм... Не знам. – направих се на замислена аз. – Сигурно ще трябва да има някой, който да разеснява играта на белот.
- Това “да” ли е? – ухили се до уши Антъни. Толкова беше сладък така! Направо да го схрускаш!
- Може би. Зависи.
- От какво?
- Дали има останали сметанови кексчета! – след изречението, направо скочих и хукнах към шведската маса. Усещах, че Антъни е зад мен и затова не се обръщах. Може да ви се струва много смахнато да тичаш за сметанови кексчета, ама не вие се нуждаете от дневна доза захар, нали? Та, взех ме си вечеря, която при мен се състоеше от две доста големи парчета пица, малко салата от зеле и моркови и голяма чаша “Спрайт”. Тъкмо когато с антъни сядахме на масата, където останалите хапваха, забелязах Лаура.
- Антъни, аз ей сега се връщам. – казах и набързо оставих таблата на масата. Тръгнах към Лаура, която също ме забеляза.
- Макс, тъкмо теб исках да намеря. Търсих те днес.
- Да, разбрах. Бях излязла, съжалявам. За какво става въпрос.
- Ами, тази година лагеруващите са повече и всеки лагеруващ ще има само по един час. Ти си една от малкото, които имат ужасно много таланти и затова те оставям да избереш какви да са ти часовете: Танци, Пеене, Рисуване или Свирене. Можеш утре да ми кажеш. – разясни ми Лаура.
- Не, сега ще отговоря. – рекох аз. 100% нямаше да избера пеене, защото ПАриж ще е там и няма да я изтърпя. Избрах това, което винаги ме прави щастлива. – Може ли да ме запишеш на часовете по Танци.
- Разбира се! Тайлър наистина много ще се зарадва. – усмихна ми се тя. – Е, сега отивай да вечеряш и не забравяй, че имаш вечерен час.
- Благодаря. Чао. – отвърнах и се запътих към масата ни. Когато стигнах, там седеше само Антъни.
- Всичко наред ли е, Макс? – попита ме той.
- Разбира се. – усмихнах се аз. – Къде са другите?
- Ами, има промяна в плана. Те отидоха да се преоблекат, а аз останах да ти правя компания.
- Защо трябва да се преобличат? И каква е тази промяна в плана? – имаше нещо гнило в това.
- Ами, няма да играем карти, а ще отидем на плажа и ще се върнем преди полунощ. – каза Антъни. – Нали ще дойдеш?
- Имам ли право на глас? – засмях се аз, а след това и Антъни. Хапнах на две-три вечерята си. После Антъни ме изпрати до бунгалото.
- След 10 минути на плажа. – рече той. – Имам изненада за теб.
- Не обичам изненадите. – намръщих се аз.
- Е, надявам се, че тази ще ти хареса. – намигна ми той и се запъти към бунгалото си. Когато влязох в нашето бунгало, Нат и Кам вече бяха готови. Нат си беше сложила една къса розова поличка, а отдолу беше банския й. Камила също беше с бански, ноо отгоре имаше къси сини панталонки на бели цветя.
- Макс, наяде ли се? – попита Наташа.
- Да, но щеше да ми е по-приятно, ако вие бяхте наоколо.
- Е, нищо! – засмя се Нат и хвърли нещо синьо.
- Какво е това, Наташа? - учудих се аз.
- Това са банския ти и една плажна рокля на Камила.
- И какво да ги правя? - още не схващах смисъла.
- Облечи ги! - заповядаха Камила и Наташа в един глас.
- Но защо? Аз не харесвам нито банския, нито роклята!
- Защото отиваме на плажа. - рече Нат.
- Не може ли да отида така?
- НЕ!!! - изкрещяха и двете ми приятелки. - Затова отивай и слагай банския отгоре.
- С какво заслужих това? - измънках под носа, докато отивах към банята. Облякох синия си бански и роклята и излязох.
- Е, видя ли? Стои ти прекрасно! - усмихна се Камила.
- Да, но защото не ти го носиш. - озъбих се аз. Рокличката беше къса - едвам ми покриваше бедрата, но нямаше какво друго да сторя, освен да се примиря. - Та, ще тръгваме ли? - попитах, след като обух едни сини джапанки.
- Да. - излязохме и заключихме бунгалото. Предусещах, че изненадата на Антъни ще е хубава, а интуицията ми не ме лъжеше никога.






ГОЛЯМОТО ПЪТУВАНЕ

Глава 1
Ако ме хванат…?

31.VI.
Здравей, мило дневниче!
Цялата съм запъхтяна и едва си поемам дъх. Току що избягах от вкъщи. Зная, че мама ще се притесни, въпреки че й оставих бележка. Все пак е майка. Но ето какво стана:
Днес трябваше да свърша много работа вкъщи. След като я завърших, казах на мама че съм се изморила, въпреки че не чувствах и грам умора. Каза ми да си легна. Не чаках втора покана и веднага се качих в стаята ми. Взех един сак от гардероба и започнах да го пълня с дрехи. Трябваше да отида до Солун за да го видя. След като си стегнах багажа си легнах в леглото. Ако наистина заспях, часовникът щеше да ме събуди. Сложих го под възглавницата и затворих очи.
Нещо взе да подскача под главата ми. Събудих се. Беше два и половина. Скочих от леглото и седнах на бюрото. Хванах един лист и написах: „Мамо, заминавам, но обещавам че скоро ще се върна. Трябва да видя баща ми. Не може по друг начин. Зная че ще ми се ядосаш, но ме разбери.
Обичам те!
Екатерина”
След това отворих прозореца и излязох. Нощта беше топла. С годините доста се калявах от страховете. Може би се дължеше на това че дружах с момчета и доста понаучих от тях. Веднъж ме бе ухапвала и змия. Не се страхувах. Но докато си размишлявах на прозореца, забелязах едно нещо. Не можех да сляза! Трябваше да се покатеря по покрива на къщата при което едва не развалих всичко. Докато ходех по покрива се подпрях на една керемида, която взе да пада. В последният момент я хванах.След малкото ми премеждие трябваше да се спусна по покрива на козарника, до близкото дърво. Слава богу, това мина без препятствия. Когато благополучно слязох на земята извадих от якето си снимка на баща ми. Мама ч пазеше между страниците на една книга, която държеше на тавана. Трябваше да търся този човек. Е, да, 16 години по – стар.
Тръгнах по уличките на острова. Гледах морето. Там където отивах нямаше море, затова трябваше да се сбогувам с него. Намахах му за сбогом.
След като се сбогувах, трябваше да тръгна към пристанището. Трябваше да взема корабчето за Атина. Май че се казваше Мария Антоанета. Според приятелите ми моряци, даже и да не знаех името пак щях да намеря корабчето. Малко и старо. С леко избеляла бяла боя и с дървена чайка отгоре. Относно последното нямаше как да сбъркам. Повечето кораби тук бяха луксозни и принадлежаха на богаташите. Имаше малко такива корабчета и само едно с чайка отгоре. Това беше моето корабче.
Тайно се качих вътре. Даже някой моряк да ме забележеше, нямаше да може нищо да ми направи, защото обикновено моряците се напиваха. Какво казваше един мой познат: ”Квасим се с алкохол, като прасета”. Сравнението не беше едно от най – хубавите, но явно беше вярно, защото видях един моряк да се люшка насам – натам в съседското корабче. Слязох вътре и се скрих между сламата. Първа фаза изпълнена. До скоро дневниче!
Екатерина
в скривалището от слама

Глава 2
Продължавам напред!

1.VII
Мило дневниче,
нещо странно ме събуди. Беше нещо лигаво, което ближеше бузата ми. Отворих очи. Някаква овца стоеше до мен и ме гледаше. Добре че бях отглеждала животни. Ако бях някое момиче от големия град сигурно щях да се разпищя и да разваля всичко. Помилвах овцата и й прошепнах:
- Това ще е наща малка тайна.
Беше ми приятно да си говоря с животните. те изслушват. На тях можеш да споделиш всичко. Те най – много ще ти кажат едно Ме-е-е, а не като някои клюкарки да тръгнат да разправят на ляво и на дясно какво си казал. Разбира се, не всички момичета са такива. Има и добри, които като чуят нещо го запазват за себе си. С тях можеш да не се страхувах да изразявах себе си. Едно от тези момичета е Тифани. Познавам я откакто се помня. Тя живее на острова заедно с баща си и доведената си майка. Родителите й се развели когато била още бебе. Баща й я взел при себе си, докато майка й си заминала. Тифани я е виждала само на снимки, но не й липсва. Не съм виждала по – жизнерадостен човек от Тифани. Гледа от добрата страна на всичко. Има оправдания за всичко. Напримерно, когато получи двойка по физически, тя не се отчая ами ми каза: „Защо да се тревожа? Тази двойка ще ми даде стимул да тренирам повече.” Тя много обича приключенията. Сигурно и това щеше да й хареса.
Боже, дневниче, колко се отнесох! Та да се върна на основното. След около два часа, чакай да си погледна часовника, да след около два часа пристигам в Атина. Ще спра за няколко минути да си похапна и отново ще тръгна. Трябва да стигна до гара „ Персефонос”. От там ще се взема влак за гара „ Армаделис Пацрцелополис”. Остават ми два часа до слизането, така че ще мога да ти разкажа за приятелите си. Имам само една приятелка. То вече знаеш за нея. Това е Тифани. Не си мисли, че тя е единственият ми близък на Санторини. Имам и страхотни приятели. Всеки от тях е толкова различен, няма втори като него. Но когато се съберем си пасваме идеално. Като пъзел.
Един от тях е Христофорос. Той е на 17. Майка му е врачка и той е понаучил някои неща от нея. Може да гледа на ръка. Отначало мислехме тия работи с врачуването за някакъв номер, но след като ми гледа на ръка и позна, всички започнахме да вярваме. Дневниче, не се смей, вярно е!
Другият ми приятел е Ангелос. И той е на 16, но е роден през февруари. Може да прави всякакви откачени неща. Нищо не е твърде просташко или опасно за него. Кажи му да скочи от най – високият връх на острова в морето и ще го направи.
Третият, но не и по значение е Дима. Той е на 17. Премести тук когато бях на 10. Дойде от Москва. Може да се бие перфектно, затова никой не го закача. Казва че „по Московските улици понякога стават такива разправии, че да се пиеш е по – скоро нещо като потребност. Освен нас. Може да плува страхотно. Нищо чудно някой ден да открие нов континент.
Кое е общото между тях ли? Ами всички момичета на острова въздишат по тях. Разбира се, без нас. Моите приятели са винаги до мен. Някои може би ще кажат, че е странно момиче да бъде приятелка с момче по „този начин”, но аз мога само да кажа, че не пола, а характера е важен.
Чувам някой а бие камбана. Е, дневниче, това е моят сигнал. Пристигнахме!
Екатерина

Глава 3 или някой бързи бележки
Атина

2.VII
Мило дневниче,
Вече съм на гара „Армаделис Пацрцелополис”. Оказа се че има директен влак за Солун. Времето е нещо важно в случая, защото баща ми е в Гърция само 4 дни. Влака още не е пристигнал, затова ще ти разкажа какво стана, но съвсем на бързо.
Това Атина, дневниче, е ад. Добре че скоро си тръгвам. На острова можех да си карам колело д=където поискам, а тук ме е страх даже да стоя на тротоара. Както би казал един познат: „Т’ва е ненормална работа!” Напълно съм съгласна! Атина е най – големият град в Гърция и пак няма място даже за една мравка. Добре че гарата е в покрайнините на града.
Единственото нещо, което ми направи добро впечатление са гледките. Докато тук, на земята, хорицата са се наблъскали, като играна Тетрис, то на високото, витае свободата. Можеш да тичаш, да се въртиш в кръг. Тази мисъл ми напомни за острова. Какво ли правеха там?
Боже, дневниче, каква съм смотла! Съвсем забравих да видя колко е часа. Трябва да бързам.
Екатерина
тичаща към влака
Глава 4
Във влака

Вървях по коридора на вагона. Всичко беше заето. Но късмета ми излезе и открих едно свободно купе. Твърде свободно. Имаше само едно момче. Отворих вратата.
– Ъм… може ли да седна? – попитах момчето.
То ме гледа дълго, сякаш оценяваше дали съм достойна да седна. След няколко минути чакане той отвърна.
– Да, заповядай.
Заех мястото до прозореца и сведох глава.
– Ъм… за къде пътуваш? – попита.
– Ами за Солун. – продължавах да съм със сведена глава.
– А защо?
– Какво ти влиза в работата? – прозвуча по грубо отколкото исках.
Изведнъж се разсмя. Тогава вдигнах глава. Беше рижав. Притежаваше и „аксесоари” за рижави като лунички и зелени очи. Не можех да отрека че е красавец, въпреки че не харесвах много рижавите.
– Какво му е смешното?
– А, нищо, нищо.
Пътуването трая 8 часа. Просто и да не исках нямаше как да не си говоря с него. Ако заспях щях да взема да дрънкам глупости от рода на колко е красив. – Ами ти защо си тук? – попитах го.
– Аз първи те попитах и не ми отговори, защо аз да ти отговарям? – видя че съм смутена и продължи – ако ми кажеш за какво си тръгнала към Солун, ще ти кажа и аз. Става ли?
– Ами ОК. Тръгнала съм за Солун за да се срещна с баща ми.
– Мисля че има нещо повече от проста среща с баща ти.
Е, не беше прав. Пропуснах да спомена че баща ми не знае че съществувам, но наистина исках да се срещна с него.
– Ами наистина няма нищо специално. Просто направих малки пропуски.
– Какви? – гледаше ме като кученце.
– Ами дълга история, късия вариант повече ми харесва – ако вземех да му разкарам всичко щеше да се шашне.
– Хайде има още сума ти време. Достатъчно за дълги истории.
– Ами добре но не се шашкай.
– Обещавам.
– Ами преди 16 години майка ми е имала връзка с един българин, който бил на почивка на Санторини. В края на лятото той си тръгнал и тя била с разбито сърце. Скоро разбрала че е бременна. Та съм се родила аз. Искам да видя баща си, въпреки че той не знае че съществувам. Затова отивам в Солун. Сега е твой ред.ю
Той се разсмя. какво му беше смешното на момиче, което търси баща си, а той дори не знае че съществува?!?!! Явно той разбра въпроса без даже да съм го задала.
– Каква ирония! При мен е точно обратното. Аз се опитвам да избягам от баща си. – и отново се разсмя.
Защо пък искаше да избяга. Аз бих дала всичко, освен майка си и приятелите за да видя моя баща, а той иска да бяга от неговия. Явно разбра недоумението ми и продължи.
– Работата е в това, че иска да наследя бизнеса от него. Не понасям всички тези неща с парите, а той иска да продължа делата му. Аз искам да стана художник, но не, според нео съм бил :идеалният банкер”. Е, аз реших да не бъда банкер и затова сега съм тук. – Ами как мина границата? – въпроса беше уместен, понеже изглеждаше на 16.
– Ами с лична карта и куфар, разбира се. Като съм на 18 мога да мина границата.
– Ахам. А ти на къде пътуваш?
- И аз съм за Солун. Баща ми сега е на конференция на българските бизнесмени или нещо от тоя сорт и реших вместо да бягам да му кажа какво ми е мнението по въпроса. Не може да ме набие пред няколко хиляди души. Не че ще мисли за мен, ако вземе да ме бие имиджът му ще пропадне и няма да сключи своите „важни” договори.
– А всички бизнесмени ли са такива? – имах странното чувство, че и баща ми ще е от лагера на „чичко паричко”. – Е, не всички, но повечето се интересуват само от парите. Добрите даряват на фондации, но с лупа да ги търсиш.
– Не мога да си го представя. – признах си. – Това с ложите бизнесмени.
– Гледала ли си „ Блясък”?
– Да. – разбира се че го гледах. Нали трябваше да намеря причината защо почти половината от женската част на острова изчезваше. Но доколкото следях жените които преминаваха по улицата, сериалът вече не беше толкова интересен.
– Ами да си чувала за Ягос Дракос?
Кимнах. Разбира се че бях чувала за него. Присъстваше в повечето обсъждания на серияли. Ягос Дракос така, Ягос Дракос иначе, как може Ягос Дракос да се жени за толкова младо момиче. И накрая изплува споменът, който ми трябваше. Ягос Дракос беше стиснатият богаташ, който управляваше Джаянт. Доста добър пример за стиснат богаташ. Изведнъж ми изплува факта, че не зная как се казва. – Ъм, как се казваш?
– Това не са ли думите на момчето?
Веднага се изчервих, но се свестих бързо.
– Явно някой е забравил да ми даде сценария.
– Явно ще трябва да импровизираме. – усмихна се – Аз съм Васил. – и подаде ръката си.
– Екатерина – хванах я и я тръснах здраво.
– Уау! Стискаш като момче! – отново се ухили.
– Трябва да съм го прихванала от приятелите ми. Три момчета срещу две момичета, май сме мъжка компания.
Тогава чух гърлен смях, който последвах без да мисля.

Глава 5
Олеле!

- Ей, пристигнахме. Ставай!
– Какво?... Кога?...
Кога минаха 6 часа? Изведнъж осъзнах какво беше станало и отворих широко очи. Бях в Солун щях да видя баща си. Бях толкова близо до него и все пак толкова далече.
Докато слизахме на гарата, извадих от чантата си дневника на майка ми. Беше ми интересно какво е правила на този ден преди 16 години. Незнам защо, но предпочитах миналото пред настоящето. Странно е, но и някак весело. Поне за мен де!
Да видим… а ето го. 4 юли.
„ Дневниче, толкова ми е гадно! Остава един месец до заминаването на Станислав. Въпреки че ме предупреди още когато се запознахме, пак ще си плача на леглото. Защо не слушам хората? Дано когато родя някой ден да се променя малко. Винаги съм искала дъщеря и ако имам няма да искам да прилича на мен. Просто съм ужасна! ( Явно Бог не чете дневниците на хората, защото на тази тема съм точно като майка ми).
Имам още една причина да съм тъжна. Днес Станислав ми сподели, че когато се върне баща му ще го направи банкер. Винаги съм мразела богаташите на острова, а сега искат и моя Станислав да стане един от тях. Иска да учи в консерваторията. Не си го чувал как свири на пияно. Просто политам в небето докато го слушам. Казва че няма избор. Едва ли ме лъже. Той не може, след като го погледна с онзи поглед. Наближава 9. Трябва да отивам на лагерният огън на плажа. Толкова е романтично!”
- Алооооо! Земя вика Екатерина! – гласът на Филип ме събуди от мрака. Боже, изобщо не се бях усетила да кажа името му. Досега не съм си говорила с него по име, което може би се дължи на факта че го гледах все едно ще лапам мухи.
Незнайно как но сякаш имаше сходна история с баща ми. Има талант който иска да развие, но баща му не му позволява и иска да стане банкер. Във влака ме издебнаха извести съмнения по въпроса за Филип и баща ми, но веднага се разсеяха. Извадих снимката и я погледнах. Те изобщо не си приличаха.
Докато Филип беше рижав, баща ми беше с кафява коса. Докато единият имаше зелени очи, другият имаше сини. Съмненията ми се разсеяха. В България има много банкери. Уф, защо си мисля глупости?
Извадих една карта на града и започнах да гледам за хотел „Орион” Някой се провеси над мен.
– Знам къде е. И аз съм на там.
Обърнах се. Филип ми се хилеше и държеше сака ми.
– Ами не мисля че е нужно да се разкарваш напразно. – измънках.
– Хайде де, нали и двамата отиваме при „големите клечки”
– Едва ли ще са много щастливи. – смънках. – Не е нужно да ми носиш багажа.
– Голяма работа! Ако аз не нося багажа тогава кой. – погледнах го странно – Не гледай така. Просто ме е страх да не се счупиш.
Направи някаква странна физиономия на която просто не можех да откажа. Беше нещо като кученцата от филмите, които те гледат жално. Едва ли щеше да ме остави да си избера дали да тръгна с него или да пътешествам из града сама. Затова само се усмихнах и закрачих след него. В гръб ми приличаше на товарно магаре, но пак изглеждате красив.
Глава 6
Хотела

Вървяхме през улиците на града. Мислех си за нещата които станаха. Избягах от вкъщи за да намеря баща ми. Запознах се във влак със момче, което сега ми влачеше доста сигурно багажа. Бях по – близо до баща си от колкото си мислех. Скоро щях да го видя. Бях толкова щастлива.
– Пристигнахме! – гласът на Филип ме събуди от приятния унес.
Стоях пред 5 звезден хотел обграден от луксозни коли. Не бях сигурна колко етажа беше, но бях сигурна в едно. Не можех да си го позволя. Даже не бях сигурна дали мога да си позволя и зеленият килим, който лежеше на стълбите, сливащ се с зелените стени на хотела. Мислех когато дойда тук, да си наема малка стаичка в някоя къща. Щях да остана само два или три дни и след това да се върна.
Докато бях в шок Филип ме поведе към хотела. Даде багажа на един човек, не знаех как се казва тази професия. Разбира се, на острова имаше много хотели, но в сравнение с този приличаха на някакви беседки. Пък и там хората нямаха тази официалност, която виждах тук. С работниците си говорехме приятелски.
Докато мислех изведнъж се заковах на място. Бях пред огромната врата на хотела. Един приветлив мъж ми отвори врата. Отначало се стъписах, но мъжа ми се усмихна. Явно разбираше че за мен понятието 5 звезден хотел е нещо ново, а камоли да го видя на живо.
Плахо пристъпих прага. Гледах краката си за да не се спъна. Това беше една моя особеност: винаги когато ставаше нещо важно за мен, та дори и влизане в хотел, се спъвах и се пльосвах на пода. Тази моя „дарба” ми е наследствена. Майка ми мие е разказвала как на една от срещите с баща ми се спънала. Паднала върху сервитьора и той пльоснал баща ми с сладолед в лицето. Баща ми едва не се задавил от смях. Звучи доста холивудско, но май наистина беше станало, защото колкото пъти отидехме в ресторанта на чичо Бил, той все питаше мама дали иска още сладолед, при което майка ми се смръщваше.
Явно имах късмет, защото прекрачих прага без даже да се спъна, което беше една малка победа в личният ми списък. Когато влязох в хотела си помислих че сънувам. Ако от вън хотела приличаше на някоя супер модерна сграда, то вътре беше съвсем различно. Фоайето изглеждаше старинно, но в гида ми пишеше че хотелът е бил построен преди 3 години. Единственото нещо което ме спираше да не си помисля че съм попаднала в 18 век бяха асансьорът и рецепцията. Над главата ми светеше гигантски полилей. Може би тежеше около 4 тона.
– Алооооо! Зная че полилея е поразителен, но едва ли искаш да спиш на улицата. Хайде! – Филип подвикна.
Последвах го към рецепцията. Филип натисна звънеца. Една рецепционистка, която досега говореше по телефона на немски, се обърна дружелюбно към нас.
– Добър ден! – поздрави.
– Добър ден – поздрави Филип. – Аз съм Филип Григоров.
Щом чу името рецепционистката изведнъж взе да звъни по телефона видимо въодушевена. Минаха няколко минути през които се опитвах да разбера какво толкова стана от това, че Филип се представи.
Изведнъж по стълбите хукна право към нас един мъж. Беше официално облечен. Май беше управителя на хотела.
– Господин Григоров, нямате представа каква чест е за мен и хотела ми, че сте наш гост. – при тези думи той взе да се ръкостиска с Филип така сякаш от това зависи живота му. В един момент се уплаших че ще му откъсне ръката. – Веднага ще подготвим стая за вас и младата дама – погледна към мен. Я чакай малко, една стая за мен и НЕГО!?!!?
– Ами всъщност си мислех да ме настаните в апартамента ми, а госпожицата да има отделна стая.
– Ами господин Григоров, съжалявам за неудобството, дано не ни разберете погрешно, но се налага да сте в една стая с госпожицата. Разбирате ли, президентският апартамент бе зает от премиера на Турция, а стаи с единични легла няма. Надявам се да ни разберете. – започна да заеква.
– Оу, ами добре. Тогава ни дайте една стая.
Втрещих се. Но Филип направи жест с ръка с който ме приканваше да дойда. Взе ключа от рецепцията и тръгна към асансьора. Качих ме се.
– Знаеш ли, не мисля че е нужно да го правиш, всичко това с хотела. Мога да отседна в къща.
– Хахаха. Нека позная сега си мислиш „тоя на какъв се прави? Запознахме се във влака, а вече ще ми плаща стаята.”, познах ли?
– Ами да, но си го мислех много по – учтиво. – признах си.
– Виж, дошла си тук да търсиш баща си. Кажи ми колко момичета биха го направили? Идваш от другия край на Гърция. Най – малкото което мога да направя е да намеря място където да останеш. – чувствах че има и нещо друго – Пък и плюс това си приятна. Трябва ми някой като теб за да разпускам преди това което ми предстои.
– И ме взе за шут? – с тази моя непохватност наистина щях да имам успехи в цирка. – Не. Нямах предвид това извинявай.
Асансьорът спря. Когато излязохме той се наведе към мен.
– Имам предвид че НАИСТИНА те харесвам. Приближаваше лицето си все повече и повече към мен. Тогава се случи нещо, което не очаквах.
Глава 7
Свещи

– Бягай! – изведнъж изкрещя той.
Хукнах след него без да знам от какво бягам. След няколко минути бягане през коридорите на хотела се спях задъхана.
–Какво стана? – попитах все още задъхана.
– Баща ми е тук.
–А защо бягаш от него? Не беше ли целта ти да го видиш и да му кажеш мнението си.
– Да, но не сега. Ще го кажа на срещата на банкерите.
Не го изслушах до край. Взех да се люшкам леко. – Екатерина, добре ли си? – попита разтревожен.
–Да, само когато бягам ми причернява малко. Това е!
Изведнъж се сгромолясах на пода. Почувствах как си удрям главата в нещо твърдо. Тогава всичко стана черно.
Събуди ме някаква мелодийка. Изправих се от леглото и се огледах наоколо. Видях Филип на един стол. Щом ме видя веднага скочи от мястото си.
– Здрасти! – поздравих го.
– Здрасти! ЗДРАСТИ! Не можеш да изкарваш така ума на хората! – избухна – лежиш 5 часа на легло без да даваш признаци на живот и ми казваш ЗДРАСТИ!?!!?!?
Гледах го уплашено. Как може да са минали 5 часа? Обикновено когато става така се събуждам след 1, 2 минути. Погледнах Филип. Изглеждаше ядосан. Той ме погледна.
– Ъ, виж че ти се разкрещях, но наистина ме уплаши. Следващия път когато ще правиш така ще ме предупредиш ли?
– Да те предупредя? Ами… добре.
–Аз слизам долу. Ще оредя едно нещо. Ти не мърдай от стаята. Свестявах те, не искам и да те търся. – и излезе.
Нямах какво да правя из стаята. Затова си включих телевизора. Не си представяйте стаята , като нещо в което едвам може да се наврат двама души. Беше голяма, имаше джакузи, телевизор голям колкото стената. Е, единственият недостатък беше двойното легло, но иначе стаята бе по – голяма хола, дневната и кухнята на къщата ми. Та включих телевизора и си пуснах анимации. Странно, но така и не отвикнах от тях. Винаги съм ги харесвала и май и за в бъдеще ще си остане така. След като се порадвах на няколко епизода Спонджбоб квадратни гащи ми стана скучно. Започнах да си увивам косата около пръста.
Изведнъж вратата на стаята се отвори. Филип влезе видимо весел.
– Облечи се, излизаме. – усмихна се.
– Ама къде? – попитах го.
– Изненада! А, облечи си нещо по – официално.
– Ами ако не искам да излизам? – възразих.
– Моля те, заради мен. – направи онази физиономия с която майка ми ме караше да свърша нещо, като гледаше супер тъжно.
– Ох добре, но ако не ми хареса си тръгвам. – учудих се колко лесно се съгласих. Трябва да забранят тази физиономия със закон.
Облякох си една червена рокля. Беше единствената в багажа ми която можеше да мине за официална. Излязох от банята.
– Дали ще мине номерът? – надявах се да каже не. – Да, идеална си. Хайде да слизаме.
Качихме се в асансьора. Докато слизахме Филип каза нещо, което ми се строи доста странно.
– Обещаваш ли че няма да се плашиш?
– От какво трябва да се плаша?
– Ами незнам – погледна нагоре – не мисля че е нещо страшно, но ти си толкова необичайна, че току виж си взела да пищиш и да бягаш.
– Нека позная, записал си ме в „Страх”. – погледнах го.
– Не, по страшно. – и се ухили
Тъкмо се канех да му отговоря, но асансьорът спря. Вратата се отвори. Филип каза нещо на чужд език на един от персонала. Явно не искаше да разбера за какво ставаше въпрос. Мъжът с когото допреди малко си говореше ни направи знак да го последваме.
Вървяхме по коридори постлани с червени килими. Спяхме пред врата покрита с махагон. Прозорците бяха изрисувани и не можех да видя какво следваше.
Мъжът отвори вратата. От това което видях ми стана хем лошо, хем приятно. Бяхме пред хотелският ресторант. Странно, беше празен. Имаше толкова много маси, но на тях не седяха хора. Върху тях нямаше нищо. Само свещи. На фона на всички тези маси се открояваше само една. Тя беше подредена сякаш очакваше някого. Беше цялата в червено и имаше два стола.
Точно към тази маса ни поведоха.

Глава 8
Сърцебиене

Вървях бавно между масите. Знаех какво ще стане, но пак чувствах как потъвам в непознатото. Стигнахме до масата. Сърцето ми започна да бие учестено. Келнерът дръпна стола ми за да седна. Навсякъде имаше свещи. Винаги съм си представяла първата си среща така, защото това беше среща. Ако не беше Филип трябваше да се специализира в „ Правя всичко много романтично, а после се оказва нещо супер тъпо”. Бях вцепенена. Бях на среща с момче което познавах от 2 дни и се бях запознала с него във влак.
Той седна. Сърцето ми щеше да излезе изпод роклята ми и да захвърчи из стаята. Дали не можеше по килимите, които скриваха пода да се изкопае дупка за бягство? О не, времето ми изтече. Не можех да избягам. Той започна да говори.
– Ами виждам че не си очаквала това, - заговори тихо, все едно играеше микадо и не искаше с дъха си да събори някоя от пръчиците. – Незнам дали си забелязала, но аз те ъъ… харесвам – започна нервно да си пипа косата..
– Ами май забелязах нещо такова. – беше невероятно неловко.
Започнах да се опитвам да излющя гланца от обувките си, но без успех. Когато с мама купувахме обувки винаги гледахме са качествени. Това беше първата ми среща, а беше някак срамно. Къде останаха спагетите от „Лейди и Скитника”?. Най – накрая се реших. Нищо не губех ако опитам. Винаги можех да се върна на острова. Затова събрах целия си кураж и казах: - Мисля че си готин. – и затова жертвах цялата си смелост!?!?!?!
Но явно помогна. Той вдигна очите си и ме погледна.
– Ами да – започнах по – ентусиазирано – само като чуят името ти управителят идва и едва ли не те моли да останеш. Това е готино.
– Оставаше само да пръска розови листенца пред мен. –ентусиазмът му се върна. Бях успяла.
– Да, точно за това говоря.
– Или как ме прибра от влака и ми плати стаята тук. Това е благородно.
– Но пък ти си тръгнал а да търсиш баща си. Това е смело. – намеси се той.
– Е, това беше необходимост. –свих рамене. Бавно излизах от задънената улица.
От това колко велико сме постъпили преминахме към простите неща като футболът. Бях фенка още от дете. Майка ми казваше че любимият отбор на баща ми бил ЦСКА. Е, и аз бях от ЦСКА. Гледах всички техни мачове. Е, когато имахме кабелна. Знаех основното. ЦСКА срещу Левски.
Вечерта мина като по вода, върху която не се подхлъзнах нито веднъж. Още една малка победа за списъка. Качихме се по асансьора. Много приятно нещо. Единственото което не му харесвах беше началото и края на пътуването ми през етажите.
Вече бях минала началото, оставаше краят. Но нещо между тях ме раздруса повече отколкото биха могли двете. Докато пътувахме стана нещо неочаквано. – Искаш ли да станем гаджета? – попита Филип.
Импулс премина през тялото ми. Преди още да осъзная въпроса, бях дала отговора.
– Да.
В този момент асансьора спря.

Глава 9
Срещата

Когато се събудих на другия ден всичко грееше. Боже, бях се успала. Отново. Когато бях на Санторини винаги ставах първа, а сега се успивам. Големият град ми влияе зле. Станах и започнах да се разхождам тромави из стаята. Вратата на стаята с отвори и Филип влезе вътре. Лицето му беше странно. Радваше се, но беше и някак уплашен.
– Днес е големият ден! Денят на срещата.
– Значи днес…
- Да.
Скочих на леглото и запищях от радост. Премятах се, скачах нагоре и надолу. Енергия изпълваше тялото ми. Щях да се видя с баща ми. чаках този момент цял живот. Но изведнъж нещо ме събори от леглото. Филип ме хвана.
– Ами ако не ме хареса? – попитах унило.
– Няма начин да не те хареса. Тис си невероятна. Сигурно ще е малко стреснат, но ще бъде в правото си. Все пак колко често се оказва че имаш дъщеря за която не знаеш?
Притесних се. Явно това което ставаше в главата ми се показа и на лицето ми.
– Ей, не се притеснявай. Това че от начало се е стреснал не значи че няма да те хареса. Аз отивам да си купя костюм. В 3 часа ме чакай пред асансьора. – и затвори вратата пред себе си.
Легнах на леглото. Погледнах часовника, който показваше че е 10:45. Имах предостатъчно време до големия момент. В главата ми се натрупаха много въпроси. Дали приличах на него? Каква музика слушаше? Имаше ли някакъв талант? Дали му харесва това което прави? Сега не можех да получа отговори на тези въпроси, затова включих телевизора.
Както обикновено си пуснах Джетикс. Имаше ден на момичетата. Не ми беше много ясно какво са направили днес момичетата, но се загледах.
Не бях усетила кога е минало толкова време. Когато погледнах часовника се втрещих. На дисплея четливо се виждаше, че е 14:45. Ужас! За всяко нормално момиче оставащото време бе достатъчно да се подготви. Но не и за мен. защо трябваше да бъда изключение във всичко!!?!?!?
Следващите 15 минути приличаха на някой комедиен филм. Имах да си облека лилава рокля, но не вместо рокля стана бедствие. Докато отчаяно се опитвах да я облека се спънах в куфара си и паднах. Добре че само една дреха ми обяви бунт. Всичко друго мина добре, даже и косата. Още една малка победа.
В 14:59 излязох от стаята си заедно със снимката на баща ми. Бях пред асансьора и чаках. Скоро и Филип дойде. Ако аз имах проблеми с дрехите, то той ги имаше за приятели. Приличаше на модел.
– Ъм, хайде да слизаме – подкани ме с усмивка.
Вратите на асансьора се отвориха. Когато излязох се учудих. Мястото беше съвсем непознато, но беше величествено. Приличаше на бална зала в някой от онези пищни руски замъци по филмите. Полилеят от фоайето беше нищожен пред този който видях. Може би беше най – голямото нещо което някога съм виждала и не е сграда.
– Ами аз отивам да подготвя почвата за разговора. Ако искаш започни да търсиш. – Филип изчезна сред хората.
Имаше толкова много хора. Не знаех от къде да започна. Затова седнах на един стол и извадих снимката на баща ми. Започнах да търся състареното му лице сред хората които минаваха покрай мен, но уви, нямаше нито един който да си прилича поне малко на лицето от снимката.
Изведнъж до мен се приближи едно момче. Беше русо със зелени очи. Самочувствие лъхаше в погледа му. – Не е хубаво такова прекрасно момиче да седи само. – Ъ, моля? – погледнах го изненадано.
– Приятелят ти трябва да е голям глупак да те остави тук сама.
– Не, не е. – отговорих сухо. Този се появява от нищото и ще нарича Филип глупак!?!?! За какъв се мисли?
– Май не си много разговорлива. Чао!
Уф, поне се махна. Но в този момент видях нещо, което най – брутални изрита непознатото момче от мислите ми. Видях баща си. За първи път в живота си. Даже без да поглеждам снимката знаех че е той. Беше висок и строен. Не можех да повярвам колко си приличахме. Същата коса, черти. Единствено очите ми се различаваха.
Той седна на един стол. Сега или никога. Може би това беше единственият ми шанс. Закрачих в неговата посока. Стисках снимката. Нищо не губех. Стигнах до него.
– Здравейте. – смотолевих.
Той ме погледна.
– Здравей и на теб. – усмихна се.
– Ъм, може ли да ви питам нещо?
- Зависи за какво става въпрос. – продължаваше да се усмихва.
– Ами свързано е с това. – дадох му снимката.
Лицето му грейна. Гледаше снимката с майка ми, все едно си припомняше всеки спомен.
– Какво за снимката?
– Ами… вие ли сте човека на нея?
– Да.
Една проста думичка като „да” ме накара да се чувствам толкова щастлива. Гледах баща си. Бях го открила.
– Ами какво мислите за жената? – въпроса беше повече от ненужен, но все пак го зададох.
– Ами невероятен човек, но това е дълга история.
- Повярвайте, моята не е по – кратка. – беше абсолютно вярно.
– Ами можеш да ми я разкажеш и без това тези бизнес срещи са пълна скука.
Странно. Описанието на банкерите на Филип бе съвсем различно от това, което си бях съставила аз. Баща ми беше мил, любезен.
– Ами едва ли ще Ви хареса – смотолевих. – Дори съм сигурна че няма да Ви хареса.
– Това може да се разбере само ако ми я разкажеш. – усмихна се по – силно.
– Да знаете че Ви предупредих.
И така започнах да му разказвам всичко. От последната му среща с мама до идването ми тук. Добре че беше седнал. Разказът ми приключи. Когато го погледнах той изглеждаше по същия начин преди да разбере че съм му дъщеря.
– Мислех си че има нещо такова. – каза спокойно.
Не очаквах този отговор. След като е подозирал защо е напуснал острова и е оставил майка ми. Тъкмо когато щях да изразя мислите си на глас, баща ми видя някого и му помаха да дойде. Една фигура се приближи към нас.
– Това е синът ми… - започна той равно. Аз се обърнах към момчето зад мен - …Филип.
Глава 10
Защо…?

Станах от стола си и побягнах. Не знаех дали това е правилно в тази ситуация, но знаех че за мен беше единственото възможно решение. Качих се в асансьора. Свих се върху пода. Стаята беше на последният етаж и можех да помисля върху нещата.
Боже, какво имах да мисля? Бях гадже с брат си, който за малко да ме целуне. Погнусих се при самата мисъл. Защо изобщо ми трябваше да идвам тук и да търся човек, които въпреки че е предполагал че майка ми е бременна е изоставил? Не си ли живеех щастливо преди да го намеря и да стана гадже с брат си. Вместо да помогне, размислянето в асансьора влоши нещата.
Веднага щом вратите се отвориха аз хукнах към стаята си. Бях толкова разстроена, че едва можах да отворя вратата. Влязох вътре плачейки и едва държейки се на краката си. Започнах да хвърлям нещата си извън гардероба на леглото и да ги тикам неподредени в куфара. знаех само че искам да се махна от Солун, от баща ми и от Филип. Исках да се върна на острова и да забравя всичко станало тук. Грабнах куфара си и тръшнах вратата след себе си. Сълзи се стичаха по лицето ми, но не ми пукаше особено. Ядосвах се когато плачех, защото не исках да цивря. Но сега не ми пукаше особено. Забягах към асансьора. Исках да се махна колкото се може по – бързо. Точно в този момент някой ме сграбчи за ръката.
–Къде отиваш? – беше Филип.
– Махам се от това място и от вас двамата! – извиках през сълзи.
– Не можеш да си тръгнеш.
– Така ли? И защо? – отговорих гневно.
– Защото те обичам! – изкрещя той.
– Човек не може да се влюби за няколко дни, а даже и да е така твоята любов може да бъде само братска.
– И защо?
– Глупак! Не си ли разбрал, че открих баща си. Твоят баща е и мой баща. Ние сме БРАТ И СЕСТРА!
Той пусна ръката ми, която държеше допреди секунди. Изглеждаше все едно беше прострелян право в сърцето. Повече не можах да видя, защото побягнах. Вече не се страхувах че няма да ме пусне. Страхувах се че ще види че плача.
Излязох бягайки от хотела и повиках такси. Не исках да поглеждам назад, защото нямаше да си тръгна. Качих се в таксито и казах да ме закара на летището. Филип ми бе спестил много разходи от което ми останаха пари. Исках да ги изхарча по – бързо, защото за мен ставаха един болезнен спомен.
Вече бях в самолета. Директен полет до Санторини. Скоро щях да си бъда вкъщи, далеч от двамата мъже които ме нараниха. Единият с това че ме изостави, другият с това че ме обича.
Глава 11
Санторини

Когато слязох от самолета, майка ми и приятелите ми ме чакаха. Майка ми се хвърли върху мен и ме прегърна. После дойде ред и на приятелите ми.
– Следващия път, когато ще правиш нещо толкова лудо искам и аз да съм с теб. – засмя се Тифани.
-Кх, кх, нали не смяташ да вземаш Тифани и да забравиш нас? – ухили се Христофорос.
– Не мисля че ще има следващо приключение. – казах. – Засега ти стигат толкова приключения, Ери. – щеше да е ужасно да ми викат постоянно Екатерина. – Хайде всички, в колата! – Майка ми вече ни чакаше зад волана.
Качихме се в колата и потеглихме. Чувствах се по – добре, когато бях със семейството си.
– Трябва да ми разкажеш всичко, което е станало в Солун. Когато разопаковаш отиваме право в „Гъбката”.
„Гъбката” беше ресторантът на родителите на Тифани. Беше едно от най – приятните места на острова. Ние бяхме нещо като випове. Имахме отделна маса, която беше само наша и строго пазена от Хосе, приятел на семейството и наш бодигард. Когато за пръв път разбрах, че Хосе ни е бодигард щях да се пръсна от смях. Но после, когато имаше бой с храна Хосе ми се стори доста полезен. Отклоняваше почти всичко.
Колата спя пред входната врата. От кога не бях виждала къщата ни. Сравнение с хотела в Солун приличаше на съборетина, но беше моята съборетина.
Влязох в стаята си. Хубавата ми лилава стая. Хвърлих се на леглото и забих поглед в тавана Затворих очи и вдишах. Беше толкова приятно. Бях си у дома. В хубавата ми къща на хубавия Санторини.
Изведнъж чух някакъв шум. Усмихнах се. Беше ми толкова познат. Ако беше някой друг веднага би се уплашил, но не и аз. Знаех какво е. Тифани се опитваше да се покатери по терасата за да влезе в стаята ми, но си беше заплела крака в простира и се опитваше да се измъкне. И преди се беше случвало. Един път бях при козите и тъкмо излизах. Гледката, която видях едва не ме строполи на земята от слях: Тифани, хванала се с една ръка за парапета, а с другата опитваща се да освободи завързания си крак. Между временно другият й крак висеше. Такава гледка не можеше да се види в нито едно предаване.
– Ах ти малък, гаден… - чувах гласа на Тифани.
– Хей Тиф, пак ли се заплете? – не изчаках отговора й – Дай ще ти помогна.
След няколко минути борба с гравитацията, аз и Тифани влязохме в стаята.
– Дойдох да ти помогна с разопаковането. – каза тя. – Но ще трябва да разказваш.
– Ами какво стана с „Гъбката”? – попитах.
– Някакви богаташи я резервираха цялата. – Тифани изсумтя. – Платиха дори и масите, които няма да им трябват. Това богатите се странно нещо.
След като нещата с „Гъбката” се провалиха, ще трябва да разказваш тук.
– Ох, няма да ти хареса много. – изскимтях. Знаех че това няма да я спре да настоява.
– Нищо! Аз ще преценя сама.
– Да знаеш, че те предупредих. – и започнах. – Ами докато пътувах във влака срещнах едно момче, Филип – заболя ме при мисълта – бяхме в едно купе. Когато слязох той ми взе багажа и ме заведе до един хотел…
- И на това казваш че няма да ми хареса!?!?!!?
- …Та в хотела нямаше свободни стаи с единично легло и трябваше да спим в една стая с двойно… - така продължих разказа си. Тифани ме гледаше така сякаш гледаше някой романтичен филм. Стигнах до частта в която той ми предложи да станем гаджета.
– Боже, на всички други и м върви. Защо и при мен не е така? – Тифани гледаше жално.
– Не бъди толкова сигурна. – Продължих разказа си. Стигнах до частта в която седях с баща ми на масата. Сякаш преживявах всичко отново и отново. Тифани беше замръзнала на мястото си. Когато чу края се превърна в статуя. Ако я пипнех щеше да падне. Когато най – сетне проговори гласът й беше странен.
– Значи ти и този Филип сте брат и сестра? – попита. Кимнах й. – И сте били гаджета? – Кимнах отново.
– Ами баща ти Наистина ли е предполагал че майка ти е бременна? – кимнах омърлушено.
– И все пак я е оставил?
Тогава започнах да плача. Можах да преживея това че бях гадже с брат ми и той за малко нев ме целуна, но това че баща ми ме бе изоставил не можех да понеса. Толкова усмихнат човек да ми причини такава болка? Беше невероятно. но факт.
– О, Ери, съжалявам! – Тифани веднага се втурна да ме прегърне. – Виж всичко е наред! Видяла си баща си. Нали това искаше? Сега всичко ще се оправи, защото си при нас. Всичко ще бъде наред. Те са много далече. По – далеч и от звездите.
В този момент чувствах Тифани не като приятелка, а като майка. Но беше права. Те бяха далече. По – далече и от звездите.

Глава 12
Първия учебен ден

Времето в Санторини минаваше. Скоро забравих за случилото се. Споменът за баща ми се удавяше във вълните на морето. Слънцето залязваше и затъмняваше болезненият миг. Когато погледнех нещата от страни не виждах смисъл в нещата които станаха. Баща ми е подозирал че майка ми е бременна и я е оставил. Той загуби дъщеря си. Филип се оказа мой брат и за малко не ме целуна. Но не ме целуна, това е важното. Седях на една от многото скали на острова и гледах как болезненият спомен потъва, как морето го отнася под лъчите на залеза.
Утре беше важен ден. Беше важен за всички от острова, които ходят на училище. Утре беше първият учебен ден. Край на ваканцията. Край на напиването с кола и седенето до среднощните. Край на гледането на предаването на смешния професор с който всички се забавлявахме въпреки че не знаехме български. Колко щеше да ми липсва професор Вучков. Специално заради него имахме българска телевизия. Трябваше да се сбогувам с лятото и да отида да си лягам. Утре трябваше да стана рано, като се имат предвид проблемите ми със косата и обличането като цяло.
************************************************************************************** Станах рано. Трябваше да бързам за да не закъснея. Имах само два часа. Какво да облека? Защо не си подготвих дрехите от вчера? О да, открих спасението. Лилаво – бялата рокля на цветя. Добре, сега да мина през банята.
След един час и двадесет и пет минути вече бях изкъпана и облечена. Седях на леглото и чаках докато майка ми свърши с правенето на прическата ми. Мама много я биваше да прави прически. Сега ми плетеше косата на рибя кост в която слагаше лилави цветя. Трябваше да побързам. След 5 минути имах среща с приятелите ми. Обух си обувките и излязох. Бях длъжна да спомена това за обувките, защото един път тръгнах боса!
Пред вратата вече ме чакаха. Тифани в лятна зелена рокля и диадема, Христофорос – с потник и дънки (явно докато съм била в Солун е ходил да тренира, защото имаше супер мускули), Ангелос беше с риза и дънки, а Дима носеше нещо като… и аз не мога да преценя, но приличаше на риза с откъснати ръкави. И той имаше мускули.
– Здрасти! – поздравих весело.
– Хей, здрасти! – извикаха в хор.
– Ами хайде да отиваме! – засмях се. – Край на свободата!
Стигнахме до гимназията. Двора беше почти пълен.
– Ей, дано новите са яки. – чух някой да шепне зад мен.
Супер, нови ученици. Сигурно са богати. Обикновено така излиза. Групичката на известните ще се увеличи. А групата на „смотаните” обикновени си остава в същия състав.
Изведнъж някой ме блъсна. Огледах се. Покрай мен мина една от членките на НГП (Надути Гримирани Патки). О да, НГП, как можах да ги забравя. Най – нахаканите момичета в училище. Те са често явление, срещат се почти навсякъде и са неделима част от училищната фауна. Аня, Саша и Деметра най – красивите момичета. Да, ама не. Ако да идваш почти гол на училище те прави красив, то тогава отговорът наистина трябва да бъде да. Те се определяха за красавици, а според мен и Тифани можеха успешно да се представят за тролове. Едва ли някой щеше да разбере разликата.
Речта на директора свърши и започна химна. Аз и моя невероятен късмет. Гледам, гледам и а, свободно място, че и на първия ред. Ау какъв късмет. Припкам към единствената дупка измежду толкова много хора. Заставам гордо. И изведнъж нещо гръмна в ушите ми. Бях до усилвателя. Химна се забиваше в главата ми като шипове. Изведнъж някой ме хвана за ръката и ме дръпна точно преди да започне най – силната част. Беше Тифани.
– Какво правеше там!?!?!!?
- Ами помислих че мястото е свободно и отидох да гледам от там.
– Ери, само ти можеш да направиш подобно нещо! Ей, влизаме! Хайде!
Тифани ме повлече през тълпата. Усещах стълби под краката си, но нищо не виждах от хората. Вървяхме нагоре. Най- сетне се измъкнахме. Бяхме на третия етаж.
Вървяхме към Биологията. Там беше класната ни стая. Влязохме вътре и бързо заехме две места. До мен имаше две свободни, но едва ли някой щеше да ги заеме. Никой освен Тифани не искаше да седи с мен.
Господинът влезе в стаята. Закрачи към катедрата и седна на стола.
– Здравейте отново, ученици! – чух някой да изсумтява. – О, Маркус, мислиш че на мен ми е много весело ли? Та, ученици и Маркус – господинът погледна Маркус под очилата – започва още една учебна година. Една година в която всичко ще е почти еднакво. Като изключим вече познатите ни лица към нас ще се присъединят две нови. – стаята започна да жужи. – Класа ви ще се запознае с двама нови ученика – остана само момичешката част от жуженето. Господинът се обърна към вратата. – Момчета, моля заповядайте!

Глава 13
Майчице мила!

В първия момент в който ги видях ми идеше да гръмна като атомна бомба. Раната в сърцето ми се отвори. Почувствах раната на душата си толкова истинска, че се уплаших да не потече кръв.
Две познати лица минаха през вратата. Едното бе на русото момче, което се опитваше да ме сваля във вечерта в която се запознах с баща ми. НГП щяха да бъдат много доволни, че са намерили момче което се доближава толкова много до тяхната фукня. Дори може би ги надминаваше. Когато видях другото лице ми прилоша. Само един поглед върху него ме нараняваше колкото 100 ножа. Не бях мазохистка затова веднага отклоних поглед. Лицето на Филип ме нараняваше.
Ето, че късмета изчезва толкова бързо, колкото се и появява. Момчетата се приближаваха насам. Закрих лицето си с коса. Може би ако Филип не ме видеше щеше да мине нататък към другите свободни места. Тогава стана нещо, което ме накара да замръзна. Някой шегаджия отвори вратата на стаята. Заради горещината прозорците бяха отворени. В момента, когато въздухът намери изход от стаята стана течение. Вятърът развя косата ми и показа лицето ми. В следващите секунди стана нещо в което не намирах никаква логика. Щом видяха лицето ми, момчетата се затичаха към двете свободни места сякаш от това зависеше живота им. Първи на мястото до мен седна Филип, а до него, видимо, ядосан, остана женкаря. О не, бих понесла русия женкар, но не и да седя с Филип. Отначало учителят бе изненадан от реакцията на момчетата, както и всички останали, но бързо се съвзе.
– Ученици, това са Филип и Владимир., новите ви съученици.
Владимир намаха чаровно на всички, докато Филип само огледа наоколо. Трябваше да изляза колкото се можеше по – бързо. Исках да се махна. Какво за Бога правеше тук?
- Свободни сте! Утре започваме от 8 часа. Не закъснявайте!
Това беше сигнала ми за спасение. Хванах Тифани за ръката и я помъкнах колкото се можеше по – бързо през коридора.
– Хей, какво става? – попита Тифани.
– В къщи ще ти обясня, само по – бързо. – и отново я замъкнах към изхода.
На двора вече ни чакаха останалите.
– Хей, как… - започна Христофорос, но не го оставих да довърши. Вместо това го повлякох заедно с останалите. Погледнах назад. Филип не се виждаше.
Най – после стигнахме до къщата. Припряно отворих входната врата. На вратата на хладилника имаше бележка: :Ери, излизам до магазина. Мама”. Идеално, нямаше да обяснявам пред нея какво стана. поне не сега.
Всички се качихме в моята стая. Всеки седна където можа.
– Е, защо трябваше да бързаме толкова? – започна Тифани.
– Защото се случи нещо, което не очаквах.
– Какво? – се включи Дима.
– Срещнах брат си. – казах тихо.
- Къде? Как? Кой? – се включи в разговора Христофорос.
– В училище. Докато го представяха на класа. Новият ученик – Филип.
– НЕ. – изведнъж скочи Тифани. – Не може да е вярно. Та вие изобщо не си приличате.
Тъкмо щях да кажа нещо, когато чук как вратата се отваря.
– Бързо трябва да си ходите. Трябва да й кажа какво е станало. По – добре ще е да сме сами.
– Аха, ОК! Ами ние ще излезем през прозореца. – Ами можете да излезете и през вратата, но щом искате. – колко гадно се отнесох.
Изведнъж от долу се чу гласа на майка ми.
– Ери, слез долу, имаме гости!
Слязох по стълбите, но тъкмо когато щях да поздравя госта ни замръзнах. Беше баща ми. Свалих веднага ръката, която подадох.
– Ъ, здравей! – поздрави ме той сякаш очакваше да му се хвърля на врата от радост че е тук.
Изсумтях в отговор на поздрава.
– Екатерина, поздрави баща си.
– Аз няма баща. – отсякох.
Явно го нараних, защото лицето му веднага се промени. Не исках повече да стоя с него в една стая. – Отивам си в стаята.
Майка ми понечи да ме спре, но Станислав я спря. Той не ми беше баща, беше само Станислав. Тръгнах по стълбите. Мама мислеше че си отивам в стаята, но се лъжеше. Отивах при Тифани. Щях да прекарам нощта с нея, вместо с този… този…човек.
Влязох в стаята си. Щях да изляза през прозореца, но първо трябваше да си взема пижамата. Отворих гардероба. Тъкмо щях да си я взема, но изведнъж чух нещо което ме стресна. Беше непознат шум. Някой се опитваше да влезе в стаята ми през прозореца.
Глава 14
Къде са скритите камери?

В този момент исках да изпищя колкото сили имах, въпреки че това щеше да наруши принципите ми на мъжко момиче. Точно когато понечих да отворя устата си и да изпищя един глас ме спря.
– Моля те, не викай. – беше Филип.
Не му отговорих. Бях замръзнала. Скоро лицето му се показа измежду сенките от стената. Перфектен, както винаги. Скочи от перваза на прозореца и стъпи гладко на пода.
– Ъ, има ли причина брат ми, с когото бяхме гаджета, да влиза през прозореца вместо през вратата?
– О, нищо специално. – ухили се. – Това ли е стаята ти? – изглеждаше разочарован.
– Извинявай, май си объркал прозореца. Парис Хилтън е няколко пресечи по – надолу.
– Добре де, извинявай. Стаята ти е хубава.
– Добре, след като изяснихме колко невероятна е стаята ми, защо дойде? – ето това ме интересуваше през цялото време.
– Ами май трябва да си поговорим.
– И за какво?
– Не се прави че не разбираш.
–Ами да видим: бащи ми е предполагал, че майка ми е бременна и все пак я е изоставил; идва на остров на който „по случайност” живеем, заедно със сина си, който за малко не ме целуна. Явно трябва да съм много тъпа, но КАКВО ПРАВИТЕ ТУК?
– Значи това на стената си го схванала. – изглеждаше засрамен.
– Гледала съм толкова сапунки, беше очевидно. – наистина имах здрав запас от познания по сериалите.
– И пак в нито една сапунка, няма такъв край нали? – беше тъжен.
– Е, едни братовчеди се ожениха, но чакай малко… не ми отговори на въпроса. Какво правите на Санторини?
– Ами дълга история…
- Ако не си забелязал утре е събота, мога да си легна когато поискам, таке че имаш предостатъчно време.
– Ох, ината ти не се е променил особено – изсумтях в отговор, Той се засмя. – Добре щом толкова искаш да знаеш. След като си тръгна баща ми се промени коренно. Седеше заключен в кабинета си и не обръщаше никакво внимание на парите. Аз между временно се чувствах ужасно. За малко щях да целуна сестра си. Изобщо не ми се рисуваше. Музата ми изчезна заедно с теб. Седях си в леглото и гледах анимации. Точно както правеше ти в хотела. Това беше единственият ми спомен от теб: гледането на анимация. Въпреки, че ме нараняваше все едно ме режат с нож, аз не можех да се отърся от гледането на анимации, не можех да се откъсна от спомена за теб.
Когато видях за последно баща ми от веселото му изражение не бе останало нищо. Стоеше заключен в кабинета си. Не знаех от колко време е така, защото не броях времето в което те нямаше. Но една сутрин той излезе. Имаше сенки под очите, беше омърлушен, но погледа му беше пълен с енергия. Като учен, който току що е направил най – великото си откритие. Хвана ме за ръката и буквално ме изхвърли от стаята. Аз не изглеждах по – добре от него след моя анимационен маратон. Но той ми каза нещо, което ми върна силите,е напълни ме с енергия. Каза, че отиваме при теб.
Пътуването ми се стори вечно. Минутите бяха толкова дълги, непоносимо дълги. Погледнах през прозореца и видях Санторини. Когато го зърнах ми идеше да отида при пилота и да го избутам за да карам аз. Исках да стигна колкото се може по- бързо, защото знаех, че ти си някъде там.
Когато пристигнахме ми идеше да скоча и да докосна луната. Толкова бях щастлив. Знаех че сигурно ме мразиш, но бях щастлив че ще бъда до теб. – изглеждаше така всякаш преживяваше слизането си от самолета отново.
Седях вцепенена. Не можех да кажа нищо. Но събрах смелост и попитах:
- Ами какво стана в училище? Защо се надпреварвахте с този…ъ… Владимир?
– Тази мижитурка… този гаден… - изведнъж се ядоса. – Защо го обиждаш? – попитах.
– Срещала ли си го преди? – продължаваше да е ядосан. – Да.
– Какво стана? – беше все така ядосан, сякаш нещо му се потвърждаваше все повече и повече.
– Ами той такова… - незнаех дали ще е безопасно да му го кажа, като се има предвид колко е ядосан.
– Той какво…?
– Ами опита се да ме свали. – отдръпнах се рязко.
– ТАЗИ ГАДНА ОТРЕПКА, ЗНАЕХ СИ, ЗНАЕХ СИ! – изведнъж ревна и взе да трепери от яд.
– Успокой се.
Погледна ме зверски, но после взе да се успокоява. Престана да трепери.
– Какво ти направи? – заговори притеснен.
– Нищо. Разправяше какъв глупак е бил гаджето ми, че ме е оставил тук сама,но аз му казах че не си ме оставил. Разбра че парашута му няма да се отвори си замина.
– Освен че е глупак е и лъжец.
– Защо?
– Разправяше на всички как видял една страхотна мацка, която едва ли не се хвърлила на ръцете му и после отишли да се натискат. Не беше нищо особено, но когато я описа веднага се сетих за теб, вбесих се. Не вярвах че може да си направила подобно нещо, но се ядосах за това че те използва по подобен начин.
Когато влязохме в класната стая и вятърът откри лицето ти бях на седмото небе. Имаше свободно място до теб. Щях да седя с теб. Но тогава видях неговия поглед, усмивка се появи по лицето му. Явно те познаваше. Тогава погледна мен. Видях погледа му на хищник. Искаше да си поредната му жертва. Нямаше да му го позволя. Аз трябваше да получа мястото до теб, а не той. Така и стана. Невероятно е какво може да стане за части от секундата, нали?
Чудех се защо си толкова специална за него? Беше поредното момиче. Сега разбирам защо толкова те иска. Ти си единствената жертва, която няма да получи. По силна си от манипулациите му.
По добре да си тръгвам.
– Но защо? – изведнъж скочих.
–Ами сега е 4 и 30. След половин час съмва. Ще е по – добре да си бъда в къщи, ако не искам да прекарам почивните си дни като прислуга на баща ми. – ухили се. – Не че в престилка изглеждам зле.
Тогава си тръгна както се беше и появил. Изненадващо. Очите ми започнаха да се затварят. Така заспах, обвита от разказа му.
Глава 15
На училище

Днес беше понеделник. Не бях усетила кога минаха почивните дни. Сега усетих какво е имал предвид Филип, когато каза, че когато е мислил за мен не е усещал времето. Аз мислих за него и за историята му. Нима баща ми се е разкайвал за стореното?
В училище всичко беше нормално като изключим че предположението ми се сбъдна. НГП имаха нов член, Владимир. Часовете минаваха нормално. Под нормално имах предвид, че аз ин Тифани си писахме бележки, Филип стоеше като статуя и само когато трябваше да записваме нещо се размърдваше, а Владимир раздаваше секси погледи и усмивки на всяко момиче. Такъв фасон беше нещо който не се вижда всеки ден.
Дойде голямото междучасие. Бях гладна като вълк. С Тифани веднага се наредихме на опашката за храна. Все едно чакахме с години. Стомахът ми издаваше жални звуци. Изпитах такова облекчение когато подносът ми се напълни с храна. Изчаках Тифани и се запътихме към една маса. Миналата година бяхме всички в комплект :аз, Тифани, Дима, Ангелос и Христофорос. Сега момчетата бяха заминали в други училища. Останахме само аз и Тифани.
Седнахме на една маса за „обикновени”. Щом училището беше разделено на богати и обикновени, защо и масите в закусвалнята да правеха изключение? Та с Тифани седнахме на една от масите и започнахме да ядем. Точно когато с най – голямо блаженство се наслаждавах на пицата си при нас довтаса Владимир. Какво правеше тук? НГП не му ли бяха обяснили правилата?
– Здравей сладурче! – поздрави с възможно най – мазния си глас, който вероятно мислеше за секси.
– Ами мисля че си объркал масата. Тук е масата на обикновените бедни. Нахаканите и богати са от другата страна.
– Сладурче, където си ти там съм и аз. – и се ухили мазно. Тоя трябва наистина да си смени физиономиите от репертоара „виж какъв съм секси!”.
– Ами извинявай, но тук сме само обикновени. Ще ти се развали имиджа, така че чао! – намахнах му мазно.
– Сладурче, май не си разбрала… - започна отново.
– Май ти не си разбрал, а Владимире? – намеси се чужд глас. – Тя не иска да стоиш до нея, ясно? Сега се келяй на богаташката маса. – беше Филип.
– О да, сякаш ти много знаеш. – просъска Владимир.
Тръгна ядосан при своите гримирани патки, които досега бяха гледали сцената. Филип седна до мен.
– Ако тая блондинка още един път те закачи ще си има работа с мен.
– Ами той и сега имаше работа с теб.
– Да, поне се е сприятелил с кокошките както виждам.
– О, ние им викаме надути гримирани патки или накратко НГП.
– Хахаха, колко оригинално! Кокошките станаха патки.
– Ъм, може да се ядосаш, но и ти си объркал масата. Не ми се сърди, но обичам реда.
– Хахаха, обичала реда. Затова стаята ти е разхвърляна. И не съм объркал масата. Забрави ли че сме брат и сестра, имаме еднакви доходи.
- Шшт! – скастрих го. – тук никой не знае освен Тифани.
– Ау не знаех че е тайна. Ами тогава ,госпожице Екатерина, позволете да отида в следващия си час.
– Моля?!!?!? – това не го очаквах. Скоро се съвзех и схванах какво имаше предвид. – Да, разбира се, господин Филип. Може да напуснете закусвалнята.
Щом чу това Филип започна да марширува към изхода. Погледнах Тифани. Заливаше се от смях. И аз започнах да се смея.
Изведнъж сянката на някой се прокрадна по лицата ни. Отворих очи. Владимир. Сега какво ли пък искаше?
– Трябва да довършим разговора си, принцесо!
– Ами той приключи така че няма как. – започнах демократично.
– О грешиш! – изправих се.
– Не ти грешиш! – започна да се движи към мен. – Онази торба с картофи Филип го няма за да ме спре. Нищо не можех да направя.
Ужас! Ръцете ми опряха стената. Какво щях да правя? Трябваше да бягам. Но как? Сложи ръцете от двете страни на тялото ми.
– Хайде, принцесо, една целувчица не боли.
Стомаха ми се обърна. Първата ми целувка щеше да е с тази деградирала блондинка? Нямаше да го позволя. Опрях се колкото можех повече до стената, за да увелича времето което имах за спасение. Владимир се приближаваше със затворени очи към мен. Трябваше да мисля бързо.
Открих спасението. Една чанта стоеше на масата до мен. Дано имам късмет! Бръкнах вътре с надеждата да открия някакво оръжие срещу блонди. Напипах нещо метално. Сигурно е моливник.
После щях да мисля за собственикът на чантата. Целта оправдаваше средствата. Измъкнах моливника от чантата и го стоварих право върху главата му. Никой от закусвалнята не очакваше това, освен мен. Блонди взе да се клатушка насам – натам, като ме освободи от хватката си за целувка.
Бързо тръгнах с Тифани към следващия ни час, без да поглеждам назад.
Глава 16
Къщата

Минаха 3 дни от както Владимир се опита да ме целуне. Тази целувка, която за щастие не се състоя, му остави спомен за цял живот. Поне се надявам че е така. НГП бяха бесни след случката, защото със своята загуба пред мен, Блонди урони „безупречният” им имидж. Той беше изключен от групата им и трябваше да си търси нови приятели. Кажи че си богат и си търсиш дружки и цялото училище ще се е наредило на опашка. Преместиха го в друг клас, което ме зарадва ужасно много. И не се зарадвах само аз. Радостта ми споделяха и всички момчета от класа. И все пак нещо ме дразнеше. Знаех, че е тъпо, но ме дразнеше.
– Ами знам че е тъпо, но едно нещо ме дразни около случката с Блонди. – знаех че сигурно ще ме помисли за луда.
– Какво?
- Ами как да ти кажа, не се смей, обаче защо не му фрасна мутрата като принца на бял кон?
– Хахаха. Ти го ступа достатъчно с моливника. Видя ли цицината му? Едва ли щях да направя нещо по – добро.
– Ахам. – погледнах сърдито.
– Не се сърди. Фрасна го здравата. А, щях да забравя. Канена си у нас.
–Ъ, моля? – неразбрах.
– Вие, Екатерина, сте канена да заповядате в покоите на семейството ми. – издекламира той, все едно четеше съобщение.
– О, да, пак официалният номер.
– Както и да е, нали схвана основното?
– Да, но кога ще ме вземеш?
– Няма да те вземам. – изведнъж заприлича на фукльо.
– Моля!?!!? – погледнах го удивено.
– Няма да те вземам. – изведнъж на лицето му се появи усмивка – ти ще дойдеш с мен. Веднага след училище тръгваме право към нас.
– Ами дали ще е удобно? Веднага след училище няма да са се подготвили.
– Моля те, подготвят се от два дни. Искат да са перфектни когато дойдеш. Карат ме да пробвам разни костюми. – потръпна при мисълта. – Ох, ужасни костюми. Та има още една причина заради която ще е по – хубаво да дойдем веднага след училище: няма да мога да се преоблека. – ухили се.
**************************************************************************************
Часовете свършиха. Вървях към изхода заедно с Филип. Щях да видя отново баща си. Последният път се държах ужасно. Все пак беше зарязал всичко и беше дошъл тук за да ме намери. Пък и щях да се запозная с майката на Филип. Той сигурно приличаше на нея, защото нямаха общи неща с баща ми.
– Хайде към колата! – беше Филип.
– Ами тя къде е ? – и се огледах наоколо.
– О, ами тази около която има тълпа. – и погледна нататък.
Извих погледа си към посоката в която гледаше. Не можех да видя никаква кола. Само една тълпа от хора. Чу се изпискването на аларма. Всички се обърнаха в наша посока разкривайки обекта на наблюденията си. Щях да падна. Пред мен стоеше едно чисто ново Ферари F430. Докато аз седях като закована, Филип тръгна напред, но после ме видя и ме повлече със себе си. Седна зад волана. Страх ме беше дори и да отворя вратата, защото мислех че ще накърня достойнството на колата. Филип ме погледна.
– О, сядай1 Да не мислиш че колата е достойна от теб? – и се ухили.
Седнах на кожената седалка. Боже, сигурно колата струваше повече от мен. През целия път не казвах нищо, а продължавах да си мисля за колата.
Изведнъж колата спря.
– Слизай! Пристигнахме!
Отворих вратата и слязох. Намирахме се в някаква гора, но чувах шума на морето. Огледах се наоколо. Навсякъде имаше високи дървета. Бяха толкова високи че закриваха слънцето. Само листата пропускаха светлина, която караше всичко да изглежда зелено. Изключение правеше само едно нещо. Пясъкът. От начало си помислих че ми се е сторило, за да оправдая шума на морето, което не виждах. Тръгнах към шума с надежда да го открия. След няколко крачки пред мен се появиха някакви храсти. Изобщо не им обърнах внимание и ги разделих за да си проправя път. Гледах да не се спъна. Щом вдигнах глава онемях. Бях на една скала, която разкриваше невероятната гледка на плажа. Вълните се разбиваха в брега. Никога преди не бях виждала това място. Исках да запомня колкото се може повече от него. Исках да водя всичко от него. Погледа ми започна да тършува из мястото. Изведнъж забих погледа си в нещо което не беше наред. Сред всичката тази неземна красота се намираше една къща. Дърветата сякаш я прегръщаха. Беше снежно бяла, може би на 5 етажа, не бях сигурна. Беше прекрасна.
– Тъкмо щях да ти я показвам, но явно сама си я намерила.
Изведнъж Филип прекъсна транса ми. Изгледах го все още смаяна от гледката. Той ме погледна.
– Ами, да, това е това е моята… ъ… твоята… уф… наща къща. Както виждам явно ти е харесала, но ще е добре да влезем вътре, не мислиш ли?
Тръгнахме из гората. Вървях без да усещам нищо. Мислих само за това което бях видяла. Това сигурно беше най – красивото нещо което бях виждала в живота си. В това живееше Филип? Това ли беше къщата му? Не беше това в което Филип живееше не беше къща, а замък. Приказен, невероятен, бял замък.
– Алооооо! Земя вика Екатерина, отново! Пристигнахме.
Стояхме пред нещо, което не можеше да се опише. Но това което аз исках да кажа бе само едно WOW! Никоя друга дума не би описала това което видях, по – добре от тази.
Филип вкара ключа си и отключи двореца. Бялата врата се отвори. Влязох вътре не можеща да повярвам. Всичко беше бяло. Имаше големи прозорци, които изпълваха стаята със светлина. Все едно бях в рая. Изведнъж една жена се затича към мен и ме прегърна. Не знаех от къде се появи.
– Здравей, здравей миличка! Как си? Толкова се радвам да се запознаем! Аз съм Лена!– прегърна ме още по – силно.
Поради липсата на кислород от прегръдката се закашлях. Тя веднага ме пусна. Чак сега можех да я видя. Беше с кафява коса и тъмно сини очи. Беше облечена в бяла рокля. От лицето й лъщеше добрина. До нея стоеше баща ми. Беше някак притеснен. Явно това беше ефекта от отвратителното ми държание когато дойде вкъщи.
– Здравей, тате! – прегърнах го.
Не очакваше това, но след като Лена го погледна ме прегърна и той.
– Предполагам си впечатлена от къщата и аз бях така когато я видях за първи път. Нега татко ти да те разведе, докато с Филип приготвяме масата. – Лена се засмя.
–Ами добре. – баща ми ме погледна. – Майка ти ми каза че обичаш да четеш.. Мисля да започнем от библиотеката.
– Ами добре! – и тръгнах след него.
Уф, имаше толкова много стълби. В такава голяма къща можеха да се съберат поне два асансьора, които тук липсваха. И нагоре, и нагоре, и нагоре, сякаш стълбите нямаха край. Най – сетне пристигнахме. Баща ми отвори масивна врата с орнаменти на цветя.
– Заповядай!
Пристъпих прага. Това което видях беше невероятно. Книги , книги, навсякъде книги. А си мислех, че библиотеката от „ Красавицата и звяра” е голяма. Стените бяха в зелен текстил и махагон, а пода беше зелен с червени килими. Лавиците бяха махагонови. За да се поберат всички книги бяха обединили два етажа.
– Ъ, може ли да потърся нещо? – обърнах се към баща ми.
– Да, разбира се! – беше усмихнат.
Започнах да търся. Б, б, б, ето я. Изпод множеството книги измъкнах една. Мала, но всеки път когато я четях се заливах от смях. Единствената българска книга която съм чела - „Бай Ганьо”.
Изведнъж се случи нещо странно. Щом баща ми видя коя книга вземам, хукна към мен и ми я измъкна от ръцете. Беше притеснен.
– Съжалявам миличка, но не и тази. Антика е, но можеш да си избереш която и да е друга книга.
– Ами добре. – тръгнах, но нещо привлече погледа ми. – Нещо от книгата падна. – взех падналото нещо в ръцете си.
Глава 17
Истината

Падналото нещо беше снимка. Снимка на жена. Погледнах баща ми. Беше уплашен. Но защо? Загледах се по – добре в снимката. Беше момиче, може би на 19. Имаше къса рижава коса, която се спускаше на къдрици до рамената й. Имаше прекрасни зелени очи. Бях виждала и преди тези очи.
– Боже мой, колко прилича на… - изведнъж възкликнах.
-…на Филип. – продължи вместо мен баща ми.
– Но как… ами Лена? - бях ужасена.
– Тя не му е истинска майка. Не си ли забелязала че не прилича на никой от нас?
- Е, да, но какво е станало?
– Дълга история.
– Ти изслуша моята в Солун и аз ще изслушам твоята.
– Добре. – въздъхна. – Както вече си разбрала, това е майката на Филип. Казваше се Елена. Запознах се с нея, когато бях на 16. Баща й беше банкер, също като моя. Казваше че съм първата й любов и иска да е с мен завинаги. Но баща й беше на друго мнение. Бяхме заедно 2 години, докато баща й не я накара да се ожени за сина на един негов бизнес партньор Беше на 17, когато я видях за последно.
Един ден при мен дойде една жена. Каза, че Елена е умряла и иска аз да се грижа за Филип. Даде ми завещанието й. Не е ли странно толкова младо момиче да има завещание? Това стана през септември. Един месец след като си заминах от Санторини. Филип беше на две. Толкова приличаше на нея, не беше взел нищо от баща си. След 6 месеца се запознах с Лена. Тя прие Филип като свой син. Едва ли някой друг го е обичал повече от Лена освен майка му.
Бях като в транс. Не усещах нищо друго освен разказа. Представях си две годишния Филип пред прага на баща ми, останал без майка. Лена грижеща се за него. Тя беше невероятна жена. Толкова добра. Ако не знаех че не е майка на Филип бих казала че е наследил нейната доброта. Тогава нещо ми просветна. – Значи не сме брат и сестра?
– Поне не биологически, само формално.
В този момент вратата на библиотеката се затръшна. Ехото започна да се блъска между лавиците, да се провира между страниците на книгите и така докато не настана пълна тишина.

Глава 18
Последствия

Баща ми и Екатерина тръгнаха по стълбите. Аз последвах мама към кухнята. Започнах да нареждам чашите и чиниите. Нямах търпение да видя изражението на Екатерина, когато види библиотеката. Знаех че ще й хареса, защото това бе и моето любимо място в къщата. Когато свърших с работата си в кухнята. Взех пътя до библиотеката за 5 минути, което беше рекордно бързо.

Спрях се до вратата и я притворих леко. Исках да я изненадам. Тогава чух нещо, което ме ужаси.
- … Както вече си разбрала, това е майката на Филип. Казваше се Елена. Запознах се с нея, когато бях на 16. Баща й беше банкер, също като моя. казваше че съм първата й любов и иска да е с мен завинаги. Но баща й беше на друго мнение. Бяхме заедно 2 години, докато баща й не я накара да се ожени за сина на един негов бизнес партньор Беше на 17, когато я видях за последно. Един ден при мен дойде една жена. Каза, че Елена е умряла и иска аз да се грижа за Филип. Даде ми завещанието й. Не е ли странно толкова младо момиче да има завещание? Това стана през септември. Един месец след като си заминах от Санторини. Филип беше на две. Толкова приличаше на нея, не беше взел нищо от баща си. След 6 месеца се запознах с Лена. Тя прие Филип като свой син. Едва ли някой друг го е обичал повече от Лена освен майка му.

Бях замръзнал, но изведнъж леда смразяващ вените ми. Топлината се завръщаше в тялото ми. Но скоро топлината започна да минава границите на топлината. Започна да надига ярост. Тръшнах вратата и започнах да бягам по стъпалата. Отвори х с трясък вратата на стаята ми. Трябваше да си тръгна за известно време, докато осъзная какво беше станало. Трябваше да потърся нещо около майка ми. Някаква информация, нещо свързано със семейството ми, с баща ми. Знаех толкова малко за майка ми. Само името й, професията на баща й и това че приличаше на мен. Трябваше да ми стигне. Взех една пачка с пари и затръшнах входната врата. Качих се в колата. Докато се извивах по пътя нещо ми просветна. Екатерина не ми беше сестра. Бих я целунал веднага. Бих я прегърнал толкова силно че да се слее с тялото ми. Но сега търсех нещо по – важно дори и от Екатерина. Търсех спомена за майка ми.

Глава 19
Гроб

Колата спря пред една тиха уличка. Преди часове бях напуснал острова. Преди няколко часа дори не предполагах, че ще бъда в Атина търсейки един човек, който помагаше на дядо ми в тъмните му сделки.
Вървях по малката, тъмна уличка търсещ нещо което да ти казва „фрашкан си с пари и искаш света? Насам, моля!”. Открих го. Един мъж с качулка седеше пред един склад. Стигнах до него и спрях. Той ме погледна.
–Ей, принцесо, по – добре се махай! Не ти е тук местото. – заговори грубо.
– Аз съм точно където трябва, а ти по – добре се обади на шефа си. Кажи му се Филип Григоров го търси. А, и по – бързо. – казах му надменно.
Той взе да звъни по телефона и след няколко минути прекарани в разговори.
– Шефа ще ви приеме с удоволствие. – устните му се изкривиха в мазна усмивка. След това отвори вратата на склада. – Продължавайте направо. – колко мил беше станал.
Вървях по тъмния коридор. Чувах капки от вода да се стичат по стените, а някои падаха направо от тавана. Скоро видях светлинка, която се увеличаваше. Стигнах до една врата осветена само с една крушка. Смело я отворих. Ако от външния интериор можеше да ти се доповръща, то тук всичко бе лукс достоен за английската кралица. Всичко беше в кадифе. Влязох вътре. Един мъж стоеше с гръб към мен, облегнат на луксозен стол. Щом чу стъпките ми той се обърна.
– О, още един Григоров посещава моят скромен офис. – започна мазно. – С какво мога да ви бъда полезен? – Искам да ми да намерите една информация. Става въпрос за една жена, която е починала. – бях сериозен.
Разказах му всичко, което знаех за майка си.
– Дали ще може да се справите? – попитах.
– Ами не съм много сигурен. – започна той.
– Може би трябва да задам въпроса по друг начин. – изкарах пачката от джоба си – Та ще можете ли да ми помогнете?
- Разбира се, за нас всичко е възможно. До няколко дни ще получите всичко което ви трябва.
Така и очаквах. Винаги съм мразел парите, но в този случай те бяха най – добрият м приятел. Качих се в колата и тръгнах към хотел „ Rio Grande”. След като се настаних се проснах на леглото. Какво щях да правя? Можех само да мисля. Какво ли правеше Екатерина? Как ли бяха наще? Какво щях да направя като се върнех? Е, това го знаех. Първото нещо когато щях да се прибера щеше да е целувката ми с Екатерина.
Дните минаваха бавно. Чувствах се като дете, което чака така жадуваната ваканция. Най – сетне дните се изнизаха и дойде време да посетя моя „приятел”.
Влязох в офиса му. Отново беше обърнат с гръб, но щом ме чу се обърна.
–А, господин Григоров! Добре дошли, добре дошли. Мисля че изпълнихме задачата, която ни поставихте. Ето какво намерихме. – подаде ми купчина снимки и документи. – Това е майка Ви. Елена Ламбрева. Умряла е през 1992 година от левкемия. Била е женена за бизнесмена Андреас Дамасиотис. Имала е двама сина. Единият сте Вие, а другият Владимир Дамасиотис. Развела се е с баща Ви през 1991. Той е искал само Владимир, защото е приличал повече на него, а тя е останала с вас. Починала е при катастрофа. Умряла е в болницата на 17 септември 1992. завещанието е посочила сегашния Ви баща за настойник.
Докато слушах разказа му, разглеждах снимките, които ми даде. Майка ми на една ледена пързалка. Майка ми с баща ми. Майка ми яде захарен памук. Беше невероятно красива. Минах на следващата снимка. Майка ми седи с един рус мъж. Изглеждаше тъжна, а мъжът ми напомняше на някого, но не знаех кой.
– Къде е гробът й? – попитах. – Ами в завещанието й пише, че иска да е погребана в любимият си град: Атина. Предполагах че ще питата и затова съм предупредил отговорниците на гробищата да ви насочат. Вие само трябва да кажете името си.
– Ами благодаря за помощта. – смотолевих.
Отидох в хотела и си събрах нещата. Докато карах по улиците си мислих за нещата които станаха. Нима баща ми не ме е искал само защото съм приличал на майка ми? Ако баща ми наистина толкова е държал на приликата значи е било по – хубава, че сегашният ми баща ме срещна. Той беше истинският ми баща. Стигнах до гробищата. Паркирах на близката уличка и слязох. Спрях се до входа.
– Здравейте! Аз съм Филип Григоров.
– О, да, веднага ще ви покажем парцела.
Вървяхме между гробовете, между дърветата, между тъжните цветя. Всяка една плоча си имаше семейство и спомени. Една от тези плочи имаше спомени свързани с мен. Плочата на майка ми. Изведнъж сърцето ми се изпълни с мъка, когато застанах пред мрамора. Аз изобщо не си я спомнях. Не знаех как е звучал гласът й, как се е смяла и въпреки това в мен се пробуди мъка. От мраморната плоча ме гледаше едно усмихнато момиче, не жена, момиче, което имаше същите очи, същата коса. Невидимото слънце о снимката огряваше лицето й и се отразяваше в рижавата й коса. Очите й светеха като две скъпоценни камъчета. Беше щастлива. Нейното щастие надигаше във мен тъгата, мъката. Тогава се разплаках. Не беше мъжко, но какво ми пукаше. Нямаше я. Майка ми бе изчезнала преди да я опозная, да осъзная перфектните черти на лицето й. Бе ме оставила, бе си отишла. Беше си заминала като пясък повян от вятъра. Отиващ си, създавайки една прекрасна гледка. Не издържах повече тук. Исках да се върна на острова. Само там щях да се успокоя в прегръдките на Екатерина.
Часовете минаваха неусетно. Не усещах нищо. Исках само по – бързо да стигна до Екатерина. Пътят се извиваше изпод гумите на колата. Скоро щях да бъда при нея. Ето я къщата й. Помня когато се промъкнах, когато разкрих колко ми липсваше, когато замина от Солун. Затворих вратата на колата. Стигнах до стълбите и натиснах звънеца.
Вратата се отвори. Беше тя. Моята Екатерина. Не изчаках да видя изненадата в погледа й, а притиснах устните ми към нейните. Когато ги почувствах бях запленен. Нейните устни бяха моето успокоително, което излекува всичките ми рани.

Глава 20
Въпроси

Чух някой да звъни на вратата. Затичах се да отворя. Отворих вратата и замръзнах. Беше Филип. Нима се беше върнал? Когато си тръгна без да каже нищо полудях. Търсих го къде ли не, но без резултат. През последните няколко дни не знаех нищо за него. Не знаех дали е добре. Това ме подлудяваше. Но сега стоеше пред мен и беше здрав. Поне физически, но беше тъжен. Тогава ме погледна със зелените си очи. Щом го погледнах в очите, той направи нещо, което буквално ме извади извън строя. Целуна ме. Една толкова малка думичка бе способна да предизвика толкова големи чувства. Невероятно, но факт! Ако тази целувка се беше състояла преди месец, бих го шамаросала и щях да си тръгна разплакана. Но сега положението беше различно. Той не ми беше брат, нямахме кръвна връзка. Колко големи неща могат да произлязат от запознанство във влака. Ох, защо мислех, след като се целувах с момчето на мечтите ми. Това е супер глупаво! Вече вместо да се отдам на мозъка ми се отдадох на момента. Зарових пръстите си в косата му. Изведнъж двамата се отдръпнахме едновременно един от друг.
– Уха! На това му викам перфектна първа целувка.
–Ами, постарах се. – погледна ме и се усмихна.
– Ами, не искам да прекъсвам коментарите около невероятните ти умения в целуването, но имаш да ми разказваш. – Май това не е разговор за прага – погледна надолу, но после вдигна главата си – няма ли да е по – добре да го разкажа в стаята ти?
– Да, разбира се!
– Как предпочиташ да вляза? През прозореца, като миналия път или през вратата?
- През вратата!
Тръгнахме по стълбите. Под тръгнахме имах предвид, че буквално го дърпа към стаята ми, може би дори влачех. Спряхме пред вратата.
- Кх – км. – изкашлях се. – Можеш да заповядаш най – официално в стаята ми.
Влязохме в стаята ми. Нищо не се беше променило от както той идва за последно, като изключим купчината кърпички от дните когато не знаех къде е. Ритнах ги под леглото. Легнахме на леглото. Той ме прегърна и започна да разказва. Не казваше никакви имена. Слушах го сякаш от това зависеше живота ми. Не можех да повярвам на това което ми разказваше. Не можеше живота да е толкова жесток към едно момиче. Разказа ми за гробищата. Потръпнах. Щом описа снимката на майка си се разплаках. Той избърса сълзите ми.

************************************************************************************

Месеците на Санторини минаваха. Мина зимата. Мина първата Коледа с баща ми. Дойде пролетта. Дърветата започнаха да цъфтят. Щом имах възможност първото място където отивах беше парка. Отначало отношенията на Филип с родителите му не бяха много добри, но с времето нещата около осиновяването се уталожиха. И нещата в училище се разведриха. Оценките ми се повишиха (с огромната помощ и нерви на Филип). НГП се разкараха от училището, защото се сбиха за гланц за усти и ги изключиха. Нещата се подобряваха.
Днес беше 6 март. Ох, петък! Дар от боговете! В петък всичко беше по – добро. Беше последният ден, имах повече часове с Филип, яденето в закусвалнята беше по – хубаво. Запътих се с Тифани и Филип към една маса. Започнахме звучно да ядем. Бях гладна като вълк. изведнъж чух звукове зад гърба ми.
– Да, баща ми ще организира бизнес среща. Там ще бъдат едни от най – известните хора в бизнес бранша. Баща ми е един от най – известните бизнесмени. Всеки в бранша познава Андреас Дамасиотис.
Изведнъж чух скърцането на вилица. После се чу ръмжене. Филип взе да трепери.
– Да се махаме от тук. – започна той. Гласът му предизвика страх. – По – бързо!
Завлече ме през масите. Но не спря пред входа на закусвалнята. Повлече ме навън. Спря пред вратата на училището. Пое си дълбоко въздух. Какво ставаше? Защо се ядоса?

Глава 21
Бизнес среща

Когато часовете свършиха положението не се промени. Филип продължаваше да бъде ядосан. Мислех, че когато се приберем вкъщи нещата ще се оправят и той ще се успокои. Не, стана дори още по – зле.
Когато се прибрахме, баща ми стоеше в трапезарията и четеше нещо. Това, което четеше приличаше на покана. И той изглеждаше ядосан. Днес да не беше дянат на ядосаните? Филип отиде при баща ми. Щом видя поканата изръмжа и хукна към стаята си. Трябваше да разбера какво става. Отидох при баща ми.
– Татко, какво става?
– Виж сама. – подаде ми поканата.
Загледах се. Нищо особено. Най – обикновена покана. Нямаше нещо от рода на „ще те убия!” или някаква обида. Пишеше „ канен Сте на бизнес вечеря по случай… дрън – дрън… в дома на Андреас Дамасиотис.” Чакай, това не беше ли бащата на Владимир? Защо всички се ядосваха при споменаването на името му? Започнах да ровя в спомените си за да намеря отговора. Дамасиотис. Къде бях чувала това име? Изведнъж зениците ми се разшириха. Андреас Дамасиотис беше бащата на Филип. Биологичният му баща. Това значеше, че Владимир… погнусих се при мисълта… че Владимир е брат на Филип. Каква ужасна шега на природата. Моят Филип да има
нещо общо с тази отрепка Владимир. Ядосах се и отидох в стаята си.
********************************************************************************
Стана 6 часа. Според поканата вечерята беше в 7. Седях в стаята си и четях списания с главата надолу. Поне нямаше да ходя на проклетата вечеря. Ох, изобщо не завиждах на Филип. Едва ли да бъдеш брат с най – големият загубеняк в училище му е в Топ 10 на най – приятните неща в живота. Изведнъж докато размишлявах на вратата се почука.
– Ери, излез! Трябва да поговорим. Ще те чакам в библиотеката. – беше баща ми.
Качих се в библиотеката. За какво щяхме да си говорим с баща ми. Стигнах до библиотеката и отворих вратата. Баща ми седеше на един фотьойл. Седнах до него.
– Здрасти! - чух гласа на Филип и подскочих.
Баща ми не обърна внимание. Вместо това проговори.
– Вижте, знам че на никой не му е приятно относно вечерята., но трябва да отидем.
– МОЛЯ?!?!?! – изведнъж ревнах – Защо трябва да идваме – погледнах Филип – това е бизнес среща. –Знам, но трябва да дойдете. Всички бизнесмени ще дойдат с децата си. Това е нещо
като тема на срещата.
– Аз няма да… - започнах гневно.
– Ще дойдем. – каза тихо Филип.
Погледнах го смаяна. Нима наистина искаше да отиде на среща с хора , които ще му говорят неща, които не разбира и да вечеря в къща в която се намират баща му и брат му.
– Ама ти сериозно ли? – погледнах Филип.
– Да и ще е по – добре да започнеш да се обличаш, защото иначе ще закъснеем.
Притесняваше се дали ще закъснее за тази среща. Къде му беше умът? Тъкмо щях да му
го кажа, но той ме погледна все едно чакаше нещо.
– Добре де, отивам да се обличам – измърморих под носа си.
Запътих се към стаята си. Отворих гардероба. Какво ли трябваше да облека за да не казва :ще ви заколя гадове такива!”. Доста труден избор. Накрая се спрях на една лилава рокля, която ми беше малко умаляла. Не си личеше много. Тъкмо след вечерята щях да я изгоря.
В шест без петнадесет аз, Филип и баща ми се качихме в колата. Не казах нищо. Ако си отворех устата щеше да излезе нещо, което не беше много подходящо. Спряхме пред една луксозна къща. Беше красива, но като се имаше предвид кой живееше вътре и бездомник би бил по – щастлив.
Влязохме вътре. Колко странно. Нямаше ли демони от ада да ни препречат пътя ако не се представим? Вътре беше по – хубаво и по – шикозно дори и от хотела. Ето какво получаваш, когато си продадеш душата на дявола.
През цялото време докато вечеряхме, Дамасиотис се хвалеше. Какъв надувко. Ето на кого приличал Владимир. А ако „големия” бизнесмен не се хвалеше, то другите говореха по работа. Все едно ми говорят на японски. Изобщо не си правех труда да ги слушам. Имах много по – интересно занимание. Правех сърчица в картофеното ми пюре. Реших да хапна нещо. Видях една пържола. Не бях сигурна дали Дамасиотис не е сложил отрова, но започнах да си реша парче. Ох! Изведнъж се порязах с ножа. Малка струйка кръв започна да се стича по пръста ми. Баща ми ме видя и попита:
- Извинете, но къде е банята?
Владимир погледна към мен.
– Аз ще я заведа. – и стана от стола си.
Вървяхме по стълби, по коридори. Дали къщата имаше край? Накрая той спря пред една врата. Беше масивна и обрисувана. Не приличаше на врата на баня, но при тях всичко беше шикозно, така че влязох.
Вътре нямаше ни най – мака следа от баня. Беше стая. Пердетата бяха спуснати. Вероятно ако в стаята имаше светлина стените щяха да бъдат небесно сини, но сега беше мрачно, дори плашещо. Защо не се доверих на инстинкта си и да се върна долу още щом видях вратата?
Изведнъж чух зад мен вратата да се затваря и да се превърна ключ. Потръпнах. В какво ме беше забъркала проклетата пържола?
– Хахаха. Ето че пак се виждаме принцесо. Да не мислиш че съм те забравил. Ловецът никога не забравя жертвата, която иска да му се изплъзне. Но да не помрачаваме момента. С теб ще се позабавляваме. – тогава чух дяволски смях, по – добър и от този на самия дявол. Бях попаднала
в Ада.
Глава 22
Болка

Адският му смях процепи отново въздуха. Започна да разкопчава ризата си. О не, нямаше да го оставя да изпълни гадният си план. Засега трябваше да се правя на послушна и да го чакам да дойде по – близо. Докато се приближаваше аз грабнах нещо и го скрих зад гърба си. Той приближаваше все повече и повече. Накрая ни делеше по – малко от половин метър. Той се надвеси над мен. Понечи да ме целуне. Точно в този момент порцелана изтрещя в главата му. Какво дежа вю. Докато той се свличаше на пода, аз хукнах към вратата. Потърсих ключа върху бравата, но него го нямаше.
– Това ли търсиш , миличка? – злокобният му глас проговори зад гърба ми. Обърнах се вече уплашена. Той размахваше ключа насам – натам. – Не ме мисли за толкова глупав.
Започнах бавно да вървя към него. Знаех че точно това искаше. Приближих се до него и започнах да целувам врата му. Защо, Блонди, трябваше да си толкова глупав? Нима мислиш че ще се предам толкова лесно? Дълбоко се лъжеш! В следящия момент се отвратих от това което направих. Не затова че му причинявам болка, а за това че смесвах кръвта му с кожата ми. Докато го целувах впих зъби във врата му. Усетих кръвта му. Тя ме погнуси. Чувствах се точно като вампир, само с една разлика: аз не исках да изпия кръвта му, беше ме гнус от нея. Но целта оправдаваше средствата. Отново дежа вю. Забивах зъбите си все по - надълбоко и по – надълбоко. Исках да го боли. Исках да ме остави намира и да си тръгна. Но изведнъж две ръце ме хванаха и ме хвърлиха върху огледалото, което седеше до леглото. Почувствах болка в ръката си. Но Владимир не ми остави време да се окайвам. Тъмната му фигура се приближаваше към мен. Виждах малки вадички от кръв, оставящи следа след него. Щом се приближи към мен ми запрати един ритник в корема. После още един и още един. Болката от първия ритник ме прати в ада, но след втория и третия започна да спира да ме боли. Дали се предавах или просто вече бях свикнала да ме ритата в корема? Не бях много сигурна. Владимир явно искаше да ме пребие до смърт преди да се позабавлява за моя сметка. Почувствах как една вадичка кръв се стичаше по устата ми. Знаех, че каквато съм „порцеланова кукла” както казваше Тифани, едва ли ще оживея след такъв бой. Тъй като явно края на тази бизнес среща нямаше да е щастлив, започнах да изреждам мечтите си още от когато започнах да мечтая. Владимир продължаваше да ме бие. Явно си мислеше че ме наранява. Как само се лъжеше. И така, когато бях на три исках пони, получих козле. Когато бях на 7 исках да бъда русалка. Невъзможна мечта, още тогава се опитаха да ми го обяснят, но все си мислех че има начин. На 13 исках да видя баща си. Тази ми мечта се сбъдна. Преди няколко дни си мечтаех как с Филип ще се оженим и ще имаме деца. Филип. Името му отекна в главата ми. Как щях да го оставя сам? Трябваше да направя нещо, което да ме спаси за да остана с Филип. Поне това трябваше да направя. Изведнъж от устата ми се процеди вик, който накара Владимир да замръзне. Вик, който накара самата мен да замръзна, въпреки че той излизаше от мен. Викът беше толкова ужасяваш и силен, че сигурно и дявола би се уплашил. Знаех, че колкото и силно да си говорят или слушат музика, гостите са ме чули и вероятно са се стреснали. Надежда се загнезди в сърцето ми, което да се надявам щеше да бие когато гостите щяха да дойдат за да видят какво става.
В следващия миг Владимир отърсен от вика ми, ме хвана за врата, сякаш искаше да изтръгне надеждата от мен. Знаеше че беше загубил, но не го приемаше. Изведнъж ме хвърли към прозорците. Стъклата се строшиха под тялото ми. Парченцата започнаха да валят като болезнен дъжд. Някой бяха бели, някои червени. Червени от кръвта ми. Вече усещах болката от малките стъклени снежинки. Но скоро черни пердета се спуснаха над очите ми, сякаш приятелски искащи да ми попречат да видя образа на ловеца си.
Скоро очите ми се затвориха. Чувствах само мократа си рокля, която попиваше кръвта ми. Скоро не усещах абсолютно нищо.
Глава 23
Бой

Бизнес разговори. Едва ли имаше нещо по – отегчително. Дърдорене за банки, валутни курсове. Трябва да ми дадат орден за храброст заради това че не заспах. Ако Екатерина беше тук сигурно щеше да ми е по – интересно. Екатерина. Изведнъж се сетих нещо. Беше се забавила твърде много в банята. Какво ли правеше още там?
Изведнъж се чу писък. Толкова страшен, че всички разговори спряха, хората замръзнаха, а аз се ужасих. Беше писъкът на Екатерина. Моята Екатерина. Станах рязко от стола си и хукнах към писъка. Той се удряше във всеки ъгъл на къщата, а той ъглите в главата ми. Сякаш забиваха пирони в главата ми. Щях да понеса това стига Екатерина да беше добре. Писъкът свърши. Не, не трябваше да свършва. Можеше да ме боли, когато го чувах, но писъкът трябваше да продължи. беше толкова ужасяващ, че ако спреше може би Екатерина щеше да е умряла. Даже след като свърши, ехото на продължаваше да се разнася из къщата. Следвах го, бягайки.
Спрях се пред една голяма синя врата. Натиснах дръжката. Нищо. Беше заключена. Какво правеше брат ми. засилих се и разбих вратата. Само да го видех нямаше вече да е измежду красивите блондинки.
Това, което видях ме ужаси. Навсякъде кръв и стъкла. Пердетата бяха смъкнати, което правеше всичко по – ужасно. Все едно бях в кланица. Видях Владимир да пълзи към нещо, а от него да се стича кръв. Проследих пътя му. Към какво пълзеше? Тогава я видях и исках да умра, не, исках да убия Владимир. Да изцедя всяка капчица кръв от тялото му. да танцувам над него докато умира. Доста сатанинско, но пък напълно правилно, защото заради това което видях бих го последвал и в ада. Екатерина, плувнала в кръв, около планина от кървави стъкла. Роклята й беше кафява от смесицата на любимото й лилаво и кръвта. Но сред всичкият този ужас най – много ме уплаши това, че не мърдаше. Ни най – малко движение. Все едно беше замръзнала.
Владимир продължаваше да се влачи към нея. Не ме беше забелязал. Тръгнах към него. продължаваше да се влачи се с ръцете си. Стъпих на едната му ръка. Чу се пукот. Този звук ме изпълни със щастие. Стъпих и на другата му ръка. Същия пукот. Лицето ми се изкриви в усмивка. Знаех че го боли, но исках още. Осъзнавах, колко гнусно е това което върша, но ми даваше такова удоволствие. Грабнах натрошеното му тяло и го завлякох към стъклата. Започнах да търкам лицето му в тях. Исках да стане и външно толкова грозен, колкото беше в душата си, ако изобщо имаше. Бях толкова щастлив в моето отмъщение. Отстрани сигурно приличах на психопат, не че ми пукаше.
В този момент нещо привлече вниманието ми. Нещо в сянката се размърда.
- Фиилипп – чух стенание, като на призрак. Беше Екатерина.
Хукнах към нея, като оставих брат ми да лежи полумъртъв върху стъклата.
– Тук съм.
Епилог

Преди две години започнах да търся баща ми. С това търсене намерих повече от това, което очаквах. Открих баща си, любовта на живота си и за съжаление брата на любовта ми. Освен това бях и пораснала. Вече бях на 18. Но Санторини беше все същия слънчев остров.
Но какво стана? След премеждията ми с Владимир се събудих в болница. Тъй като не обичах лошите спомени нямах много от болницата. Че кой би искал да си спомня как го бодат с игли? Та след като излязох от болницата можех да се нарадвам как Владимир право от болничното легло потегли към затвора. Даже баща му не можа да му купи свобода. Някой поразии са непоправими. Та да се върна отново към мен. Аз си прекарвах много добре. След като излязох от болницата със един, само един, счупен крак си прекарвах страхотно. Мама и Лена се надпреварваха коя да ми течен шоколад. Филип ме обсипваше с рози, а татко с играчки. Хората от града се надпреварваха кой пръв да ми подпише гипса. един път дойдоха и едни баби. Дните минаваха и скоро махнах гипса.
Дойде 17 ми рожден ден. Да се похваля: получих Ферари F430. На рожденият ми ден Филип запозна приятелите ми с негови и сега имаме цяла групичка от любовни трепети.
Дойде ред и на бала. Ужас! Като се има на предвид таланта ми да танцувам, който е нулев, е цяло чудо че не се пребих някъде. Още повече се притеснявах от факта че всички ме зяпаха. Е, имаха си причина. Когато най – красивото момче в училище докара със Ферари гаджето си на бала, си в пълното си право да зяпаш като муха.
Дойде първият ми учебен ден. Да те побият тръпки. НГП се бяха върнали в училище. Но с една разлика: сега ако някой ги пипнеше хукваха и пищяха.
Коледа: рай на курабийките. Навсякъде имаше! Аз и Филип качихме по 5 килограма само от тях. За останалото ядене ме е срам да си призная. Получих плюшени играчки. Филип казва че е време да престана да ги харесвам, но аз му се плезя. Винаги ще харесвам плюшени играчки.
Пролетта дойде. Изобщо не стоях вкъщи. Мъкнех Филип по парковете до прилошаване. Накрая взе че му втриса и когато ме видеше с дрехи, които носех в парка побягваше на някъде.
Но мисля че ще е редно да се върна към настоящето. Днес е 26 май, така че ставам на 18. Ако досега бях само с единият крак в живота на възрастните, то сега щях да бъда с двата. Филип каза на наще да отложат партито за утре, защото имал личен подарък. Само да не са гайчни ключове за Ферари.
– Екатерина! слизай най – после! Може да е подарък, но и аз имам търпение! – чух Филип да вика.
– Добре де, идвам! Закъсняла съм само с… ъ… - погледнах часовника си - …ъ… един час.
Хукнах по стълбите. Беше прав както винаги. Наистина закъснявах.
– Сети се да се появиш! – каза с насмешка Филип.
–По – добре късно от колкото никога, пък и днес е моят празник!
– Права е! – Лена се показа през касата на вратата с купа в ръка и усилено бъркаше нещо.
– Благодаря! – казах, а Филип измърмори нещо.
– Няма защо! – Лена ме погледна с топлите си очи – Господин „По - бързо” закъсняваше най – редовно, а сега раздава заповеди. Ох, Филипе! – и отново изчезна към кухнята.
– Та, хайде да тръгваме!
Погледнах го. беше се изчервил от това, което каза Лена. Аз се засмях, а той се намръщи. В колата продължавах да се смея. Исках да разкарам от ума си погледа на Филип, но не можех. Всеки път щом започвах да забравям, картината с физиономията му се появяваше отново и ме караше да се смея до сълзи.
Тъкмо когато отново щях да се разсмея, колата спря. Бяхме пред някаква гора.
– Нали не обичаше разходките? – попитай невярваща.
– Ами да, но тази е специална. – засмя се. –Отиваме на разходка с преспиване. – извади една кошница от багажника на колата.
Тръгна навътре в гората. Следвах го пълна с очакване. Гледах в пътя. Дървета и дървета, и дървета, катерица. А!!! За малко да я прегазя. Успях да не я настъпя, но паднах върху тревата. Изправих се като отърсвах някое специално място от мръсотията. Вървяхме и вървяхме. За първи път се чувствах изморена от разходка.
– Стигнахме!
Това беше моя сигнал да се стоваря на земята. Паднах върху пясък. Бяхме на един плаж, за който изобщо не бях чувала. Беше мъничък. Едва ли можеше да събере 10 души. Какъв плаж! Но въпреки размера си беше уютен. Бих предпочела него пред големият плаж, защото там щях ме да бъдем стотици хора, а тук само аз и той.
– Ами харесва ли ти подаръка? – попита Филип. - - Той къде е? – загледах се очаквайки да видя някаква кутия. Нищо.
–Екатерина, обиждаш ме! Аз ти подарявам плаж, а то дори не го забелязваш! – направи се на обиден.
– Плаж? – ококорих се. Никой не ми беше подарявал недвижима собственост, камо ли плаж.
– Ама разбира се! ти да не очакваше да ти подаря части за Ферарито?
Изчервих се. Той ме погледна.
– Ами след като вече знаеш какво е, харесва ли ти? – Най – прекрасния подарък.
– Радвам се, защото ще спим тук.
Той тръгна към гората и след около 15 минути се върна с клони. Направи кръг от камъни, а в него подреди клонките. Беше толкова сръчен. Лумналият огън огря лицето му. Току що бях осъзнала че се здрачава. Над морето слънцето залязваше. небето беше розово. Ангелско розово.
Той седна до мен и извади едно одеяло. Заоглеждах се. Всичко беше толкова невероятно. прекарвах залеза с любимия на рождения ми ден на собственият ми плаж. Погледа ми се спря върху една останала клонка. Взех я и започнах да рисувам сърчица върху пясъка. Филип ме видя и взе пръчката от ръцете ми. Изправи се и обходи едни път мястото около мен. После ми подаде ръка за да се изправя. Беше направил огромно пясъчно сърце, което обикаляше около мястото на което седях. Целунах го.
Той легна върху пясъка. Последвах го. Докато лежахме го гледах дълго. Косата му, огряна от последните лъчи на слънцето приличаше на купища малки пламъчета, всяко скрило се зад рижава къдрица. Очите му приличаха на два скъпоценни камъни. Когато ги видех все едно се пренасях някъде другаде, в друго измерение, което никой не познаваше. Прегърнах го. Без да кажем и дума ние си говорехме. Една мрежа за разговори достъпна само за нас. Взе да се стъмнява все повече. Той стана и ме зави с одеялото. После ме прегърна. Това беше най – хубавият ми рожден ден. Дори да не бях получила никакви подаръци, да живеех на улицата без нищо, пак щях да бъда щастлива ако беше до мен. Мислите за него ме изпълваха с щастие. Знаех че и той го разбира, защото ме прегърна по – силно. Така заспах, обгърната от прегрътката на Филип.